Сляп ден

Сляп безумен ден беше, може би.

Денят, във който се докоснах до теб,

и слях пръстите си

с молба към птици и светци.

Лумна в мен пожар, сякаш с лятото,

На клада бях и не виждах света,

а само теб, в шеметен танц,

как те понасям на ръце.

Припев:

Няма го денят безумен,

Няма го и танца луд,

Няма я жената в този студ.

Няма го морето бясно,

Няма го брега горещ,

и няма нищо... просто нищо...

Днес паля свещ и отново се моля

В моя живот, пак дано се повтори…

Този ден...

Този сляп ден... 

Zahir

„Истинско проклятие за човека е онова желание,

което нито се осъществява, нито пък угасва."

Тя не знаеше точно как се случи. Когато превърташе лентата назад моментът, когато всичко започна, тънеше в мъгла. Пъзелът така се беше подредил, че те да се озоват на правилното място, в точния момент. Помнеше погледът и усмивката му, и това беше достатъчно да запечата лицето му дълбоко в съзнанието си. После минаха години преди пътищата им отново да се пресекат.

Понякога го виждаше и забързаното „здравей“ правеше денят й малко по-добър. Безпричинно. Той не беше достъпен, поне в нейните представи, и да направи крачка към него беше… глупава, безсмислена постъпка. Тя не беше достъпна. Те бяха двама непознати, събрани от обстоятелствата.

После дойде приятелството. Неочаквано. Беше топло и нежно като прегръдка в студен декемврийски ден. Беше смях, мръсни вицове и бяло вино в късните часове на нощна. Беше утеха и запълваше нещо липсващо. Каквото и да беше всъщност, се случваше естествено и в моментите, когато тя мислеше за него, спокойствие изпълваше душата й и тя нямаше търпение да дойде следващата среща.

Има ли смисъл да казвам, че след това дойде привличането. Копнежът и  електричеството, когато докоснеше ръката му. При други обстоятелства, и ако тя не знаеше по-добре, точно онзи момент, когато погледите им се срещнаха в тълпата при онази напълно абсурдна и непланувана среща, щеше да бъде перфектната „как се влюбих в него“ история. Но тя знаеше по-добре. Той беше от онези мистерии, които не можеш да разрешиш и да опита… Не, тя знаеше по-добре. Вече беше вървяла по тази добре отъпкана пътека от грешни решения и изводи.

А годините минаха все по-бързо, като щракване на пръсти, но тя все още си спомняше всичко,  сякаш се беше случило вчера. Но най-ярките спомени бяха нещата, които никога не се случиха. Представата за това как кафените му устни вкусваха цигарения дим в устата й. Как сръчните му пръсти разкопчават ципа на късата й лятна рокля през някоя от онези горещи нощи, които не са предназначени за сън. Той беше захир. Беше се докоснала до него веднъж, но повече не успя да го забрави. И в късните часове на нощта, той обсебваше мислите й до лудост. Защото когато можеше да направи крачка към него, тя отстъпи назад.

Дневникът на една изповед

Някои сутрини са еднакви. Алармата звъни, а пръстите ми шарят по екрана на телефона, за да открият бутончето „Snooze”. Завъртам се на другата страна и се присъединявам към всички, които твърдят, че леглото им е най-удобно в 06:30 сутринта. Не искам да ставам, не искам да съществувам, завивам се през глава и си представям, че така ще стана невидима и светът рязко ще спре да има нужда от мен. Което се случва точно за 10 минути, докато алармата не звънне отново. Предавам се и ставам. Или по-скоро започва поредната ми борба да оцелея и днес.

В стаята е студено. Халатът ми е студен, чехлите са студени. В банята е Арктика, от чешмата текат шушулки. Връщам се обратно и се изкушавам да се пъхна под завивките за още 30 мин, пък после ще му мисля колко ще закъснея. Но вече и те са студени. Никой не ме чака там, освен един пингвин. Аз съм на 23 и спя с плюшена играчка... ain’t it sad?

Anyway, друг път ще мисля за това колко самотно се чувствам. Трябва да се приведа в приличен вид и най-накрая да тръгна за работа. Фон дьо тен, после коректор... и още коректор, иии още малко. Абе, тия лилави кръгове под очите ми няма ли да изчезнат?! Отказвам се, колкото-толкова. Спирала, балсам и руж за свежест. Успешно маскирам всичко, което би издало как се чувствам. Да изглеждам нормално, да се държа нормално, старая се до последния детайл. Вече съм готова, остава ми само едно – да си изпия лекарствата и да се помоля днес да съм добре. Да съм добре и кризата да ме отмине.

Като деца се страхуваме от демоните под леглото си, после порастваме и разбираме, че те са съвсем истински и се крият в самите нас. „Понякога се борим с тях, друг път ги прегръщаме и ядем чийзкейк.” Аз не знам какво правя. Дали се боря или се опитвам да приема. Душата ми страда и болката отдавна даде физическия си отпечатък. Някога това място ме спаси като даде дом на обърканите ми мисли. Сега след дълго затишие пак съм тук. И се опитвам да лекувам себе си.

Chapters

You put your arms around me
And I'm home

Времето просто си върви и нещата се случват неусетно. Точно както исках всъщност да бъде. И за моя изненада, се случват по най-хубавия възможен начин. Преоткривам се и преоткривам него. И колко, колко вълшебно е чувството да си влюбваш отново и отново в човека до себе си. Както първият път, но много по-силно, по-осъзнато и по-отдадено.

Изумявам се как само подредбата на един аспект от живота ми носи такава драматична промяна във всичко останало. Изтривам ненужните запетаи и слагам точка. Отгръщам нови страници за бъдещи приключения и затварям приключилите глави от живота ми. Вливам нови сили във вълшебната си приказка и за първи път от дълго време се радвам, че е есен. Не знам как до сега не съм забелязала колко красиво е навън по това време на годината. Есен е, а се чувствам така, сякаш в мен всичко цъфти. Или е просто любов.