Валя. Цяла нощ валя. Изля се толкова дъжд, че чак очите ми преляха. Какво дъждовно лято. Бях забравила колко е самотно да вали на нощните ми смени. И да спре тока. Да остана на тъмно сама със себе си. Главата ми започва да се пълни с всички онези глупави мисли, от които съм се опитвала да избягам през деня… Сезоните сякаш спряха да се сменят и в сърцето ми е все така есенно. Опитвам се да разбера кое по-лошото – липсата му или измамното присъствие. Тъкмо свиквам да го няма и се появява от нищото, носи облаци във фалшивия ми рай. За да мога после да го давя в дъждовните си мисли. Безуспешно. Има късмета накрая да го опазвам жив.
Мисля си, че ми трябва нова категория – дъжд. Нали и без това скоро ще дойде истинската есен. За да си бъдем пак двете и да скитаме без чадър, както някога. Лошо, колко лошо ми действат срещите с него. Защото са винаги безумно хубави. Едва успявам да се излъжа, че си минало, което вече не обичам.
И боли от дъжда, боли...
