23:29

Чака ли ни някой, някъде в нощта да се приберем? Чака ли да светне кръгчето в зелено и да пишем първи? Опитва ли да се разгадае какво значат усмивките ни, вместо отговори, и защо ни отнема толкова време, все пак да отговорим, след като отдавна сме прочели написаното? Чуди ли се някой какво се крие зад песните, които слушаме и стиховете, които четем? И въобще мислят ли за нас, така както ние за тях. Защото ние го правим... чакаме, мислим, чудим се. Играем играта, на която сами сме се хванали, без да знаем каква е наградата и въобще печелим ли нещо. Надяваме се да си струва. 

Искам и мен някой да ме гони, не само аз да преследвам. Не само да знаят къде съм и да бъда даденост, на една ръка разстояние and just one click away. И всъщност Го искам до мен, а не от другата страна на компютъра, защото... да си призная, от другата страна никакъв го няма. Искам offline романтика, а не виртуални целувки. И той иска... кой знае и той колко много неща иска от мен. Въпросът е къде ще се срещнем? Ще се срещнем ли?

60 days

По това време, след точно 60 дни, ще съм в самолета за Атланта и най-вероятно ще летя над Атлантическия океан. Само след 60 дни...

Всичко се подреди, самолетният билет, визата... останаха изпитите, куфарът, да събера целия си наличен кураж в 10 кг ръчен багаж и да полетя. Звучи простичко, нали? А на мен ми е объркано... Уж всичко е наред, а на мен ми липсва точно усещането за подреденост... на мисли, чувства; усещам, че ще замина, а зад мен ще остане каша и хиляди недовършени неща. И бригадата започва да ми прилича на бягство, след което се надявам да се върна друга. Разчитам на някаква едва ли не магическа промяна, което ще ми даде отговорите на мълчаливо зададените въпроси (insert naivety here).

Random thought: Той си представя, че раят трябва да е някакъв вид библиотека. Преди да го познавам, сигурно и аз бих казала същото. Сега... раят е там, където е той. А него го няма.

"I wanted to slip quietly out the back door and not stop until I reached Greenland." Eat, Pray, Love

After love

"...Това ли е всичко, което остава след любовта? И какво изобщо остава след нея?

    Телефонен номер, който постепенно избледнява в паметта?

    Чаши с гравирани монограми, откраднати от „Еспланада".

    След любовта остава обичаят бялото вино да се сипва в тези две чаши и линията да бъде на еднакво ниво.

    След любовта остава една маса в кафенето „?" и учуденият поглед на стария келнер, че ни вижда с други.

   След любовта остава изречението: „Изглеждаш супер, хич не си се променила..." И: „Обаждай се понякога, нали ми имаш телефона."

    И някакви номера на хотелски стаи, в които сме спали, остават след любовта.

    След любовта остават тъмните улици, по които се връщахме след любов.

    След любовта остават мелодиите от радиото, които излизат от мода.

    Остават тайни знаци, любовни кодове: „Ако ме обичаш, започни утрешната си лекция с три думи, които ще имат началните букви на моето име..." Влезе в аудиторията и каза: „У нас авангардно..." Изпрати му целувка.

    След любовта остава твоята страна на леглото и страхът, че неочаквано ще се появи някой. Щрак - затворен телефон, когато се обади чужд глас. Хиляда и една лъжи.

   След любовта остава изречението, което витае като дух из стаята: „Аз ще вляза първа в банята!" - и въпросът: „Нямаше ли заедно?"

    Този път не.

    След любовта остават съучастници: пазители на тайни, които вече не са никакви тайни.

   След любовта остава лека възбуда, когато на улицата усетя мириса на „Кабошар" от някое непознато чернокосо момиче.

   Препълнени пепелници и празно сърце. Навикът да се палят две цигари едновременно, макар че няма никой наблизо. Снимките, направени в автомата; таксиджиите, които не ни обичаха („Благодаря, че не пушите!" - а пушехме), и цветарките, които ни обичаха.

    След любовта остава наранена суета.

    Метален вкус на несполука в устата.

    След любовта остават други хора и други жени.

    След любовта не остава нищо.

    Shits.

    Вечерите станаха ад. Shits."

Източник: тук

(Превод Хари Стоянов,

по: Momo Kapor "UNA, ljubavni roman",

drugo izdanje, Znanje, Zgreb, 1983., стр. 202-204)

50 shades

Имам нужда от голяма доза "реалност", защото си губя главата и се озовавам на местата, на които не искам да бъда. Чувствам се така, сякаш слънцето ми е изместено и нечие чуждо гравитационно поле ме привлича. Аз съм комета с изкривена орбита... и не знам къде ще се разбия.

Любовта наистина е най-силното чувство – побеждава здравия разум, гордостта, ината, обидата, пренебрегва факта, че е допуснала грешка, а ти си се превърнал в пълен идиот. И открива поне 50-десетина начина да те сбърка след края си. И после? Кой събира това, което е останало от теб? И кой ще иска да се справи с кашата, която си? Може ли да очакваме някой да ни даде, това, което ни трябва, щом сами не можем да се погрижим за себе си? 

Не помня какво беше преди него. Само заблудата... че съм знаела какво е любов и какво мога да дам от себе си на другия. А след него... след него е този блог, събрал всичките ми върхове и най-вече паденията ми. Всички начини, по които това, което имахме, ме превърна в това, което съм сега.

А сега... Сега не е красиво. И е пълно със страхове - да не бъда сама, че не съм достатъчна, че след като някой ме опознае, няма да иска да има общо с мен. След него има една несигурност и мисълта, че всяка следваща връзка ще бъда също толкова нездравословна като предишната и краят ще следва неизбежно. Страх да не бъда изоставена. Или че ще направя грешната преценка и като следствие едва ли не пълна неспособност да взимам решения. Защото нито едно от тях няма да бъде правилното.

50 shades of fucked up... нищо чудно, че нищо не се случва, както искам. Странно как е в един момент може да забравиш цялата любов, но споменът за болката да те преследва. Нима наистина е писано да има неща, които не се преживяват и цял живот живеем с тях? Защото, ако наистина е така, ако този кошмар е вечен, то... нетърпимо е.