Bed of roses

Искам да спя, да спя, да спя… 100 години. Като спящата красавица. В замък, скрита от хората, пазена от бяла магия. Просто да спя. Да не знам. Да ме няма. Принцове не искам вече. Така че, моля ви, не ме будете.

Бясна съм!

И значи днес, вместо да се прибера вкъщи и да се радвам на взетия си изпит, аз трябваше да се разправям с идиоти. И не, няма да се извинявам за определението. Хората са нагли. В случая конкретно имам предвид една жена на почти 40 години, която явно разсъждава като тинейджър. Или поне й се иска да е такъв. Сигурно помните Любовното CV, измислено повече на шега, отколкото с идеята, че нещата реално стоят така. Представете си изненадата ми, когато днес пишейки заглавието на МОЯТА публикация в Гугъл, вместо моя блог излезе страница в сибир.бг със същото име. Адски се изненадах, всъщност в първия момент си помислих, че това, на което попаднах, е писано отдавна. И има съвпадение. Така де, случва се хората да имат еднакви идея. Твърде наивно от моя страна. Заглавието същото, текстът същия, даже и картинката (нея поне можеше да я смени!). И това от жена, чиято предна статия е за плагиатстването от чужди автори и колко долно било това. Явно тя когато го прави не е, достойно е. Най обичам двойните стандарти.

Както и да е, регистрирах се във въпросния сайт и след като не можах да открия откъде да докладвам публикацията, реших да оставя коментар. Благодарих й, че така високо е оценила МОЯТА творба, но нека не си приписва заслугите. Коментарът ми, разбира се, беше изтрит. И в края на статия се появи линк към блога - с шрифт два пъти по-малък от този на останалия текст, без описание, че въпросното CV е взето от там. Нищо. Един линк. Един гол... да, линк.

Аз се надявах, че тя ще го изтрие, но уви. Или поне ще се извини. Явно на лелката й харесва да се прави на 21-годишно момиче. Супер. Оказа се точно толкова празноглава както и някои от връстниците ми.

Dilemma

Аз

съм

силна.

Уверена.

Щастлива.

Независима.

Зряла.

Осъзната.

Пълноценна.

Самодостатъчна съм…

В този момент ме поглеждаш. Усмихваш се.

Ръката ти се плъзва около кръста ми. Придърпваш ме и прошепваш „Целуни ме!“. Безмилостно.

Падам,

надолу,

към нищото.

Давя се,

в очите ти.

Потъвам,

в устните ти.

Безвъзвратно.

Неумолимо.

Отдавам се…

И само разумът ядосано подвиква:

– Хайде, ела на себе си!

А сърцето тихо, почти без сили прошепва:

 – Как да дойде на себе си, като е изцяло негова…

Изгубих се

Изгубих се… Няма го вече старото ми „аз“. Няма го онзи вироглав инат. Онази силната, борбена личност, няма я. Увереното ми „аз“ го няма. И не знам как го загубих. Не знам какво ме смачка. Виждам само резултата и останките. Една уплашено дете, чувствам се точно така. Днес го осъзнах за първи път, защото поисках да се откажа. От нещо, което наистина искам. От нещо, за което мечтая. Аз поисках да се откажа. И беше, и все още е ужасно.

Знаех, че няма да стане по лесния начин. Не съм си го и мислила. Но не очаквах да е точно така. Не очаквах, че едновременно ще трябва да се справям с толкова много неща. Че към мен ще има такива очаквания. А нещата са навързани. Ако се откажа, „Мечтата“ се изпарява. Ако продължа не знам дали ще се справя… и дали нещо друго няма да ме провали.

Виждам само трудностите. Само причините да спра до тук. И те надделяват над тези да продължа. Което е ужасно. Не искам като погледна назад да виждам пропуснати шансове и изоставени цели. Но вече не откривам сили в себе си. Преди го правех. А сега… друга съм. Една непозната. Превърнах се в нещо, което ненавиждах в другите. Един човек, които се проваля. И не може да продължи. Неуверена. Смачкана. Изгубих се… и пътят към мен го няма.