Диагнози

Понякога си мисля, че имам всичко. И че всичко е идеално. Понякога усещам как държа всичко в двете си ръце и светът е под контрол. Че всичко се случва точно така, както трябва, и както го искам. Понякога съм точно такава, каквато съм. Тогава съм силна. Трезва. Господар съм на съдбата си. Защото съм Ничия и тогава ставам най-желана. Но само понякога, само понякога…

(Смешни) авторски права

Понякога ме е яд, друг път ми е глупаво, а накрая ми е просто тъжно. И се чудя защо ли изобщо пиша тук, щом след час ще си видя моя текст, моите думи с някаква измислена пунктуация от две възклицателни !! и разни тъпи намигвания ;]] постнати в някоя фб група. Или в нечий профил в сибир.бг, или пък направо в друг блог, `щот някоя се е изкефила на начина ми на мислене и съответно е решила, че и тя така мисли и хоп! нейно е вече, все тая кой го е мислил и си е изливал там душата… Въпреки кодът, заложен в шаблонът на блога, добавените бутони за споделяне, както и текстът „Не плагиатствайте“ под снимката, продължава да се копира. (за справки тук: Бясна съм!)

Аз не търся фенове, последователи или обожатели. И този блог не е да си начеша егото, той е лично пространство. Потребност е. Правя нещо, което обичам. И за мое учудване, дори се харесва. Но искам най-вече да се уважава, не като кажа, че е редно да се отбележи авторът на текста, като отговор да чуя „кфа си ти да кажеш, беее! Мълчи, че ща счупя.“ Не, мерси. И няма да ме счупиш. Щом можете да вземете цели абзаци, защо не ми копирате и името за разнообразие, или линк към публикацията, към блога, ако ще. Със сигурност няма да ви затрудни. Разбирате ли, не съм толкова известна, че да се подразбира, че съм аз...

Това със сигурност не се отнася за всички читатели. Някои от тях уважават труда на другите и най-вече себе си. Благодаря им, за което. Но за съжаление са много, много малко.

Законите на Петя [2]

тъй като тези на Мърфи са очевидно недостатъчни

Първата бедствена част може да откриете тук.

3. За мобилния телефон

~ батерията винаги пада, когато чакам важно обаждане или смс;

~ когато интернетът вече ме е предал, М-тел решават да ме довършат като им се разпадне мрежата;

~ най-обичам, когато правя нещо ужасно дълго време и точно преди да го запаметя, телефонът симпатично забие и ме оставя да го зяпам с поглед забит в екрана, неспособна да направя какво и да било освен да го рестартирам, (спомена роднините му по женска линия)… и за започна всичко отначало;

~ или любимото ми – някой да започне да си вре носа и пръстите, където не му е работа и намери онази ужасна снимка, която все се каня да изтрия и все забравям.

4. За работата

~ когато си нося лаптопа, има работа;

~ когато не е с мен, няма нищо за правене;

~ ако реша, че на нощната смяна мога да дремна със сигурност някой от гостите ще се запие на бара и ще ми разправя историята на живота си. И накрая няма да остави и бакшиш;

~ ако реша да си взема аванса по-рано, шефката просто няма дойде, но пък колегата ми ще закъснее и ще си изтърва последния автобус за прибиране… но нека не ви разказвам днешния си ден;

~ а най ми е хубаво, когато някой от гостите откаже да ми говори на английски, не защото не го знае, а защото му е под нивото (два такива случая съм имала с французи). И после мрънкат, че не получавали каквото искат. Ами ако пробват да си извадят сливите от устата…;

5. Разни други кофти случки, които ме убеждават, че природните закони са против мен:

~ рутерът (как още не е излетял през прозореца се чудя) се включва и изключва сам, допуска устройства по негово усмотрение и понякога връзката е по-стабилна, ако съм на другия край на апартамента, отколкото до него. Явно му трябва пространство, сигурно го задушавам. Ако знаех, че е така, щях да си взема мъж, с него все някак щях да се оправя;

~ косата - Е, т`ва ми е любимото. Косата ми си има лично мнение и то обикновено е по-силно от моето. И от лака за коса. Това нещо се къдри, изправя, заплита, когато на него му е кеф. Още имам кофти спомени от една среща, на която като се появих ми казаха „Леле, каква си рошава!“ А не бях… ;(

~ за капачета на токчета, лакирани нокти и бримки на чопарогащници няма да говоря, бедствие, истинско бедствие…

На кратко

Часът е 05:45 и аз съм надрусана с конска доза кофеин, понеже трябва да остана будна до 8 ч., когато ми приключва смяната и после ще мога блажено да умра от преумора и студ, но за това друг път. Казват, че гениалните мисли хрумват неочаквано и на най-странни места, явно мен ме спохождат между два климатика, който се правят, че работят. Но и това е друга тема, да се върнем към „гениалните“ мисли.

Като начало мисля да спра с фазата на драматичния ноември, така де, всеки има правото на своя половин месец в черна дупка. Конец. А и ме скастриха, че блогът ми би вкарах и най-недраматичният човек в дълбоки драматични размисли (Ванка, мерси Слънце, железен си *цунки, щот` си superstar*). Така че ноу мор драма (поне до края на месеца *sun*). Тържествено обещавам. И като доказателство имам насрочена, да кажем забавна, публикация за 07:30 ч. (не ме съдете жестоко, ако се окаже тъпотия, понеже имам такива съмнения, от кафето е 0:)

Да видим какво друго… а да. Рових архивите, като под „архиви“ разбирайте 5 години назад. Та тогава бях голям пич и пишех за едно тийнейджърско вестниче (че и ми плащаха :D), та обмислям да си сложа един нов таг от типа на „Откровенията на една 16-годишна“, има интересни неща в старите ми драсканици и идеята да им дам нов живот определено ми харесва. Очаквайте продължение.

What else… коментарите пак са разрешени, така че може да излизате душата на воля (един по един, моля, не се блъскайте). Само че този път ще ги одобрявам, съжалявам за което, обаче бяха спрени поради всезнанието на разни индивиди. Те си знаят кои са и по-добре да не ми се мяркат пред очите :))))

Черният шаблон остава, харесва ми, така че дано няма разочаровани. Пък и с това лилиумче (минутки за лиготия), съвсем ми легна на сърцето, какво да направя, обожавам ги. Това е от мен. Аз ви чета, искрено се радвам, че и вие ме четете. Хубава неделя на всички!

... and we lie & it's not pretty

Понякога лъжем и ни лъжат и, ако сме достатъчно добри актьори, ще успеем да излъжем и себе си.

1. Добре съм… не, наистина съм добре. Абе, добре съм… ДОБРЕ СЪМ!!! И ми се махай от главата!

2. Не, не плача. Правя се на фонтан. Не ми разваляй представлението.

3. Не, не се притеснявай, всичко е наред. Не, защо да се сърдя, че не ме разбираш? Нали приятелите са за това… а, не, чакай, те бяха, за да са до теб…

4. „Извинявай“ – „Няма проблем“, извинявай е вълшебната думичка дето всичко оправя, ако не знаете, да знаете!

5. Разбира се, че е ОК да не дойдеш на уговорената ни среща… и да не се обадиш предварително… и да ме оставиш да те чакам 30 мин. в адския студ, докато ми замръзнат ушите. It’s cool.

6. „Идвам след 5 мин.“ – ако те няма след 5 мин., да го прочети отново.

7. „Всичко ще бъде наред, може да разчиташ на мен за всичко.“ Ха-ха, лицемери!!!

8. „Грижа ме е“

9. „Обичам те“

So here's a crazy idea - go FUCK YOURSELF

Дневникът на една луда

Четете на своя отговорност

Събирам си мислите от една седмица, не че има кой знае какво за събиране, но все пак, гледам да отчитам дейност… Който е казал, че празните мисли вдигат най-много шум, е бил адски прав. Ето я моята какофония.

Студено ми е. Стоя на тъмно и зъзна. Явно три плодови чая не могат да те стопят, отвътре. Не лекуват и болки в сърцето, и на подредбата на мисли не помагат. Мисля си за решенията, които взимаме отново и отново, и отново. Като развалена грамофонна плоча съм. Мисля си и за това, че през последните две седмици четох толкова блогове, цитати от книги и мъдри мисли, колкото не ми се събират за цялото лято. Упорито търся нещо – дали себе си, дали решението на проблема, дали достатъчно доказателства за вече отдавна взето решение.

Студено ми е. Кой би предположил, че ще намразя есента. Просмуква се през стените и всичко става сиво, сиво. Студено е – стаята, дрехите, леглото ми и спомените ми вече изстиват. Аз изстивам. Чувствам се увредена, пренаситена. Взимала съм от всичко, опитвала съм толкова много, знам как започва,  продължава и приключва всичко. И това ме изморява. Напряга ме. Не ми се върви по този път отново. Дръпнала съм се, скрила едва ли не. А разни хора си мислят, че близо до мен, а на мен ми е смешно и жалко. Понеже всички „разбират“ и всички „знаят“. А дори собствените си животи не могат да живеят. Разбира се, много по-лесно е да тръгнат моя да оправят.

И така ми се пише. Не, че писането променя нещо. Това, за жалост, късно го научих. Обичам да го правя, защото ми харесва как мислите ми се подреждат в думи. И самите думички ми харесват. Иначе с и без него няма да има разлика. Написаните мисли не изчезват, ситуацията не ти става по-ясна и със сигурност не ти помагат да преживееш нещо… или някого. По-скоро са отдушник на всичко това, което не можеш да му кажеш. „Най-силно крещят натрупаните мълчания.“ (благодарности на blogger – съюзник в борбата с лудостта, родена от собствения ни мисловен ад). Макар че аз всичко отдавна съм казала. С тази разлика, че не вече не искам да знам чута ли съм или не. Ииии... абе аз кога почнах да се обяснявам?! 

Някои неща са минало. Някои хора са минало. И колкото и да ни се иска, няма да се върнат. Нито да ни обичат, нито да ни подкрепят. Тогава не ни остава друго, освен „да научим сърцето си, че това е съдба“, че понякога е нужно нещо повече от любов и че няма значение какво си готов да направиш за другия, просто защото не си му нужен. Щом не си бил оценен още в началото, не очаквай той да се събуди с мисълта, че е пропуснал златната си възможност. ‎"Знаех, че отново съм сама. Е, и какво? Бях жена, която бе обичала един мъж. Съвсем обикновена история - нямаше място за хленч." Наистина вече няма.
И последният цитат за вечерта „Момичетата, които търпят най-дълго и прощават най-много си тръгват най-неочаквано, внезапно... и съвсем завинаги!“. Банално е, нали? Е, няма значение, аз също се чувствам банално. Как иначе, нали повтарям едно и също от една година, нали ви казах - като грамофонна плоча съм. Все на едно място стържа. Но в се пак вярвам, че има някаква граница, че има нещо, което се случва и преобръща нещата, „запетайката“ и „но-то“ в разказа. Че в един момент на момичето му писва и това може да е по една съвсем неграндиозна причина. Разбирате ли, на Момичето му писна. От прошки вече няма нужда, а и самото й присъствие е излишно. Затова тя си събира мечтите, любовта и целувките и си тръгна. Внезапно. Така внезапно, че той дори не видя. И съвсем, съвсем завинаги.

Дневникът на едно шесто чувство

- И защо мислиш така?

- Шесто чувство.

- Уволни си шестото чувство…

Всъщност, не бих, защото то никога до сега не ме е подвеждало. По-скоро то самичко би си тръгнало от мен, защото никога не се вслушвам с него. Отначало са намеци, набляга на някои думи, после преминава в тих шепот, докато накрая чисто и просто крещи, като от време на време подпитва дали случайно не съм оглушала. И явно съм – глуха, сляпа, със забавени реакции и никакъв контрол над сърцето. А на него взе да му писва да е нещастен свидетел на саморазрушителния ми начин на живот. Още повече, когато е предвидило всички нещастни последици…

Но за всичко е виновна Надеждата. Двамата са в много лоши отношения напоследък. То крещи „Неее“, докато тя измамно съблазнява, че този път ще бъде по-различно. И за жалост винаги печели. Лукава е тя. Прави богата трапеза от обещания, споделени моменти, хубаво вино и горящи свещи. Приканва с топлина и разбиране. Кучка… Знае точно какво искам и го раздава с широки шепи. Жалко, че накрая нищо от това не достига до мен. Нали всъщност аз се раздавам, не тя, на нея какво й пука.

А Шестото чувство не може да я надвие, колкото и да му се иска, колкото и да опитва. Аз виждам това и съвсем съзнателно го пропускам. Надеждата вече си е свършила работата и е притъпила и последната мозъчна клетка, в която се е криел здрав разум. А той иска да си изгоня Шестото чувство… ами не мога, гузната съвест ми пречи. Все пак то нищо не ми е направило, напротив, каза ми, че е неправилно, че вече съм минала през това и знам как свършва приказката… че лъжите са същите и пак същите сладки устни ги изричат. Че е само въпрос на време сълзите да потекат, може би много по-скоро, отколкото предполагам. Всичко знаех и все пак продължих.

Казват, че след първия път не е грешка, а избор. Никак не ме бива явно, щом накрая Надеждата млъква, раздала отровните си ябълки. Шестото чувството и то ми пази тишина, отказвайки да ми търси посока. Той, разбира се, също отдавна е заминал. Заедно ме оставят на спомените, знаят, че те ще довършат самоунищожението ми…

- Уволни шестото си чувство.

- А ти що не си…!

Шестото ми чувство почна да се киска.

She will be loved

Обичам дъжда, отваря всичките ми чакри, изчиства аурата ми. Идва ми да пиша, да пея, да танцувам, дори да мечтая… под дъжда… когато той е близо. Понеже и двамата го обичаме. Дъждът. И това го прави още по-специален. Нашият дъжд.

Когато е близо съм друга. Добра съм. И кротка. Нагаждаме се един към друг. Понякога си мисля, че приличаме на две парченца пъзел – така добре ни прилягат извивките, когато ме скрива в прегръдките си. Дава ми усмивки, смях, блясък в очите. Не ям и не спя – от целувки живея. Когато е близо. Той и дъждът. Най-нежната комбинация.

Когато е близо… съм щастлива. Чак ме е страх да го кажа. Себе си. И е хубаво, хубаво, хубаво. Искам да е близо. И да ме топлят. Заедно с дъжда.

I don’t mind spending everyday out on your corner in the pouring rain…

Неизказано

Какво е да си главен герой в мислите ми? В сънищата, на фантазиите? Какво е чувството да пише някой за теб, какво си мислиш, когато откриваш себе си сред думите ми? Чувстваш ли нещо? Безразличие? Съжаление? Скука? Може би всичко това и много повече. Какво е да знаеш, че някой те обича безрезервно? Вярваш ли изобщо? Усещаш ли силата, която дава? Сигурна съм, че да и навярно ласкае егото ти.

Как да ти пиша? Как да ти говоря? Имам ли въобще какво да кажа? Как да не личи, че тъгувам? Че ми липсваш… Как да отговаря на въпроса „защо съм тъжна“ като причината си ти. Как да науча сърцето си, че това е съдба? Че не е било писано, че любовта не е била достатъчна. Моята любов. Че съм човек и че не съм създадена според нечии очаквания. И правя грешки, а ти не можеш да прощаваш (грешах ли наистина...). Как да се примиря, че никога повече няма да бъдеш мой. Че си минало. 

Понякога тежи. Когато лъжа, че съм добре. Когато се чувствам сама в стая, пълна с хора. Когато чакам с часове да ми пишеш. Когато плача преди да заспя. Когато не липсвам на никого. Когато виждам, че съм заменена. Когато не помниш любимите ми цветя. Когато не помниш и обещанията си. Понякога тежи, задушава ме, кара ме да полудявам. От невъзможност. От мисълта за недовършеното…

Друг път си мисля, че може би е по-добре, че те нямам. Това би означавало да бъда щастлива. На мен щастието не ми отива. Би било прекалено лесно. Сигурно ще ми доскучае, нали ме знаеш каква съм сбъркана. Макар че с теб с удоволствие бих умирала от скука, щастливо. Ако преди това не ме съсипеш. Или преди да се съсипя сама. Станах страшно добра в това да се храня с илюзии и после сама да си разбивам сърцето…

Заспива ми се някъде далече.

На Марс ми се заспива! Ако може...

Омръзнаха ми тези земни вéчери,

рисуващи измислици по кожата ми.

Омръзнаха ми лунните истории,

които си разказвам сам-самичка.

Омръзнаха ми всичките герои,

които не обичам. И обичам.

Омръзна ми да ми е толкова сложно.

Заспива ми се някъде далече...

На Марс ми се заспива, ако може.

Или пък,

ако може,

във ръцете ти.

Caribiana

За душата

Пилешка супа, аналгин, кафе, добра приятелка, цигара...

Лекуват всичко, освен сърцеболие. 

Него го оправят само бутилка вино и хубава книга. 

В краен случай може и мъж.

Moody

I feel perfectly happy being perfectly sad.

Така че, ако обичате, не се опитвайте да ми разваляте лошото настроение. 

Благодаря!

Еarly winter

Мразя ноември. Мразя го някъде от 18:30 ч. на 02.11.2010. Да си обира крушите и да се маха. Притрябвал ми е. Да си взима Sweet November. Писано е този филм да не ми хареса. И да не си въобразява, че ще слушам November Rain. Нищо, че я обожавам. Само ще си спомням…

„Стояха като обезумели под студения ноемврийски дъжд, прегърнати в топлия порив на любовта. Градът гледаше безстрастно лудите... там, по средата на улицата, по средата на бурята, по средата на един нов кръстопът, без страх от тъмното, без срам от светлините... Кога щяха да си тръгнат? Дали след минути или щяха да са вечно заедно - сякаш нямаше значение, това бе техният миг превърнал всичко останало във фон. Ноемврийския дъжд - в страст, улицата - в сцена, локвите - в море, любовта - в малка лудост! А аз ги гледах... и нямах сили дори да си спомня за нея... за лудостта си да я пусна. А беше толкова отдавна... и пак ноември плачеше…“

Ноември плачеше…

Жабешко

Разбирате ли, еднo такова жабешко ми е… Приказките се омесиха, ролите се размениха. А преди се мислех за принцеса и се чудех ще ми стане ли пантофката. Хубаво беше, само че без щастливия край, само краят беше сигурен. И след като аз го целунах, той се превърна в принц. Но уви, оказа се, че аз не бях принцеса и това не беше моята приказка. Направо си е гавра от страна на Дисни, пълнят главата на малките момиченца с врели-некипели, че има такова нещо като happy end. 

Как да бъда принцеса? Има ли рецепта или е вродено? Ще ми стане ли пантофката? Може би да, докато в един момент кракът ми не се подуе и стане неудобна – тя на мен, аз на него. Е, на мен пантофката ми стана. Но моето малко неопитно краче не можа да свикне с нея, и тя се изхлузи. Нали не съм истинска... А принцовете втори път не мерели, продължават пътя си и търсят друга принцеса, която да събудят с целувката си. 

А първата, на нея какво й остава? Ами да се събуди от съня, да разбере, че приказките не се случват и принцовете се превръщат в жаби. Колко фалшиви принцове… и колко наивни принцеси. Затова обратно към замъка, зад каменните стени и високите порти. Там се пази сърцето ми. Ако се появи кандидат-принц, той ще знае как да се справи, ако не – това няма да е краят на света, а само на поредната приказка. Преди да настъпи наистина щастливият край. Или както казват – истинската любовна история няма щастлив край, защото никога не свършва. Затова ще седнем и ще чакаме правилната приказка и от време на време ще целуваме по малко жаби, с надеждата някоя от тях да стане на принц.

Говоря врели-некипели. Нали ви казах, жабешко ми е. Котката ми избяга, магическата пръчка се счупи, а метлата не пали. Не съм принцеса. По ще ми ходи да бъда вещица.