Chapters

You put your arms around me
And I'm home

Времето просто си върви и нещата се случват неусетно. Точно както исках всъщност да бъде. И за моя изненада, се случват по най-хубавия възможен начин. Преоткривам се и преоткривам него. И колко, колко вълшебно е чувството да си влюбваш отново и отново в човека до себе си. Както първият път, но много по-силно, по-осъзнато и по-отдадено.

Изумявам се как само подредбата на един аспект от живота ми носи такава драматична промяна във всичко останало. Изтривам ненужните запетаи и слагам точка. Отгръщам нови страници за бъдещи приключения и затварям приключилите глави от живота ми. Вливам нови сили във вълшебната си приказка и за първи път от дълго време се радвам, че е есен. Не знам как до сега не съм забелязала колко красиво е навън по това време на годината. Есен е, а се чувствам така, сякаш в мен всичко цъфти. Или е просто любов.

А някъде на Мексиканския залив се готви мусака...

И палачинки. И кюфтета без яйце (не правете това у дома си).

Звучи много авантюристично да "избягаш" от вкъщи за едно лято и да отидеш на другия край на света. Билетът, куфарът и най-невероятното приключение започва. Едно такова... като по филмите е. Или поне ти се иска да бъде. А тук всъщност времето е спряло и дните са едни и същи, и нищо не се случва. Въобще студентските бригади не изглеждат така, като по лъскавите списания в агенциите. Всичко е късмет, дори най-подробното проучване няма да те подготви за това, което те очаква. Особено, ако си като мен, и късметът не е на твоя страна. 

Лятото на 2013 спокойно мога да го нарека най-кошмарното. И просто ми е тъжно. За взетите грешни решения и за пропуснатите възможности. Такава е равносметката накрая. Сега чакам септември да свърши - 27.09. е щастливата дата, на която се прибирам, и най-сетне ще бъда вкъщи. Ако преди копнеех за нови неща, сега искам добре забравеното старо. Липсва ми да се разхождам по старите улици на Търново, липсва ми "Темпо", и лазанята, и бялото вино, и Цуцка :Р По възможност искам всичко това събрано в една вечер или стотици, които знам, че никога няма да ми омръзнат. Както преди :))

I'm coming home, tell the world I'm coming home!

Gulf Shores, AL

Здравей,

дори не знам откъде да започна. Хем искам да ти споделя всичко, хем искам да замълча. Но нали знаеш, аз всичко ще си кажа накрая.

Тук е красиво. Пясъкът е най-белият и гледам най-розовите залези. Сякаш мястото е създадено само за любов. А аз никога до сега не съм се чувствала толкова сама. Не, не е носталгия, просто... неоправдани очаквания. И неочаквани удари, които ме накараха да се затворя в себе си. Затова сега си говоря с теб, понеже с никой друг не мога. И съобщенията валят ли, валят, а аз така и не знам какво да отговоря. Всички очакват да се похваля с нещо, а на мен само ми иде да заплача. Тежи ми като знам, че съм тук едва от две седмици, а сякаш е минала вечност. И като знам, че ежедневието ми ще се повтаря, и повтаря....

Работата не е толкова лоша, дори свикнах вече, но просто всичко е толкова монотонно... чувствам се като влязла в матрица. Всичко е разграфено, разпределено - приличаме на добре смазана германска машина, с разликата, че сме на Мексиканския залив. Квартирата - също не е лоша, само да не ни бяха натикали 8 момичета тук, някоя сутрин очаквам да има женски бой за реда в банята... :D

Карам колело, представяш ли си? Сигурно не можеш. Всяка сутрин към работа и после обратно, съм на колело. Страшно ми харесва. Кара ме да се чувствам свободна, много странно... от едно колело, свобода. Казах ли ти за храната? Не става, никакъв вкус. Оцелявам тук на някакви измислени храни и като сложиш супер изморителната работа, очаквам да се прибера супер модел :D (поне мога да си мечтая, нали така ;)

Бирата е слаба, виното е плодово и моите 23 ми станаха любимото число, особено като вървя към касата с някоя бутилка в ръка. Поне нещо хубаво трябва да има в цялата ситуация. Храня си душата с лека бира и ярки залези. Сега чакам 4th of July и за малко заря. И всичко е толкова ново и различно, и до такава степен насища сетивата ми, че усещам как спирам да мисля и забравям. И е хубаво. Може би именно това ми трябва. Добре съм. Другото няма значение.

Целувки,

П.

Extinct

You are like a bittersweet pie... 

But you are filled with cream 

and a cherry top Lie!

След неочакваните сбогувания, идват и неплануваните размислите. Възлагам твърде много на едно несигурно утре. Надявам се твърде много да се завърна на различно място, от първоначалната точка А. И май това ми е проблемът. Обременявам се с мисълта за желаната промяна, и всъщност си мисля, че точно силното ми желание ще я спъне. Така съм се вкопчила, че дори не оставям място наистина да се променя. Защото, ако се случи това, което искам, бъдещото ми "аз" няма да е вкопчено в същата мисъл. И че всъщност, докато желая нещо, сама се дърпам назад, защото това е настоящето, не бъдещето. Схванахте ли? Надявам се в думите ми да има смисъл.

Anyway, за сбогуванията говорихме. Явно са само моя потребност, и само аз мисля, че след мен остава недовършено. А как ми се иска да "... не е в природата ми да събирам търпеливо отломки, да ги лепя и да убеждавам себе си, че белезите от счупеното не личат... Счупеното си е счупено, и аз предпочитам да запазя спомена за унищожената красота, отколкото до края на дните си да се примирявам с пукнатини."

Любовта ми е изчезнал вид. Може да я откриете само в музея.