Представете си животът след 5 години. Къде мислите, че ще сте, какво ще правите, с кого? Ще можете ли да погледнете назад и да кажете, че сте научили уроците от миналото? Ще се посмеете ли над днешното си „аз“? Ще си помислите ли „колко бях глупав/а“?
Нямам никаква представа къде ще бъда или какво ще правя. Нямам абсолютно никакъв план за бъдеще, освен някаква бледа фантазия как се прибирам у дома изморена и малко къдраво момиченце тича към мен, за да се сгуши в прегръдките ми и ме гледа с живи, палави очички, съвсем същият цвят като тези на баща си… Вече не си правя планове, понеже ако не друго, поне разбрах, че нещата не се случват както очаквам.
Понякога се опитвам да погледна нещата отстрани, да видя една по-трезва гледна точка. Това, което се случи преди 5 години, има ли значение днес? Не, никакво. И въпреки че не мога да се посмея над себе си, поне виждам грешките си. Това, което се случва сега… след 5 години… надявам се да е добре забравено минало. Нали времето лекува? Е, чакам му панацеята. Искам всичко да бъде лош спомен, кошмар, от който съм се събудила и тихо да се усмихвам как така съм се уплашила от въображаемите чудовища, които живеят под леглото ми. А и нали сега му е времето на неправилните избори, ако не ги правя сега, кога? Като стана на 30? Не, не ми трябват кризи тогава. А и сега неправилните избори са все още поправими. Може би просто трябва да спра да го мисля толкова, каквото трябва да се случи, ще стане. А и винаги съм живяла с усещането, че нещата ще се наредят, рано или късно. Сега просто ще се оставя на течението. И ще си поживея. Без да съжалявам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар