Какво му трябва на човек...

... за да пропише отново. Явно да се върне там, от където започва всичко, е отговорът.

TLDR: Всичко започна с едно разочарование.

Здр, бепце? Какво стана с теб? - ей така започва диалога в главата ми. Признавам си, не е брилянтен, нито особено смешен. But hey I like me for me, so lame meme jokes it is. Та, какво стана с мен ли? Май се лутам като цяло, такъв е сякаш е изводът от ситуацията.

Прекарах последните три дни четейки (почти) всичко изписано тук. Неприятно изненадващото е, че за 12 години не съм пораснала кой знае колко. Доста осъзната? Може би, да. Научила разни житейски уроци? Със сигурност. Спряла да повтаря старите грешки? О, боже, не. Нека бъдем сериозни все пак.

Но ще ми бъде интересно, признавам. Да опитам да пиша отново, да видя думите ми имат ли старата си сила. Ако не... е, може да се окаже терапевтично, някога поне беше. Блогът да го играе моят онлайн дневник и да събира емоциите и преживяванията ми.

When everyone leaves

Когато си бил тих твърде дълго, а сега, когато искам да говоря, дори не знам откъде да започна. Мисля си... може би хората сме чупливи до време. 

Първо те "поврежда" първата голяма любов. Когато сме още млади и вярваме в приказките, нали знаете, all that happy end bullshit. Защото опит няма, перспектива няма, просто е този, специалният човек и любовта, цъфналите вишни и откраднатите целувки... и после краят. След който, като всеки "нормален" човек, си правите блог, споделяте си душата, разбитото сърце и обърканите мисли. После мълчи 6 години, защото отново е щастлив.

Щастливи сте, защото любовта се е върнала. Но вече е зряла, осъзната. Знаете какво искате, знаете, че си пасвате, че може, освен да спите заедно, и да живеете заедно. И да ви е хубаво. Да си представяте неща като сватба и деца, истинско съвместно бъдеще заедно. С добри и лошите ви страни, когато вярвате, че заедно можете всичко. And when all goes to hell... все още не мога да кажа какво точно се случва след това. Мисля, че все още съм в ада. Все още се опитвам да намеря всички части, на които се пръснах. 

Не съм сигурна вече мога ли да вярвам. В хората, в това пак да обичам. И когато, и следващият си тръгне от мен, толкова лесно, колкото и предишните "любови", ще пророня ли и за него сълзи, или просто ще му отворя широко вратата. Защото в мен не е останало повече какво да боли.

Old & lonely

Понякога излизаш навън и виждаш онези възрастни хора, малки и свити, с тъжни очи, прегърбени от годините, работата, грижите, изглеждащи така, все едно животът ги е смачкал и сега не им остава нещо друго, освен да се лутат, докато не дойде краят. И после си мислиш как теб те очаква същото и един ден ще станеш част от тях. И ти се плаче. Това е.

Dusting (some old Christmas mood)

Блогът прашаса *кхъ-кхъ*.

I don't know if it it's a good or a bad thing. Преди, когато не ми се говореше, обикновено исках да пиша. Лятото беше друга история - пълно с тишини и от време на време припяване "събудете ме, когато свърши септември."

Септемри свърши. В тази връзка и октомври също. И ноември. Всичко се върна в стария си коловоз и аз най-после се чувствам добре в кожата си.

Някъде между последните семестриални и първите държавни изпити, Коледа наближи. Различно ми е тази година. И не, все още не искам да празнувам. Но пък искам да създавам уют. Искам да създам дом. Мой дом... наш дом? Да сложа украса и лампички,  и снежинки по прозорците. Място с постоянни запаси от мляко с какао и камари от книги до камината. С голямо кресло и две любящи ръце, които да ме прегръщат.

Чувствам се пораснала и с желанията на големите. Работя, завършвам магистърската си степен, искам дом... Не знам кога се случи всичко това. Оставя ми сладко-кисел привкус. Голямото-малко момиче се променя и за първи път от 10 години иска елха.

Lacking appropriate title

Паник атаките се завърнаха, с пълна мощ, все едно никога не са си тръгвали. Чувствам се като пометена с мокър парцал, който ме е заврял в ъгъла. Светът пак се завърта и ме поглъща, и всеки един от мускулите ми се стяга, а болката остава дълго след като кулминацията е отминала. Последните 3 дни нямам сили да се надигна от леглото, това че днес успях да отида на работа, ми костваше исполински усилия. чувствам се като личния си герой, само дето няма нищо героично в това да ходиш на работа. Старите ужасни обсебващи мисли се завърнаха и в такива моменти ми идва буквално да си причиня физическа болка, само и само тази отвътре да спре. Казват, че стигнеш ли до ситуация, от която няма изход, единственото, което ти остава е да се справяш. Ден за ден, малко по малко. За съжаление последната година аз чувствам точно това - че съм опряна до стената и не ми остава друго, освен да го преодолея. Само че... не мисля, че преодолявам каквото и да, не мисля, че откривам тази конструктивна промяна, която трябва да настъпи в живота ми, за да тръгнат нещата в правилната посока. И толкова много ме боли. Сякаш изгубих елементарната представя как да се справям с живота.

А добрите хора си отивали в неделя. Знаехте ли? Че тогава Господ прибирал душите им. Аз не знаех, че има такова вярване, но бях забелязала някаква зависимост. В неделя си отиде един добър човек. Ракът отново победи и взе поредната си жертва. И е толкова жалко и тъжно и болезнено да виждаш младите хора, около себе си, които обичаш, да си отиват един след друг. Без лечение, без надежда, без да видят как децата им порастват, без...

Ако има рай

Prom drama, hunger games & mood swings

Ей това заглавие обобщава живота ми посления месец и половина.

Не съм напълно сигурна кога започна всичко, може би началото на май месец, когато отмениха една лекции и в групата на курса ми започнаха масовите самоубийства. От там насетне напрежението започна да ескалира. Курсът ми се превърна в една голямо дисфункционално семейство с много психични отклонения и проблеми. Разбира ли, аз тази година завършвам, след 5 години, 10 сесии и милион умрели мозъчни клетки дойде голямият ден (и не, не говоря за държания изпит), дойде АБСОЛВЕНТСКИЯТ БАЛ. Амин! Колегите успях да се скарат за датата, местоположението, менюто, гостите, фотографа, мястото за снимки... ако изтървам нещо, съжалявам, но със сигурност и за това се е водило спор. И всичко това за една тъпа вечер, която ще завърши като всяка друга, а именно - подпийвали студенти ще тресат потни тела под звуците на мазна чалга. Classy, isn't it? :D

Общата драма доведе до моя лична такава. Рокля, обвуки, чанта... Работата е там, че на мен не ми се ходи на бал и не съм най-големият фен на обикалянето по магазините. Затова един прекрасен февруарски ден майка ми почти ме завлачи за косата из града, за да открием РОКЛЯТА. Беше дълго и мъчително. Но купихме рокля, и обувки, и чанта. И аз се надявах да се възцари мир.

Което вади до втората част от заглавието - игрите на глада. Не филмът и не книгата. ДИЕТАТА. Тъй като животът ми е прекрасен и аз съм напълно удовлетворен от него, половин година се тъпках с антидепресанти. Без полза. Затова просто ги спрях. Това имаше неочакван страничен ефект. Неочаквано се сдобих с 10 кг повече за обичане по мен. Йеййй! Но ужасно рано купената рокля не мислеше така. Затова - диетолог. И много скучен хранителен режим.

Не знам вие как сте, но аз ако съм гладна, ставам раздразнителна, ама мнооого раздразнителна. И неяденето започна средата на сесията. Изобщо не знам какво съм си мислела. Да реша да пазя линия точно, когато имам най-голяма нужда от храна, за да успея някакси да преглътна ужасно скучните неща, които уча. Все едно се бях качила на влакче на ужасите, постоянно нагоре и надолу, добре съм, гладна съм, добре съъъм, искам хранааа. Още държа положението, превръщам се в тревопасен заек, които се налива с вода. Не е забавно, нооо каузата изисква жертви.

Ииии накрая (о, да, има още)... Той. Чувствам се безнадежно влюбена. Не несподелено, а някак... утопично? Колко повече време минава, толкова по-силно започвам да го обичам. И точно тази огромна любов, която съм събрала в себе си, прави раздялата ни още по-болезнена. Все едно нещо се е откъснало от мен и това нарушава целостта ми. И самостоятелното функциониране е трудно. Мисълта, че след 3 месеца това усещане ще бъде само спомен, не ме утешава. И в мен започва да ръмжи едно зелено ревниво чудовище, което преди не се беше обаждало. Вече чакам септември с широко отворени обятия :))

Изпити по никое време

Last night something miraculous happened - my inspiration kicked... me in the ass :D

Вдъхновението дойде, разбира се, точно когато най-малко го исках и най-малко го чаках. Но, хей, това е моето вдъхновение, какво друго мога да очаквам от него освен bad timing. В петък следобед се почувствах просветлена... че в неделя имам изпит, за който не знам. В събота мозъкът ми се опита да се превърне в нинджа и да прочете, ако не 650 стр. учебник, но поне 100-те стр. съмнителни лекции, открити във виртуалното пространство. След тази изумителна тренировка, мозъкът ми се болеше. Не главата! Напълно съм убечена, че той страдаше и се съпротивляваше на факта, че за втори път се опитвам да натикам тази напълно излишна и суха информация. И, за да отвърне на удара, той все да ми сипе гениална мисъл, след гениална мисъл. Сериозно?! Значи аз те оставям да си почиваш, за да ти се развиват там правилно мисловните процеси, а ти просто си хъркаш, и накрая, когато все пак ми трябваш, че решиш, че отново няма да е по моята. Винаги съм твърдяла, че съм най-добрата в самопрецакването.

Anyway, изпитът мина заедно с поредната нервна криза (всичко си е по стараму), сега стоя, бездействам и си мисля за разстоянията. За истинските и за онези в сърцето. Опитвам се да свикна с невъзможното, да свикна, че дистанцията ще става все по-голяма, преди този, който е мой и на когото принадлежа, да бъде отново при мен. Отдавна ми е станало ясно, че рядко нещата се подреждат точно както очакваме, но точно за това не съм готова. И ако на днешния тест съм се провалила с гръм и трясък, то този изпит издържа с отличие. Вместо да правим планове как ще съчетаем часовите си зони, искам да мечтаем едно общо бъдеще. Искам дом. Наш дом. И семейство. Много любов и топлина. И никакви изпити.

Spare time

Чета, готвя, снимам котки и чаши с кафе. Последните две може би повече, отколкото е необходимо. Пръстите ми отдавна са забравили какво е да шарят по клавиатурата и да се опитват да настигнат забързаните ми мисли. Аз отдавна съм забравила какво е усещането да искам да споделя. Не, че нищо не се случва, просто… аз съм по-скоро свидетел, а не участник. И някак не се трогвам. Поне не достатъчно.

За последните два месеца прочетох три книги. Не е особено много, като се замисля, но предвид факта, че не бях чела книга през последната половин година, ми се стори наистина добро постижение. Попаднах на  „Проницателят“, оказа че действието се развива в Gulf Shores, Алабама, мястото, където прекарах лятото си и любопитството беше прекалено голямо, за да я пропусна. Изпитвах смесени чувства, докато я четях. Припомнях си местата, на които съм била и които сигурно повече никога няма да видя, които всъщност не искам повече да виждам. Самата книга не ми хареса, така че не я препоръчвам. Вярно, пълна е с добре известните ни истини, за които (за съжаление) се сещаме основно, когато ги видим написани някъде, но стилът й… хм, как да кажа, липсва. През цялото време, докато я четях си мислех, че на Андрюс му е хрумнала наистина прекрасна идея за книга, само че капацитетът му не достига, за да я изрази. Или просто целта на книгата е била да достигне и до най-глупавия американец. Ако е така, вярвам, получило се е.

След кратко сесийно прекъсване, я последва „Светецът на неизбежната лудост“ на Шафак. Досега единствената нейна книга, която бях чела, беше „Любов“. Двете са толкова различни, не мога да повярвам, че са писани от един и същи човек. И не, че не ми хареса, но сякаш тя беше забравила на какво е способна, и е остави книгата си на някой от героите си – студенти да я напише. Много ми допадна как е описала Америка в очите на чужденеца – като нещо хем ново, хем напълно познато. Някога и аз се чувствам по същия начин и, може би, затова книгата ми стана така близка. А и няма как поне малко да не хлътнеш по главния герой, щом той измерва времето според продължителността на песните, които слуша и не може да живее без кафе. И има отчаяна нужда да обича, без да знае как да даде любов в замяна. Щеше ми се все пак личността му да има малко повече да дълбочина. И може би малко повече история за останалите герои – в цялото преплитане на миналото и бъдещето им, остават празноти как е настъпила промяната в тях. Споменават се факти, които трябва да се приемат за верни и никъде не се доказват след това. След като я завърших, имах чувството, че някъде нещо се е случило, но аз не съм успяла да разбера нито къде, нито какво.

А третата, третата книга е причината да пиша този пост. Тя беше нещо като събуждане, неочакваното оживление, което настъпи в монотонното ми ежедневие. The fault in our stars ме преследваше от лятото на 2013, но едва преди няколко дни успях да се сдобия с нея. И я прочетох за около 4 часа, не можех да се отделя от нея, докато не разберях какво ще се случи накрая. Обявена е за една от най-добрите тийнейджърски книги за изминалата година, но докато четях, бях далеч от идеята, че е писана за 16-годишни. Една книга за любовта и за красотата да я открием в най-тежките си мигове. “As he read, I fell in love the way you fall asleep: slowly, and then all at once.” And “some infinities are bigger than other infinities.” Because “the marks humans leave are too often scars.”. “The world is not a wish-granting factory.” but even if it was “it would be a privilege to have my heart broken by you.”, “because you are beautiful. I enjoy looking at beautiful people, and I decided a while ago not to deny myself the simpler pleasures of existence”. Беше просто красиво, и истинско по един много особен начин, който не може да се обясни, а трябва да се изпита.

Сега искам да продължавам да чета, още и още. Да избягам и да изживея всички живота, които никога няма да ми се случат. “You said you knew the perfect place to run to. A place that was empty of people, and buildings, and far, far away. A place covered in blood-red earth and sleeping life. A place longing to come alive again. It's a place for disappearing, you'd said, a place for getting lost... and for getting found."

Bilingual

Jose Nunez - Bilingual

The only aphrodisiac I need is your voice

Hearing you speak my name

Beckoning me to answer

Telling me you want me

So I tell you that you're the answer

to every question I've ever had about love

Without words I use my tongue to tell the tale of us

Tracing your shadowscape

Kneeling before you my eyes feast upon your masculinity and

All it's divinity and I praise you

Because all of that is for me

I begin to indulge myself of your delicacies

Digesting semi-sweet dark chocolate decadence as it melts

Dripping down my chin

Your taste is something Godiva couldn't re-create

Needing every atom of your anatomy

Necessity is placed upon me knowing you are the source of my serendipity

Dipping in and out of me stroking more than my consciesness

Subconsciously I find myself rewinding our love scenes

In my daydreams

Seeing that face you make when you're making me cum

And it makes me want you right there and then

Thinking of you in inappropriate places I get

Tingling sensations in private locations where

I wish to be caught between a rock and your hard place

Aye papi....

*English Translation of Spanish Lyrics*

"You are so big and so hard,

you give it to me so good,

you are my mortal sin."

Dear 2013

you sucked, bitch!

Затова планирам тази вечер да те удавя в алкохол и нереални очаквания за 2014, които няма да се сбъднат, но ще звучат прекрасно в замъгления ми мозък. И тъй като ще съм от онези хора, които в Новогодишната нощ ще си стоят вкъщи и няма да празнуват, реших да си излея насъбралото ми се в блога, ей така, като за последно тази година. 

През 2013 научих, че аз и късметът не вървим ръка за ръка.

Че колкото и да ти се иска, любовта не може да те спаси, когато пропадаш.

Че най-дръзките мечти умират безпощадно попарени от суровата действителност.

Че дори и да се опиташ да промениш отношението си, ситуацията няма да се промени.

Че имам сериозен здравословен проблем, с който не знам как да се справя. И ме е страх, че заради него вече не съм същата.

Казват, че не знаеш колко си силен, докато не ти се наложи наистина да бъдеш. Не знам дали съм силна. Или оптимист, че ще стане по-добре. Че вярвам в... и аз не знам в какво. В края на тази година взех важно за мен решение, и смятам в началото на 2014 да го изпълня, защото все пак затова са решенията - за да се придържаме към тях. Пък после, както се казва "каквото сабя покаже". Може да бъде по-добре, може и да не е. Но съм длъжна да опитам, макар че вече споменах в какви отношения сме с късмета. В крайна сметка, все някое от решенията, които взема, ще се окаже правилно и няма да ме доведе до поредната душевна катастрофа. А стане ли точно на обратно - вашето мъжко момиче ще продължи да се бори. Защото понякога това е единственият избор, който имаме.

Сляп ден

Сляп безумен ден беше, може би.

Денят, във който се докоснах до теб,

и слях пръстите си

с молба към птици и светци.

Лумна в мен пожар, сякаш с лятото,

На клада бях и не виждах света,

а само теб, в шеметен танц,

как те понасям на ръце.

Припев:

Няма го денят безумен,

Няма го и танца луд,

Няма я жената в този студ.

Няма го морето бясно,

Няма го брега горещ,

и няма нищо... просто нищо...

Днес паля свещ и отново се моля

В моя живот, пак дано се повтори…

Този ден...

Този сляп ден... 

Zahir

„Истинско проклятие за човека е онова желание,

което нито се осъществява, нито пък угасва."

Тя не знаеше точно как се случи. Когато превърташе лентата назад моментът, когато всичко започна, тънеше в мъгла. Пъзелът така се беше подредил, че те да се озоват на правилното място, в точния момент. Помнеше погледът и усмивката му, и това беше достатъчно да запечата лицето му дълбоко в съзнанието си. После минаха години преди пътищата им отново да се пресекат.

Понякога го виждаше и забързаното „здравей“ правеше денят й малко по-добър. Безпричинно. Той не беше достъпен, поне в нейните представи, и да направи крачка към него беше… глупава, безсмислена постъпка. Тя не беше достъпна. Те бяха двама непознати, събрани от обстоятелствата.

После дойде приятелството. Неочаквано. Беше топло и нежно като прегръдка в студен декемврийски ден. Беше смях, мръсни вицове и бяло вино в късните часове на нощна. Беше утеха и запълваше нещо липсващо. Каквото и да беше всъщност, се случваше естествено и в моментите, когато тя мислеше за него, спокойствие изпълваше душата й и тя нямаше търпение да дойде следващата среща.

Има ли смисъл да казвам, че след това дойде привличането. Копнежът и  електричеството, когато докоснеше ръката му. При други обстоятелства, и ако тя не знаеше по-добре, точно онзи момент, когато погледите им се срещнаха в тълпата при онази напълно абсурдна и непланувана среща, щеше да бъде перфектната „как се влюбих в него“ история. Но тя знаеше по-добре. Той беше от онези мистерии, които не можеш да разрешиш и да опита… Не, тя знаеше по-добре. Вече беше вървяла по тази добре отъпкана пътека от грешни решения и изводи.

А годините минаха все по-бързо, като щракване на пръсти, но тя все още си спомняше всичко,  сякаш се беше случило вчера. Но най-ярките спомени бяха нещата, които никога не се случиха. Представата за това как кафените му устни вкусваха цигарения дим в устата й. Как сръчните му пръсти разкопчават ципа на късата й лятна рокля през някоя от онези горещи нощи, които не са предназначени за сън. Той беше захир. Беше се докоснала до него веднъж, но повече не успя да го забрави. И в късните часове на нощта, той обсебваше мислите й до лудост. Защото когато можеше да направи крачка към него, тя отстъпи назад.

Дневникът на една изповед

Някои сутрини са еднакви. Алармата звъни, а пръстите ми шарят по екрана на телефона, за да открият бутончето „Snooze”. Завъртам се на другата страна и се присъединявам към всички, които твърдят, че леглото им е най-удобно в 06:30 сутринта. Не искам да ставам, не искам да съществувам, завивам се през глава и си представям, че така ще стана невидима и светът рязко ще спре да има нужда от мен. Което се случва точно за 10 минути, докато алармата не звънне отново. Предавам се и ставам. Или по-скоро започва поредната ми борба да оцелея и днес.

В стаята е студено. Халатът ми е студен, чехлите са студени. В банята е Арктика, от чешмата текат шушулки. Връщам се обратно и се изкушавам да се пъхна под завивките за още 30 мин, пък после ще му мисля колко ще закъснея. Но вече и те са студени. Никой не ме чака там, освен един пингвин. Аз съм на 23 и спя с плюшена играчка... ain’t it sad?

Anyway, друг път ще мисля за това колко самотно се чувствам. Трябва да се приведа в приличен вид и най-накрая да тръгна за работа. Фон дьо тен, после коректор... и още коректор, иии още малко. Абе, тия лилави кръгове под очите ми няма ли да изчезнат?! Отказвам се, колкото-толкова. Спирала, балсам и руж за свежест. Успешно маскирам всичко, което би издало как се чувствам. Да изглеждам нормално, да се държа нормално, старая се до последния детайл. Вече съм готова, остава ми само едно – да си изпия лекарствата и да се помоля днес да съм добре. Да съм добре и кризата да ме отмине.

Като деца се страхуваме от демоните под леглото си, после порастваме и разбираме, че те са съвсем истински и се крият в самите нас. „Понякога се борим с тях, друг път ги прегръщаме и ядем чийзкейк.” Аз не знам какво правя. Дали се боря или се опитвам да приема. Душата ми страда и болката отдавна даде физическия си отпечатък. Някога това място ме спаси като даде дом на обърканите ми мисли. Сега след дълго затишие пак съм тук. И се опитвам да лекувам себе си.

Chapters

You put your arms around me
And I'm home

Времето просто си върви и нещата се случват неусетно. Точно както исках всъщност да бъде. И за моя изненада, се случват по най-хубавия възможен начин. Преоткривам се и преоткривам него. И колко, колко вълшебно е чувството да си влюбваш отново и отново в човека до себе си. Както първият път, но много по-силно, по-осъзнато и по-отдадено.

Изумявам се как само подредбата на един аспект от живота ми носи такава драматична промяна във всичко останало. Изтривам ненужните запетаи и слагам точка. Отгръщам нови страници за бъдещи приключения и затварям приключилите глави от живота ми. Вливам нови сили във вълшебната си приказка и за първи път от дълго време се радвам, че е есен. Не знам как до сега не съм забелязала колко красиво е навън по това време на годината. Есен е, а се чувствам така, сякаш в мен всичко цъфти. Или е просто любов.

А някъде на Мексиканския залив се готви мусака...

И палачинки. И кюфтета без яйце (не правете това у дома си).

Звучи много авантюристично да "избягаш" от вкъщи за едно лято и да отидеш на другия край на света. Билетът, куфарът и най-невероятното приключение започва. Едно такова... като по филмите е. Или поне ти се иска да бъде. А тук всъщност времето е спряло и дните са едни и същи, и нищо не се случва. Въобще студентските бригади не изглеждат така, като по лъскавите списания в агенциите. Всичко е късмет, дори най-подробното проучване няма да те подготви за това, което те очаква. Особено, ако си като мен, и късметът не е на твоя страна. 

Лятото на 2013 спокойно мога да го нарека най-кошмарното. И просто ми е тъжно. За взетите грешни решения и за пропуснатите възможности. Такава е равносметката накрая. Сега чакам септември да свърши - 27.09. е щастливата дата, на която се прибирам, и най-сетне ще бъда вкъщи. Ако преди копнеех за нови неща, сега искам добре забравеното старо. Липсва ми да се разхождам по старите улици на Търново, липсва ми "Темпо", и лазанята, и бялото вино, и Цуцка :Р По възможност искам всичко това събрано в една вечер или стотици, които знам, че никога няма да ми омръзнат. Както преди :))

I'm coming home, tell the world I'm coming home!

Gulf Shores, AL

Здравей,

дори не знам откъде да започна. Хем искам да ти споделя всичко, хем искам да замълча. Но нали знаеш, аз всичко ще си кажа накрая.

Тук е красиво. Пясъкът е най-белият и гледам най-розовите залези. Сякаш мястото е създадено само за любов. А аз никога до сега не съм се чувствала толкова сама. Не, не е носталгия, просто... неоправдани очаквания. И неочаквани удари, които ме накараха да се затворя в себе си. Затова сега си говоря с теб, понеже с никой друг не мога. И съобщенията валят ли, валят, а аз така и не знам какво да отговоря. Всички очакват да се похваля с нещо, а на мен само ми иде да заплача. Тежи ми като знам, че съм тук едва от две седмици, а сякаш е минала вечност. И като знам, че ежедневието ми ще се повтаря, и повтаря....

Работата не е толкова лоша, дори свикнах вече, но просто всичко е толкова монотонно... чувствам се като влязла в матрица. Всичко е разграфено, разпределено - приличаме на добре смазана германска машина, с разликата, че сме на Мексиканския залив. Квартирата - също не е лоша, само да не ни бяха натикали 8 момичета тук, някоя сутрин очаквам да има женски бой за реда в банята... :D

Карам колело, представяш ли си? Сигурно не можеш. Всяка сутрин към работа и после обратно, съм на колело. Страшно ми харесва. Кара ме да се чувствам свободна, много странно... от едно колело, свобода. Казах ли ти за храната? Не става, никакъв вкус. Оцелявам тук на някакви измислени храни и като сложиш супер изморителната работа, очаквам да се прибера супер модел :D (поне мога да си мечтая, нали така ;)

Бирата е слаба, виното е плодово и моите 23 ми станаха любимото число, особено като вървя към касата с някоя бутилка в ръка. Поне нещо хубаво трябва да има в цялата ситуация. Храня си душата с лека бира и ярки залези. Сега чакам 4th of July и за малко заря. И всичко е толкова ново и различно, и до такава степен насища сетивата ми, че усещам как спирам да мисля и забравям. И е хубаво. Може би именно това ми трябва. Добре съм. Другото няма значение.

Целувки,

П.

Extinct

You are like a bittersweet pie... 

But you are filled with cream 

and a cherry top Lie!

След неочакваните сбогувания, идват и неплануваните размислите. Възлагам твърде много на едно несигурно утре. Надявам се твърде много да се завърна на различно място, от първоначалната точка А. И май това ми е проблемът. Обременявам се с мисълта за желаната промяна, и всъщност си мисля, че точно силното ми желание ще я спъне. Така съм се вкопчила, че дори не оставям място наистина да се променя. Защото, ако се случи това, което искам, бъдещото ми "аз" няма да е вкопчено в същата мисъл. И че всъщност, докато желая нещо, сама се дърпам назад, защото това е настоящето, не бъдещето. Схванахте ли? Надявам се в думите ми да има смисъл.

Anyway, за сбогуванията говорихме. Явно са само моя потребност, и само аз мисля, че след мен остава недовършено. А как ми се иска да "... не е в природата ми да събирам търпеливо отломки, да ги лепя и да убеждавам себе си, че белезите от счупеното не личат... Счупеното си е счупено, и аз предпочитам да запазя спомена за унищожената красота, отколкото до края на дните си да се примирявам с пукнатини."

Любовта ми е изчезнал вид. Може да я откриете само в музея.

I'm tired of using technology, why don't you...

Running up that hill

Напоследък (последната половин година) толкова рядко изпадам в настроението си за писане, че по-добре да се възползвам от момента и да си излея... мъката? мислите? философията за живота?! Нека е последното, в неговия онлайн вариант. 

Да си поговорим за писането с непознати, на практика, всеки, с когото не си водил поне 3 разговора на живо, си е непознат, да не споменавам хората, които дори не знаем как изглеждат (сега е моментът да благодарим на фейсбук, че от 2006 ни предоставя изкривена представа за това как изглеждат хората, с които си комуникираме; (скоба в скобата - никой не е толкова хубав, колкото на снимките си във фб и толкова грозен, колкото на снимката си в личната карта)). Отклоних се, не ме интересува кой как изглежда. Идеята ми е друга. А именно, че често повтаряме една и съща грешка (поне аз).

Ситуацията е следната - откриваме някого (или някой открива нас), няма значение как или къде, важното е последствието - започвате да си пишете. И не, нямам предвид хората, които срещата и искате да опознаете по-добре. Говоря за пълни непознати, които откривате... в блогър да кажем. И става дума за мъже, нали ви е ясно? Непознатите онлайн приятелки не създават драма и не са причина за безсмислени постове, виж мъжете, това е друга история. Пак се отклоних... та, започвате да си пишете. Тук има няколко възможни варианта на развитие (ох, това май ще е дълго). Най-добрият вариант е просто да сте си онлайн дружки, които убиват свободното време и никога, ама никога да не се виждате, за да остане поне част от магията жива, но кого заблуждаваме... това са някакви единични случаи. Лошото идва в момента, когато започнеш да се замисляш колко всъщност ти допада някой - сходни интереси, сходни разбирания, вихри се някаква виртуална химия, която ви кара и двамата да стоите до 4 сутринта будни, зомбирани и с кръвясали очи, в очакване да светне inbox (1). 

Ако това ви се случва, имате проблем. Даже не знам откъде да започна да обяснявам това колко е сбъркано. Първо, пречупването на думите на другия според собствената ни представа - той казва нещо иронично, ти си мислиш - "леле, колко сладко", гледаш ":D" и си мислиш "харесва чувството ми за хумор", докато сигурно човекът от другата страна го изпраща след всяко изречение. Това, че нещо звучи добре в главата ни, не значи, че наистина е така. Това, че отделям време на пиша на някого, не значи, че е специален, а това, че съм мила - че го харесвам. И обратното (това ми е най-трудно да си го набия в главата). Внушаваме си неща, които реално ги няма и, о, каква изненада, започваме да харесваме човек, когото не познаваме. Не знам коя страна е по-ужасяващата - да си мислиш, че харесваш някого или да си харесвания. И тук, тук идват гениалните идеи "хайде да се видим". Виждала съм се с човек, който в имейлите си се изразяваше прекрасно, а на живо и една дума не можеше да обели и на всичкото отгоре изля бирата си върху мен. Излизала съм с човек, който толкова силно искаше да ме впечатли, че на срещата ми подари розова плюшена мечка... и после щяла вечер ми говори някакви пълни глупости и аз буквално исках да избягам (run for your lifeeeee), нищо, нищо общо с онлайн впечатлението ми. Имало е и такива, на които всичко им е било в ред, но за мен са били просто buddy-та, а те са били така "влюбени", чеее... ("влюбени" в кавички, как ще са влюбени в човек, когото не познават) . Разбира се, няма как да пропуснем тези, които в писмата си са ме очаровали, а на живо направо са ми преобърнали света...

Никога, никога не е било така, както си мисля, че е. Не, че на живо е по-лесно, но поне виждаш човекът и може би тълкуването ти е по-лесно, по-вярно, ако искате. И, ако сега, някой се чуди какъв е смисълът на това роман, ще обясня. Просто се опитвам да си внуша, че нещата не са такива, каквито ми изглеждат. И някога в близкото бъдеще ще бъда разочарована. Ииии, че може би няма да е лоша идея да намаля чатовете, in general, и да започна да чета сесията си. Въобще, да не се вживявам за глупости.

Да пишеш на някого, който постоянно те търси, е опасно. Първо започвате да се плезите, и да си смигате, докато се усетите си пращате мечки. Накрая ще излезете, той ще те целуне под една цъфнала череша в началото на една красива пролет и докато се усетиш, ще си толкова влюбена, колкото никога не си била. После обаче ще дойде есента и той ще реши, че едно сърце му достатъчно... а за теб оставят само шепа спомени и хиляди чатове, които коварно да ти напомнят, че всичко това е било истина. Щастлив край няма. Само краят е гарантиран.

Find what you love and let it fuck you up

Теб ли нежно докосвах те?

Може би всъщност не съм. 

Или всичко било е насън. 

When boredom strikes, creativity takes over... или с други думи, как прекарах повече време обработвайки снимка на маникюра ми, отколкото отделих реално да си лакирам ноктите :D Ако имаше награда за протакане, мисля, че щях да съм я спечелила до сега... минимум 10 пъти. Но без лирически отклонения ;)

Всичко си е по старому. Още си мразя работата и не мога да спра да прекалявам с кафето. Лягам си твърде късно, ставам прекалено рано и се състезавам със стрелките на часовника, за да си спечеля още 15 минути сън. Правя нещата на автопилот. Уж се въртят някакви неща в главата ми, а всъщност за нищо не мисля. Разни хора ми лазят по нервите и се опитват да ме подлудят. Концентрират се толкова върху миналото ми, че дори не забелязват, че опропастяват бъдещето ни така. Oh well, който е достатъчно глупав да го прави, накрая ще си понесе последствията. Искам да ми е леко, свободно, неангажиращо, а не да се чувствам вързана и да усещам как ми изпиват силите. 

И докато реалността здраво те рита отзад, сънищата... сънищата стават все по-ярки и цветни. Искам да се пренеса там. Толкова е... изкушаващо, толкова нередно. 41 дни до Алабама. Wake me up when June ends.

23:29

Чака ли ни някой, някъде в нощта да се приберем? Чака ли да светне кръгчето в зелено и да пишем първи? Опитва ли да се разгадае какво значат усмивките ни, вместо отговори, и защо ни отнема толкова време, все пак да отговорим, след като отдавна сме прочели написаното? Чуди ли се някой какво се крие зад песните, които слушаме и стиховете, които четем? И въобще мислят ли за нас, така както ние за тях. Защото ние го правим... чакаме, мислим, чудим се. Играем играта, на която сами сме се хванали, без да знаем каква е наградата и въобще печелим ли нещо. Надяваме се да си струва. 

Искам и мен някой да ме гони, не само аз да преследвам. Не само да знаят къде съм и да бъда даденост, на една ръка разстояние and just one click away. И всъщност Го искам до мен, а не от другата страна на компютъра, защото... да си призная, от другата страна никакъв го няма. Искам offline романтика, а не виртуални целувки. И той иска... кой знае и той колко много неща иска от мен. Въпросът е къде ще се срещнем? Ще се срещнем ли?