Closure

Искам да ме загубиш, безвъзвратно, необратимо. Искам да знаеш, че не те обичам. Че не ме е грижа. Че няма да ти пиша никога повече първа. Че няма да искам да се виждаме. Искам да ме изгубиш и да знаеш, че никога повече няма да ме намериш. Че няма да се върна.

Искам ръцете ми да ти станат чужди. Устните да бъдат завинаги нецелунати. Искам да спреш да откриваш погледа ми и да се давиш в него. И вече да нямам очи за теб. Искам да си изнесеш багажа от квартирата "сърце" и знаеш, че ключът ти за там никога повече няма да пасне. И да знаеш, че краят е дошъл.

Искам да знаеш, че никога повече няма да можеш да извървиш пътя назад. Искам да усещаш студа у мен и да се питаш кога съм си тръгнала. Да виждаш усмивката ми и да знаеш, че ти няма да бъдеш причината за нея. Искам да ме загубиш, безвъзвратно, необратимо. Завинаги. Искам да знаеш, че любовта умря. А ти си бил дяволски постоянен в това да я убиеш.

Devoted

Не знам дали някога ще спра да пиша за теб. Сега поне е по-лесно. Мога наистина да си призная. Мога да кажа на белия лист във word какво си мисля и чувствам.

Чувството към теб е по-страшно от любов. То е онова, което идва след края й. След като си видял всичко най-хубаво и най-лошо, след като човекът те е довел в рая, а после е направил живота ти ад. Колкото и банално да звучи. След като изненадите свършат, пеперудите умрат, знаеш, че някой е твой. И съспенс отдавна няма.

След като си дълго време с някого, неизбежно си свиквате. Огънят между вас не е същият. Разбирането, уважението, взаимната грижа и важността на другия заемат все по-важни места от едната страст. Но въпреки това, в човека с кого си, има една необикновена притегателна сила, която не ти дава да се отскубнеш от гравитационното му поле. Въпреки че вече магията я няма, ти все пак за нищо не света не би го сменила с друг. Не би погледнала друг, не би си позволила мимолетен флирт или краткотрайна афера. Защото в този, който е до теб, има нещо. За „нещото“ няма обяснение, просто знаеш, че е той. Този, за когото би облякла бялата рокля, въпреки че не вярваш в брака и на когото би родила син.

Ето това чувствам. Непоколебимост, че бих споделила живота си с теб и че никога не бих съжалила. Че ти си правилният. За мен. Което е повече от любов. Понеже любовта умира и след нея нищо не остава. А на мен ми остана чувството за обреченост. Че съм срещнала и съм изгубила.

Две години след края ни вече знам какво си. И ако до сега ме беше страх да те определя, вече ме е страх да мисля това „новото“ какви мисли и чувства поражда в мен. Едно обаче е сигурно – искам те и ми липсваш, така както не съм желала нищо през живота си.

Lost

Single, taken, not a f* idea what's going on? Кое от трите е за теб?

Как точно решаваш, че краят е дошъл? Кое е онова нещо, което прекрачва границата и вече си наясно, че връщане назад няма. Не се обичате вече? Карате се постоянно? Разстоянието, което ви разделя много отдавна не е само географска дефиниция? Очакванията ви така и не се сбъдват? Или всичко това, взето заедно. Може ли всичко да е против това да сте заедно, и въпреки това да продължавате? Може, разбира се. Нито е логично, нито може би е правилно, в известна стпен, но се случва. А и аз отдавна не вярвам, че във връзките има логика.

Никак не ме бива във вземането на решения. Бедствена съм в това отношение. Много ми е по-лесно някой да реши нещо и аз просто да се съобразя с него. Само, че сега няма да имам лукса да решат вместо мен. След две години и половина се намирам на мястото, от което тръгнах. And it sucks. 

Не ме бива и в ученето на уроци. Добра съм в повтарянето на едни и същи грешки и в разбиването на сърца на добри момчета, които нито заслужават това, нито аз заслужавам тях и любовта им.

Понякога си мисля, че някъде в немного далечното минало съм взела решение, което от този момент на сетне е започнало да прецаква всичко. Че съм опитала нещо, за което интуицията ми е крещяла с цяло гърло "Недеййй!", а аз съм си мислела - "Е, какво пък толкова, достатъчно млада съм да правя грешки. Ако не сега, кога?" Ами например никога. Което не е било резултат от липса на опит, а си е била чиста проба глупост.

И затова сега го има този проблем с взимането на решения. Защото някои са окончателни, а дори и да не са, да се върнеш към това, което е било, просто не е вариант. Трябва да реша какво ще правя с живота си, а дори не знам откъде да започна. I'm lost.

The truth

В моменти като този вярвам, че невъзможни неща няма. И ми иде да изкрещя всичко, което мисля и чувствам. В моменти като този съм готова да си срутя „подредения“ си свят и да го построя точно такъв, какъвто го желая. Без да ме интересуват последствията, укора, без да ме интересува колко ще ме боли и колко хора ще нараня, защото така или иначе, и в момента боли, и ме боли не само мен. 

В моменти като този вярвам, че всичко е възможно. Че Вселената ще подреди пъзела според моите желания. Проблемът е, че винаги този момент, неясно как предизвикан, трае твърде кратко, и после се появяват страха и съмненията. И аз в крайна сметка не правя нищо, или почти нищо. I’m stuck.