Грешка в системата [1]

Тази седмица тръгна някак на криво. Някакъв необясним bug започна да се разпространява от понеделник та чак до сега. 

Започна се от техниката. Първо лаптопа – миличкият плаче за нова операционна система. Започнаха да изкачат някакви съобщения за изчезнали файлове, които не могат да се стартират… Сякаш се очаква аз да започна да ги търся?! След като това очевидно не стана, bug-ът реши да предприеме нещо друго – сбози се браузърът ми. И трите по-точно. Трудно или въобще спряха да ми се зареждат някой страници. Facebook най-вече, нали него най-често отварям. Но както и да е, преживях го. Не робувам на едната социална мрежа. И така до снощи, когато седнах да пиша един прословут доклад за университета. В последния момент, разбира се, но това е друга тема. Пиша си аз, пиша си, доволна и щастлива, че това най-сетне ще ми се махне от главата и в един прекрасен момент Microsoft Word даде грешка и доклада ми се изпари като заплата в края на месеца. Седя и мигам?! След като здравия разум най-накрая ми догони сетивата и теглих една майна на програмата почнах отначало. Де да беше толкова лесно. Програма просто отказваше да изпълнява командите ми. Добре, че „колежка в нужда се познава”. Успяхме да напишем доклада с общи усилия. 

После се зарази и телефона ми. Явно, защото стои близо до лаптопа. Почна да се изключва сам, никакво известие като получа sms. Пълен игнор от негова страна, а аз си мислех да му купувам калъфче. По-скоро ще го изпратя на почивка. Вечна, към кошчето за боклук.

Аз пък успях да настина. Още един вирус, който ме нападна със скорост две пакетчета носни кърпички на ден. Започнах да давам грешки в системата и се превърнах в едно малко (сладко) мрънкало :D Поне да можех да се рестартирам, модифицирам или преинсталирам и утре да си се събудя нова-новеничка, без повече да ме тормозят разни вируси, кошмари или спомени. Да, и такива bug-ове имало. Един error още ми рови душата… операционната система, исках да кажа. И не знам какъв IT-специалист трябва да се появи, че да ме излекува от тях. От старите грешки. И да ме предпази от новите, които ще направя…

Мълчанието на... телефоните

Вдигам телефона и звъня. Тут... тут… тут… свободно. Задържам повече, отколкото е учтиво. Никаква реакция. Избирам си друг номер, звъня. Отново задържам, никой не вдига. Това се повтори още няколко пъти преди да се откажа. Явно днес хората си бяха натикали телефоните на места, които са трудно достъпни. Или аз поне на това се надявах, когато си мислех как аз ще им ги натикам там…

Отварям skype – 20 човека на линия. От тях си говоря с 3-ма. В момента исках да чуя само един, един от онези горните, който не си вдигна телефона.

Аз: Здрасти

(след около 5 мин.)

Той: Здрасти

(мълчание)

Аз: Как си, какво става при теб

Той: Добре съм

(мълчание)

Аз: Тъжно ми е

(никаква реакция)

Аз: Кажи нещо

Той: Какво да ти кажа

Аз: Нещо хубаво, да се почувствам по-добре

Той: Не си уцелила човека.

Виртуален шамар. Мълча, вцепенена. Не знам как да реагирам, какво да кажа. Изобщо има ли адекватна реакция на такъв отговор? Не мисля. И толкова ли е трудно да си съпричастен към тъгата на някого? Мисля, че отговорът се подразбира. Тук не важат оправдания от типа „имам работа” и „зает съм”. Не и когато знаеш, че този човек ще бъде до теб без значение кога и за какво го потърсиш.

Осъзнавам се, прощавам, забравям. Поставям теб и твоите чувства пред моите. Явно имаш причина, оправдан си. За добро или за лошо. Дори, когато грешиш пак си прав. И да ти се разсърдя не мога.

Взимам отново телефона. Последен номер, последен опит. Вдигат ми. Говорим. Общи приказки, за времето. Споделям. Мълчание. „Не знам какво да ти кажа”. Тишина. Казвам „чао” и затварям. А преди винаги ме разбираше, винаги ми беше опора. Винаги беше до мен без значение имах ли нужда или не.

Седя и си мисля. Явно е прекалено да очакваш от хората да се държат с теб така, както и ти с тях. Май дори е прекалено да имаш изобщо някакви очаквания. Ако ти трябва утеха и разбиране, трябва да разчиташ само на себе си. Доста е наивно да си мислиш, че ако имаш какво да кажеш, ще се намери кой да те изслуша. Най-вече хората, който са твърдели, че винаги ще бъдат до теб без значение какво се случи. Че винаги ще бъдеш близък на сърцето им човек. Хората се променят... обикновено в човека, който са твърдели, че никога няма да бъдат.

Откраднат миг

Влизаш тихо, на пръсти. Неканен. Вратата е заключена, но ти пак се промъкваш. Нахален си, искаш да си във всичките ми сънища и не мога да те изгоня. Сърцето си не можах да заключа. И да спра да мисля за теб не можах. Защото само теб искам. И ти продължаваш да идваш неканен. Махай се, друг вече спи при мен. Него трябва да сънувам. Но ти не чуваш, приближаваш се… 

Отварям очи, напълно будна, но пак теб виждам, спомням си…

Аз

И ти.

И вино. 

И свещи. 

И музика… тази, която само с теб бих могла да слушам. 

И стихове, в главата ми стихове. 

И е тъмно, и вали… 

Откраднат миг!

С теб крада сънища и мечти. С теб творя спомени, които после искам да забравя. Целуваш ме и ме опиваш. Ставам слаба и крехка, а ти целуваш ли и целуваш. С всяка целувка рана отваряш и после с целувки я лекуваш. И аз стена, стена в ръцете ти…

Прегърнеш през кръста и ми прошепваш, че ме искаш и в погледа ти се чете желание, да имаш тялото ми, че чак тръпки ме побият. И аз ще те искам, и аз те искам – душата ти, за мен! Искам грижата и вниманието ти. Усмивката ти и палавите ти думи, да ме караш да се чувствам жива, желана. Да ме омайваш. И да ме събличаш… и аз да те събличам. Да правим толкова любов, че да ме е срам да разкажа след това. Ето такива неща искам и то само от теб. Слабото ми място. С очите, които омагьосват и ръцете, който опиват и устни, които почти убиват. Влудяващ си, страстен, перверзен – точно каквато съм аз…

Това искам. А ти искаш едно тяло. Най-малкото, което една жена може да даде на един мъж.

Защо съм тъжна...

Ти ме питаш защо съм тъжна, питаш ме защо плача… ами защото те обичам. Но не по онзи начин, не с любовта на влюбените... Обичам те, защото си неизменна част от живота ми, защото сме имали много и хубави, и лоши моменти. Обичам те като... дори не като приятел, защото с приятелите човек не трябва да смесва любов и обич. Ти си важен за мен и това ще остане така. Не мога да се преструвам, че не ми пука за теб, че не искам да знам как си... Напротив, искам. Искам и аз да съм важна за теб. Всъщност искам само това. Да се държиш добре с мен, да ме помниш. Искам просто да те е грижа. Защото те обичам и винаги ще бъда до теб, независимо дали ще имаш нужда от мен или не. Това е.