Дойдох, видях… СКОЧИХ?

Час: 16:10
Мото: “Ентусиазмът е заразен. Ти можеш да започнеш епидемия.”
Място: гр. Велико Търново, Стамболовият мост, височина: 28 м
Климатични особености: слънчево, топло, лек вятър
Способност да се радвам на пейзажа: клоняща към -∞
Участници: аз, бързаща и трепереща, и една адреналинка за кураж, която да документира безразсъдството ми – идилията беше пълна
Здрав разум: оставих си го вкъщи
Значеща подробност: панически ужас от височини
Цел: скок с бънджи…

Но нека първо върнем лентата малко назад. Цяла седмица, още от 22-ри ми се върти този скок в главата. To jump or not to jump? би казал Шекспир. Ще бъда ли достатъчно смела или не?! Ако ме бяхте питали миналата година имах ясен отговор – „По никакъв начин!“. И точка. Страх ме е от високо, въпросът е изчерпан. И така, докато една от колежките ми не реши да скача. При това два пъти. Направи го с усмивка, а радостните й възгласи се носеха из въздуха. Това момиче ме замисли. Бях ли сложила наистина точка или по-скоро едно многоточие чакаше да бъде дописано? Една година се извъртя страшно бързо и хоп! въпросът пак се появи.

Започна голямото умуване. Колежката пак скочи. Докато я гледах как доволни си крещи под моста ми се дощя и аз да се метна след нея. Но уви, финансовата криза ме спря :( Мислех си, че до 27-ми, когато скоковете приключват благосъстоянието ми няма да се подобри. Да, ама не. Явно съдбата се намеси и парите намериха своя път към портфейла ми, за добро или за лошо. Сега оставаше само да се реша. По стечение на обстоятелствата нощта срещу 27-ми бях на работа. Мисля, че е излишно да обяснявам, че не „можех да се запра“. Толкова пъти обиколих това фоайе, че по едно време очаквах подът да пропадне. Стомахът ми на топка, сърцето ми се беше качило в гърлото и от време на време като се замислех за това, което предстоеше да направя, потрепервах. И как иначе, страшно е! Да се качиш на парапета, да погледнеш на долу, да направиш крачка и…. да полетиш. И да се опитваш да не си мислиш как предната нощ си чел, че наричат Стамболовия мост моста на самоубийците… 

В 5:03 сутринта нервите ми бяха безкрайно опънати. Още го мислех, факт. Защо ли? Ами вече бях взела решение и бях толкова ужасена от него, че продължавах да се убеждавам. Да, щях да скоча. Не знам дали щях да съжалявам, не знам дали щеше да ми хареса, но ако не опитах щях да съжалявам повече. Пък и от известно време все мрънкам, че искам нещо да ми се случи, нещо да направя. Е, вярно е, че по скоро мислех да си боядисам косата отколкото да се мятам от разни мостове след безсънна силно кофеинова нощ, но и това беше нещо. И то какво! Пък и е наивно да очакваш промяната да падне от небето. Къде-къде по-реалистично е ти да скочиш… 

Пътуването до моста ми се губи като спомени. Вцепенена? Едва ли… Уплашена? Нямаше две мнения по въпроса. Все пак предстоеше ми да направя най-голямото си безразсъдство до момента (следващото сигурно щеше да включва бяла рокля, двама луди и стотина гладни). Но кога, ако не сега? По-добре на 21, отколкото да стана на 40 и да ме подгони някаква ранна критическа и да реша да си наваксвам пропуснатото. Пък и ще разказвам на децата и внуците… :D 

И тук се появява „запетайката и „но“-то“, което преобръща разказа. FAIL! В момента, в който стъпих на моста, две момчета сваляха платформата. Бях го изпуснала! Почувствах се… ами тъпо. Няма как иначе да се определи. Просто тъпо. Една такова празно усещане, все едно са ти изяли десерта :/ Казаха ми „Догодина пак“…. ами аз това го чаках вече една година, още една ли? Глупава история се получи, може би ако бях стигнала там 10 мин. по рано, сега щях да пиша как съм летяла надолу и съм пищяла като за последно. Може просто така да е трябвало да стане, макар че не съм от примиряващия се тип хора…. 

По-късно ударих един „Розов слон“ с утеха. Ей, така – току-виж ми минала горчилката. Слонът поне си го биваше…

Нека помълчим

Обичам очите ти. И усмивката ти обичам. Обичам устните ти. Мълчаливите ти устни. По-сладки от шоколад...

Ти знаеш, помня детайлите. Помня дати, дни, часове, минути дори. Помня годишнините, сантиментална съм. Днес е един от тези дни специални дни. Помниш ли неловкото ни кафе преди една година? Първото ни кафе. Закъсня. Аз бях подранила, нервно потропвах с крак и си представях как изобщо няма да дойдеш, а аз ще стоя и ще си чакам ли, чакам. Като се появи сърцето ми прескочи удар (дали беше само един…) 

Спомням си всичко - как беше облечен, мартеничката на ръката ти, какво си поръчахме. Спомням си… И неловкото ни мълчание помня. Година по-късно пак мълчим. Но няма значение… Винаги бих пила кафе с теб, за да помълчим заедно. Твоето мълчание е специално за мен. Както преди една година.

Всеки път, когато замълча, всъщност си говоря с теб...

Всъщност казвам хиляди неща, но все пак мълча...

Всеки път, когато замълча, връщам времето назад,

но не мога да го променя. И само мълча...

Всеки път, когато замълча, всъщност казвам, че не мога без теб... 
Но не бива ти да знаеш това.

И само мълча от страх да не те нараня, мълча...

Писмо до моите “просто приятели”

Съдейки от сравнително малкия си опит, през различните етапи от живота ми приятелството значеше за мен различни неща. От 1 до 7-ми клас беше лесно – избирах човека, с когото ще деля чина, домашните, оценките, мислите и свободното си време. Наричах го най-добър приятел.

Да, но за някакви си седем години нещата се усложниха. Станах много „отворена” и „заета” и така израснах като личност с няколко различни лица, всяко от което си има приятел, който го допълва и доразвива. Приятел, който не е най-добър, по-малко добър или лош, а просто приятел. Приятел, който заслужава моите обич, уважение, подкрепа и разбиране. И който се надявам, че ще бъде винаги до мен. Моите сродни души.

Тя е Цуци. Аз пък съм Муци… или пък беше обратното? Аз съм Пипи, тя пък е Куку. Или пък и двете сме малко куку, трудно е да се каже :D С нея споделяме много страсти – към стиховете, алкохола, мъжете, бананите… и други съвсем невинни неща, като овце и мечки. С две думи, не ни е скучно. Лесно се общува с нея – без значение слушаш ли или говориш. И макар темата за „иди”-тата да е най-актуална напоследък (тя си знае) има още и още. Освен, че е умна и е хубава, дочувам, че готви добре и прави и страхотни подаръци. С две думи – мацка-мечта!

Благодаря ти, Бебо, че си до мен, когато искам да споделя всичко хубаво и лошо, което ми се случва, и най-вече, когато ми се мрънка. Че ме слушаш безмълвно, без да ме упрекваш, без да ми даваш съвети и без да ми създаваш напразни надежди. Мерси, че винаги имам рамо, на което да поплача. Знам, че винаги мога да разчитам на теб, независимо от разстоянието и това колко много се променихме с теб напоследък.

Малчо, ужасно съм ти задължена, че си такава оптимистка и винаги ме зареждаш с положителна енергия. Ти си единствената, която ме кара да се смея без причина, да съм вечно ухилена и да ми се правят глупости. Благодаря, че ми вървиш по акъла и не оспорваш дивотиите ми, а напротив – готова си да ги споделиш. Знам, че е необходимо само да звънна, за да обикаляме цял ден града, да крещим и пеем по улиците, да танцуваме до припадък и после заедно да ни болят краката. И че ми правиш косата, когато те помоля :D

Тя е Кот-енце. Крехка, деликатна, но и много силна, и много специална. Здраво стъпила на земята, уравновесена, знаеща какво иска и как да постигне. Много респектираща, поне на мен така ми действа. И голяма купонджийка, чувства се гузно, ако трябва да й отказа излизане. Най-добрият партньор за белот и най-добрата компания за Spider.

Слънчице, мерси, че те има и си такава страхотна приятелка. Мерси, че ме вкарваш в правия път, и когато се наложи ме смъкваш на земята. Че ми казваш всичко в очите, дори и да знаеш, че това ще ме нарани. И заради това, че винаги си готова да философстваме по skype до сред нощи. Жалко, че това напоследък се случва много рядко. Липсваш ми!

Той е Ангел-че. Моето лично и прекрасно ангелче. Ако бях мъж, сигурно щях да съм като него. Много луд, много позитивен, много обичащ. Надува ми самочувствието на творец до невъобразими размери и ме кара да се чувствам истинска мацка във всеки един момент. Аз съм неговата прекрасна „сестричка”, която той покровителства. Мога да му кажа всичко без срам или притеснение. И знам, че е взаимно. Аз съм тази, на чието рамо може да плаче, да се оплаква или да се смее. Доказателството, че разстоянието няма значение.

Кодово име – Кавалерът. Историята ни – трудна за описване. Ученическата ми любов. Появи се в живота ми точно, когато имах най-голяма нужда от помощ. Измъкна ме от депресията. С обич. Мерси, за глупостите, които сме правили, за утехата, която си ми давал, за двучасовите телефонни разговори, за разбирането. Винаги ще си останеш много специален за мен.

Аз съм ваша приятелка и ставам за всичко.

P.S. Тук трябваше да присъства още едно име. Още един човек. Но понякога човешката глупост и гордост разваля приятелствата. Въпреки всичко казано и направено, за него мога да кажа само хубави неща. Би било чудесно, ако и той можеше да направи същото…

Грешка в системата [2]

Понякога ми се ще и моята система да даде грешка. Да изтрие всичко вредно, всичко грешно. Ей така, за да стане по-чиста душата ми. И после някой да ми разкаже какво е било, да ми сподели хубавите неща. Другото не искам да го знам. Да ми разкаже за мен, такава каквато ме е виждал. Какво е обичал в мен. Кога му е било най-хубаво.

Да се изтрие всичко. Да забравя болката. Да не трябва да се извинявам за това, което мисля. За това, което чувствам. Да я няма вината. Да не трябва да обяснявам верни или грешни са хорските предположения. Да спра да бъда неразбрана. Да не бъдат моите жестове трън в очите ти.

Но не мога. Не са такива правилата. Тази вечер ме стъпка, съсипа ме. В твоята „система“ аз съм грешката. И на същата казваше „обичам те“! Не съм разбирала изобщо какво е станало. Добре, не съм – не съм. Чел си ми публикациите… не ти харесвали. Не били забавни, нито оригинални. Сълзливите ми истории. Не били твоят стил четиво. Ами хубаво, аз не съм се и надявала на положителен отзив от теб. Друго няма какво да кажа. Вече се чувствам прекалено унизително, за да го направя. А и няма смисъл – ти винаги си прав. Това чувствам – хайде, давай, съди ме колкото искаш…

Искам да забравя всичко. Както ти ме забравяш, по-бързо отколкото ме обикна.