Разговарят две блондинки:
- Муци, ти помниш ли Ленчето?
- Коя?
- Ленчето, бе! Тоя дето замина за Лос Анджелис само с един скъсани прашки.
- Е и какво за нея?
- Ами сега има милиони!
- Горката – и какво ще прави с толкова много скъсани прашки?!
Първо, искам да се извиня на всички блондинки, които може да се почувстват засегнати от горния виц – нямам нищо против вас, напротив, мисля скоро дори да се присъединя към русия ви клуб. Идеята и целта на вица беше съвсем различна.
Стоях си вчера на работа и по едно време ме хванаха лудите (това е в случаите, когато са ме пусна). В един от вестниците, които четях, ми попадна този виц и реших да го правя на една приятелка – и тя да се посмее. Но тогава ми хрумна нещо друго – защо да го пращам само на нея като мога да увелича таргет групата. Смс-ът беше изпратен на 8 човека, само толкова сметнах, че ще ми издържат шантавото хрумване и чувството за хумор. Получиха го 5 близки приятелки, които знаят каква откачалка съм, един колега, който е близо до идеята, но има още да учи, едно друго добро другарче, с което се надцакваме кой каква ще я свърши, едно бивше гадже, което вече не иска да знае каква съм и една рибка, която зарибявам и още (слава богу) не знае колко много не ме слуша главата. И зачаках реакции…
Първа се отзова тази, на която мислех първоначално да пиша. Смс-ът й гласеше „Забавляваш се, а? И аз така – чета по Гражданско право (nerdy)“. Да се чуди наистина човек кой се забавлява повече… Но очакването, че тя ще пише първа се оправда. Аз и в 3 през нощта да й го бях пратила, пак щеше да отговори. Може би щеше да ме напсува, но поне веднага щеше да ме уведоми за това, няма да си го пази за себе си, я! :D
Следващият, както и очаквах, беше „закачката“ ми. Той се беше сетил, че съм на работа и умело предположи, че „откачам“. Умно момче, че и целувки прати. Да си запиша да му ги върна. На живо.
И… това беше. Никой от другите 6 човека не писа. Също според очакванията ми – понякога чак ме е яд, че познавам хората толкова добре. Бившият не писа – едва ли има смисъл да обяснявам защо. Колегата просто се е зарадвал – ако аз самата бях получила такъв смс от него и аз нямаше да реагирам, щях просто да се посмея и да отмина. В крайна сметка с него не сме толкова близки. Липсата на отговор от другото момче малко ме изненада да си призная – не го очаквах. Отдавам го на това, че не си е чул телефона, но със сигурност до края на деня щеше да има или смс, или обаждане. В най-добрия случай последното щеше да се случи в 4 сутринта, за да ме пита какво правя. (Действително няколко часа по-късно се чухме, ама човека не бил в състояние да пише, тежко е да празнуваш Гергьовден от 10 сутринта…). А що се отнася до другите 4 грации – някак не ми се коментира, защото определено се надявах, че ще отговорят на шегата ми. Ама найсе…
Сега изводите от експеримента – на глупостите ти се отзовават първи тези, които са готови да ги споделят с теб (нали се казва, че добрите приятели не се оставят да правиш глупави неща… сам). Или тези, на които в момента по една или друга причина си им нов и интересен и всеки контакт е търсен и желан. А другите приятели малко или много (по-скоро второто) за даденост – те знаят, че си до тях, ако нещо се случи и може да разчитате един на друг. Но на подобен смс няма да отвърнат – просто не е спешно.
Това ме навежда на други мисли – за разговорите по телефона. Напоследък така се получава, че като се обаждам на тези, с които не се виждам често, но все пак са ми близки, те ме посрещат с въпроса „Какво се е случило?“. И като отвърна „Нищо.“ следва въпросът защо не съм писала в skype или facebook. Явно вариантът исках просто да видя как си, да чуя гласа ти и да се почувствам по-близо до теб, не важи. А наличието на 4684658 безплатни минути се обезсмисля щом хората започват да те питат защо им звъниш. Явно вече трябва да предупреждавам – със съобщение в някоя от социалните мрежи, например.
Разбираш ли, скъпи мой приятелю, това че те виждам на линия в skype определено ми показва, че си жив, но не ми стига. А това, че си сменяш статуса във facebook, публикуваш клипчета и си теглиш късмети не ми помага да отгатна добре ли си. И няма как да знам да позная дали зад жълтото усмихнато човече не се крият разплакани очи. Затова, моля те, вдигни си телефона и не питай защо ти се обаждам. Просто ме е грижа. За смс-ите се отнася същото – просто си мисля за теб и искам да ти подаря усмивка. Не бъди егоист – не я пази тази усмивка само за себе си. Един смс струва 0,14 лв, но усещането, което носи, е безценно!
