Какво му трябва на човек...

... за да пропише отново. Явно да се върне там, от където започва всичко, е отговорът.

TLDR: Всичко започна с едно разочарование.

Здр, бепце? Какво стана с теб? - ей така започва диалога в главата ми. Признавам си, не е брилянтен, нито особено смешен. But hey I like me for me, so lame meme jokes it is. Та, какво стана с мен ли? Май се лутам като цяло, такъв е сякаш е изводът от ситуацията.

Прекарах последните три дни четейки (почти) всичко изписано тук. Неприятно изненадващото е, че за 12 години не съм пораснала кой знае колко. Доста осъзната? Може би, да. Научила разни житейски уроци? Със сигурност. Спряла да повтаря старите грешки? О, боже, не. Нека бъдем сериозни все пак.

Но ще ми бъде интересно, признавам. Да опитам да пиша отново, да видя думите ми имат ли старата си сила. Ако не... е, може да се окаже терапевтично, някога поне беше. Блогът да го играе моят онлайн дневник и да събира емоциите и преживяванията ми.

When everyone leaves

Когато си бил тих твърде дълго, а сега, когато искам да говоря, дори не знам откъде да започна. Мисля си... може би хората сме чупливи до време. 

Първо те "поврежда" първата голяма любов. Когато сме още млади и вярваме в приказките, нали знаете, all that happy end bullshit. Защото опит няма, перспектива няма, просто е този, специалният човек и любовта, цъфналите вишни и откраднатите целувки... и после краят. След който, като всеки "нормален" човек, си правите блог, споделяте си душата, разбитото сърце и обърканите мисли. После мълчи 6 години, защото отново е щастлив.

Щастливи сте, защото любовта се е върнала. Но вече е зряла, осъзната. Знаете какво искате, знаете, че си пасвате, че може, освен да спите заедно, и да живеете заедно. И да ви е хубаво. Да си представяте неща като сватба и деца, истинско съвместно бъдеще заедно. С добри и лошите ви страни, когато вярвате, че заедно можете всичко. And when all goes to hell... все още не мога да кажа какво точно се случва след това. Мисля, че все още съм в ада. Все още се опитвам да намеря всички части, на които се пръснах. 

Не съм сигурна вече мога ли да вярвам. В хората, в това пак да обичам. И когато, и следващият си тръгне от мен, толкова лесно, колкото и предишните "любови", ще пророня ли и за него сълзи, или просто ще му отворя широко вратата. Защото в мен не е останало повече какво да боли.

Old & lonely

Понякога излизаш навън и виждаш онези възрастни хора, малки и свити, с тъжни очи, прегърбени от годините, работата, грижите, изглеждащи така, все едно животът ги е смачкал и сега не им остава нещо друго, освен да се лутат, докато не дойде краят. И после си мислиш как теб те очаква същото и един ден ще станеш част от тях. И ти се плаче. Това е.

Dusting (some old Christmas mood)

Блогът прашаса *кхъ-кхъ*.

I don't know if it it's a good or a bad thing. Преди, когато не ми се говореше, обикновено исках да пиша. Лятото беше друга история - пълно с тишини и от време на време припяване "събудете ме, когато свърши септември."

Септемри свърши. В тази връзка и октомври също. И ноември. Всичко се върна в стария си коловоз и аз най-после се чувствам добре в кожата си.

Някъде между последните семестриални и първите държавни изпити, Коледа наближи. Различно ми е тази година. И не, все още не искам да празнувам. Но пък искам да създавам уют. Искам да създам дом. Мой дом... наш дом? Да сложа украса и лампички,  и снежинки по прозорците. Място с постоянни запаси от мляко с какао и камари от книги до камината. С голямо кресло и две любящи ръце, които да ме прегръщат.

Чувствам се пораснала и с желанията на големите. Работя, завършвам магистърската си степен, искам дом... Не знам кога се случи всичко това. Оставя ми сладко-кисел привкус. Голямото-малко момиче се променя и за първи път от 10 години иска елха.