Създаваш ми усещането за сблъсък в стена. Всеки път. Неочаквано, точно когато смятам, че пред мен има чист хоризонт, следва удар. Бавно счупвам и последните здрави парченца от себе си. Чудя се въобще има ли смисъл да се изправям.
Чувствам се страничен наблюдател, без способност да променя случващото се. Все едно съм светофар или някаква сграда, просто си стоя и гледам какво се случва около мен. Как хората продължават напред, променят се, влюбват се, щастливи са, може би не за сметка на моето щастие, а въпреки нещастието ми. А то значение няма, както и аз. Аз съм сграда… или светофар. Сливам се с пейзажа и добре играя ролята си. Невидима съм. А и кой го интересува какво чувства един светофар?
Понякога си мисля, че съм твърде много. От всичко. Твърде много обичам, твърде много ме е грижа, твърде много прощавам. И помня. И мисля. Чувствам се задръстена – от информация и спомени. Сякаш, ако забравя нещо, това вече няма да съм аз. Което е… страшно, страшно глупаво. Прекалена съм с отдадеността си и със значението, което мисля, че имам. С мисълта, че не живея само за себе си (а всъщност е точно така). И си задавам въпроси, водя тихи диалози в главата си и установявам, че дори собственият ми разум не е на моя страна. Как се обича от далеч? Не трябваше ли вече да се науча? Това учи ли се? Ако не успееш, късат ли те? Или само ти се къса сърцето? Как се свиква със студа, който се просмуква през теб?
Как се живее с безразличието? Пълното необратимо безразличие. И поредният удар в стена. Точно, когато си мисля, че съм изпитала всичко възможно, се оказва, че има и още. Може ли те боли до +∞?
