Изпити по никое време

Last night something miraculous happened - my inspiration kicked... me in the ass :D

Вдъхновението дойде, разбира се, точно когато най-малко го исках и най-малко го чаках. Но, хей, това е моето вдъхновение, какво друго мога да очаквам от него освен bad timing. В петък следобед се почувствах просветлена... че в неделя имам изпит, за който не знам. В събота мозъкът ми се опита да се превърне в нинджа и да прочете, ако не 650 стр. учебник, но поне 100-те стр. съмнителни лекции, открити във виртуалното пространство. След тази изумителна тренировка, мозъкът ми се болеше. Не главата! Напълно съм убечена, че той страдаше и се съпротивляваше на факта, че за втори път се опитвам да натикам тази напълно излишна и суха информация. И, за да отвърне на удара, той все да ми сипе гениална мисъл, след гениална мисъл. Сериозно?! Значи аз те оставям да си почиваш, за да ти се развиват там правилно мисловните процеси, а ти просто си хъркаш, и накрая, когато все пак ми трябваш, че решиш, че отново няма да е по моята. Винаги съм твърдяла, че съм най-добрата в самопрецакването.

Anyway, изпитът мина заедно с поредната нервна криза (всичко си е по стараму), сега стоя, бездействам и си мисля за разстоянията. За истинските и за онези в сърцето. Опитвам се да свикна с невъзможното, да свикна, че дистанцията ще става все по-голяма, преди този, който е мой и на когото принадлежа, да бъде отново при мен. Отдавна ми е станало ясно, че рядко нещата се подреждат точно както очакваме, но точно за това не съм готова. И ако на днешния тест съм се провалила с гръм и трясък, то този изпит издържа с отличие. Вместо да правим планове как ще съчетаем часовите си зони, искам да мечтаем едно общо бъдеще. Искам дом. Наш дом. И семейство. Много любов и топлина. И никакви изпити.

Spare time

Чета, готвя, снимам котки и чаши с кафе. Последните две може би повече, отколкото е необходимо. Пръстите ми отдавна са забравили какво е да шарят по клавиатурата и да се опитват да настигнат забързаните ми мисли. Аз отдавна съм забравила какво е усещането да искам да споделя. Не, че нищо не се случва, просто… аз съм по-скоро свидетел, а не участник. И някак не се трогвам. Поне не достатъчно.

За последните два месеца прочетох три книги. Не е особено много, като се замисля, но предвид факта, че не бях чела книга през последната половин година, ми се стори наистина добро постижение. Попаднах на  „Проницателят“, оказа че действието се развива в Gulf Shores, Алабама, мястото, където прекарах лятото си и любопитството беше прекалено голямо, за да я пропусна. Изпитвах смесени чувства, докато я четях. Припомнях си местата, на които съм била и които сигурно повече никога няма да видя, които всъщност не искам повече да виждам. Самата книга не ми хареса, така че не я препоръчвам. Вярно, пълна е с добре известните ни истини, за които (за съжаление) се сещаме основно, когато ги видим написани някъде, но стилът й… хм, как да кажа, липсва. През цялото време, докато я четях си мислех, че на Андрюс му е хрумнала наистина прекрасна идея за книга, само че капацитетът му не достига, за да я изрази. Или просто целта на книгата е била да достигне и до най-глупавия американец. Ако е така, вярвам, получило се е.

След кратко сесийно прекъсване, я последва „Светецът на неизбежната лудост“ на Шафак. Досега единствената нейна книга, която бях чела, беше „Любов“. Двете са толкова различни, не мога да повярвам, че са писани от един и същи човек. И не, че не ми хареса, но сякаш тя беше забравила на какво е способна, и е остави книгата си на някой от героите си – студенти да я напише. Много ми допадна как е описала Америка в очите на чужденеца – като нещо хем ново, хем напълно познато. Някога и аз се чувствам по същия начин и, може би, затова книгата ми стана така близка. А и няма как поне малко да не хлътнеш по главния герой, щом той измерва времето според продължителността на песните, които слуша и не може да живее без кафе. И има отчаяна нужда да обича, без да знае как да даде любов в замяна. Щеше ми се все пак личността му да има малко повече да дълбочина. И може би малко повече история за останалите герои – в цялото преплитане на миналото и бъдещето им, остават празноти как е настъпила промяната в тях. Споменават се факти, които трябва да се приемат за верни и никъде не се доказват след това. След като я завърших, имах чувството, че някъде нещо се е случило, но аз не съм успяла да разбера нито къде, нито какво.

А третата, третата книга е причината да пиша този пост. Тя беше нещо като събуждане, неочакваното оживление, което настъпи в монотонното ми ежедневие. The fault in our stars ме преследваше от лятото на 2013, но едва преди няколко дни успях да се сдобия с нея. И я прочетох за около 4 часа, не можех да се отделя от нея, докато не разберях какво ще се случи накрая. Обявена е за една от най-добрите тийнейджърски книги за изминалата година, но докато четях, бях далеч от идеята, че е писана за 16-годишни. Една книга за любовта и за красотата да я открием в най-тежките си мигове. “As he read, I fell in love the way you fall asleep: slowly, and then all at once.” And “some infinities are bigger than other infinities.” Because “the marks humans leave are too often scars.”. “The world is not a wish-granting factory.” but even if it was “it would be a privilege to have my heart broken by you.”, “because you are beautiful. I enjoy looking at beautiful people, and I decided a while ago not to deny myself the simpler pleasures of existence”. Беше просто красиво, и истинско по един много особен начин, който не може да се обясни, а трябва да се изпита.

Сега искам да продължавам да чета, още и още. Да избягам и да изживея всички живота, които никога няма да ми се случат. “You said you knew the perfect place to run to. A place that was empty of people, and buildings, and far, far away. A place covered in blood-red earth and sleeping life. A place longing to come alive again. It's a place for disappearing, you'd said, a place for getting lost... and for getting found."

Bilingual

Jose Nunez - Bilingual

The only aphrodisiac I need is your voice

Hearing you speak my name

Beckoning me to answer

Telling me you want me

So I tell you that you're the answer

to every question I've ever had about love

Without words I use my tongue to tell the tale of us

Tracing your shadowscape

Kneeling before you my eyes feast upon your masculinity and

All it's divinity and I praise you

Because all of that is for me

I begin to indulge myself of your delicacies

Digesting semi-sweet dark chocolate decadence as it melts

Dripping down my chin

Your taste is something Godiva couldn't re-create

Needing every atom of your anatomy

Necessity is placed upon me knowing you are the source of my serendipity

Dipping in and out of me stroking more than my consciesness

Subconsciously I find myself rewinding our love scenes

In my daydreams

Seeing that face you make when you're making me cum

And it makes me want you right there and then

Thinking of you in inappropriate places I get

Tingling sensations in private locations where

I wish to be caught between a rock and your hard place

Aye papi....

*English Translation of Spanish Lyrics*

"You are so big and so hard,

you give it to me so good,

you are my mortal sin."

Dear 2013

you sucked, bitch!

Затова планирам тази вечер да те удавя в алкохол и нереални очаквания за 2014, които няма да се сбъднат, но ще звучат прекрасно в замъгления ми мозък. И тъй като ще съм от онези хора, които в Новогодишната нощ ще си стоят вкъщи и няма да празнуват, реших да си излея насъбралото ми се в блога, ей така, като за последно тази година. 

През 2013 научих, че аз и късметът не вървим ръка за ръка.

Че колкото и да ти се иска, любовта не може да те спаси, когато пропадаш.

Че най-дръзките мечти умират безпощадно попарени от суровата действителност.

Че дори и да се опиташ да промениш отношението си, ситуацията няма да се промени.

Че имам сериозен здравословен проблем, с който не знам как да се справя. И ме е страх, че заради него вече не съм същата.

Казват, че не знаеш колко си силен, докато не ти се наложи наистина да бъдеш. Не знам дали съм силна. Или оптимист, че ще стане по-добре. Че вярвам в... и аз не знам в какво. В края на тази година взех важно за мен решение, и смятам в началото на 2014 да го изпълня, защото все пак затова са решенията - за да се придържаме към тях. Пък после, както се казва "каквото сабя покаже". Може да бъде по-добре, може и да не е. Но съм длъжна да опитам, макар че вече споменах в какви отношения сме с късмета. В крайна сметка, все някое от решенията, които взема, ще се окаже правилно и няма да ме доведе до поредната душевна катастрофа. А стане ли точно на обратно - вашето мъжко момиче ще продължи да се бори. Защото понякога това е единственият избор, който имаме.