Как се отказва мъж?

Отказвали ли сте цигарите? Аз не съм, винаги като ми предложат, си взимам ;) А мъж отказвали ли сте? Казват, че при цигарите първата седмица е най-трудна. Май и с мъжете е така. Постоянство му е майката. Успееш ли първата седмица да се откъснеш, шансовете за успех се удвояват. Правиш малки последователни крачки, бавно се отдалечаваш. Отдръпваш се от наркотика. Някои мъже са такива. Като алкохола. Опияняват. Властват над мислите ни и ги размътват. Сливат се с пулса ни. Водят до абсистенция. И боли само когато дишаш. Спирането на алкохола или на мъжа? Първото не съм го пробвала (знам, че не решава проблемите, то и млякото не ги решава, но никой не го прави на въпрос). Виж, мъж съм отказвала… и не беше лесно. 

И как точно става? Най-вече със здрав разум. Не ти трябва нещо, което отдавна се е отказало от теб, не те цени, не те обича и не го е грижа. Жестоката истина. Така се отказва – със широко отворени очи.

Новогодишно

След като всички написаха писмата си до Дядо Коледа, време е за финалната равносметка. Аз писмо не писах и равносметка няма да правя. „Новата година“ е просто дата, един миг. А новият миг не настъпва на определена календарен ден, затова и нямам намерение да се затормозявам с мисълта, че от 01.01. нещо (ще) трябва да бъде по-различно. Дадох си твърде много обещания, които не спазих, така че е време да спра да се предавам. Достатъчно други го направиха вместо мен.

Новото идва, когато сме готови за него, когато сме се поучили, когато сме се разбрали сами себе си. Новото идва, когато е нужно. Новото идва, когато осъзнаем, че повече не можеш да живеем с миналото си – изправяме се срещу страха си, за да знаем как да продължим от тук насетне, защото омагьосаните кръгове са вариант само до време. Затова тук няма да има гениални изводи (понякога си мисля, че целият блог и всяка една публикация е едно заключение) или пък да правя обобщения какво е било през годината. Какво е било, само аз си знам, и честно казано, не искам да си припомням. Не съм започнала да пиша отново от хубаво, а да правя равносметка на болката си… е излишен мазохизъм. Тук има парченца от мен… блогът е усещане за „вкъщи“. Каквото съм искала да кажа, вече съм го направила. Нека нещата се случват какво трябва. Както ще бъде най-добре.

Имам само един списък на книгите, които искам да прочета… И това ми е напълно достатъчно. Няма да очаквам нищо. От последното само боли.

Желания

Днес е Коледа. А на Коледа стават чудеса или поне това твърдят всички в телевизионните предавания, рекламите и фейсбук статусите. И ни призовават да си пожелаем разни нещата, защото е Коледа, и може би те ще се сбъднат. Честно, това ме влудява. От една страна цялата истерия около Коледа, от друга – еуфорията от мисълта, че желанията ще се сбъднат. И хората наистина си пожелават какво ли не – обикновено без да вложат капка здрав разум в него. Пожелават си глупости, пожелават си неща, които са ненужни, пожелават си това, което само би им навредило, ако наистина го получат. Съжалявам, че го казвам, обаче наистина е така.

Нищо не искам за Коледа. Всичко, което желая, отдавна вече е мое. Мога само да бъда благодарна. Нека нещата се случват както трябва, а не както желая. Така ще бъде най-добре. И без това никога не знаем какво (трябва) да поискаме.

Беше бяло

Беше бяло.

Снежинките падаха и, една по една, се топяха върху устните й.

И тя само искаше той да я целуне и, като снежинка, да се стопи върху неговите…

В бутилка вино

Който е казал, че в бутилка вино има повече философия, отколкото във всички книги, може би е бил прав. Рано ми е да бъда окончателна по този въпрос, а и с четенето не напредвам. Но пък поне те карат да се замислиш – и книгите, и виното. Може би последното повече…

Снощи ми беше нощ за размишления (третата поредна, през която не можех да заспя). Затова реших да си използвам безсънна нощ и да си направя някои изводи. Мислех си за нещата, които имам, които искам и тези, които реално ми трябват. Рядко между трите има знак за равенство. И ето какво имам… Всъщност „имам“ не е точната дума, защото всъщност никой никого не притежава, просто има късмета, че този някой е до него. И значи имам до себе си мъж, който ме обича, имам наистина добра приятелка, с която да деля въпросната философска бутилка вино, имам майка и баба, които биха направили всичко за мен, имам покрив над главата си и храна на масата си всеки ден (което според една статистика ме прави един от привилегированите хора на планетата). Имам образование, имам и безброй други неща.

А искам това, което всъщност не ми трябва. Неща, които си мисля, че биха ме направили по-щастлива или пълноценна. Разни ненужности, които после само ще ме наранят. Но това не пречи да ги искам. Колко глупави сме хората – хем осъзнаваме как точно стои всичко, хем това ни най-малко не ни помага да се справим със ситуацията. А това, което имам, остава незабелязано, неоценено и някак „неискано“, понеже често се хващам съсредоточена в това, което липсва. И, разбира се, изгубим ли нещо, веднага осъзнава стойността му. Жалко е, че сме слепи. Че съм сляпа и все още достатъчно незряла, за да се уча от грешките си и да не ги повтарям. Жалко и много, много тъжно.

Няма среда в любовта

 Искаш със теб да останем добри познати -

как да разбирам това, как да разбирам това?

Длани, които до болка се стапяха сляти,

да се здрависват едва, да се здрависват едва.

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни,

леко да се поздравят, леко да се поздравят.

Устни, които се пареха, безпощадни,

дружески да си мълвят, дружески да си мълвят.

Не, ние не можем да бъдем добри познати -

няма среда в любовта, няма среда в любовта.

Бяхме най-близки, за туй от сега нататък

ще сме най-чужди в света.

На брат ми

на Владо (05.01.1977 – 18.10.2004)

Понякога го сънувам. Седим и си говорим. И ми казва, че съм фъстък. Смеем се, понеже го гъделичкам, а той мрази, аз пък обичам… Все такъв здрав и жизнен е, както го помня. Почти рус, с къдрава коса, която по-късно се наложи да отреже (най-меката, която съм пипала, а той и това не обичаше), тъмни очи, бяла кожа. Красавец си беше.

Казва се Владимир и на 5-ти януари щеше да навърши 35. Щеше, ако не беше починал преди 7 години от рак. Не знам как се говори за това. Никой не смее да попита. Не знам и как се мисли, не знам как се преживява смъртта на брат. Не знам как се свиква. Всъщност последното го знам – не се свиква. Никога напълно не проумях това, че е болен, макар да се променяше пред очите ми – ставаше все по-слаб, все по-блед, химиотерапията го довърши напълно. Не искам да си спомням какви ужаси съм виждала. А вярвах, че ще се оправи. Боже, как вярвах! Нямаше нищо по-сигурно от това, че той ще е добре, съвсем-съвсем здрав. С приятелката му щяха да се оженят, както искаха, да имат дете, щях да бъда леля… Как вярвах, че ще се случи точно така. Нали на добрите хора не им се случват лоши неща, той беше толкова добър…

Липсва ми, толкова много ми липсва… и ми е толкова тъжно, че не го познавах истински, че не бях пълноценно до него. Понякога си представям какво би било, ако още е жив. Как си говорим, как ме пази, как ме съветва… как вкъщи не е толкова празно понеже го няма. Как влиза през вратата, все едно просто е бил някъде далеч, далеч и се прибира у дома и всичко си е както преди. Пак ще ми помпи гумите на колелото, което сам ми направи и ще играем белот или покер (той ме научи), може би пак ще ми подари музикална картичка за Коледа (аз тогава толкова много исках) или пък часовник с аларма на Кока-кола, за да не се успивам за училище или пък като любимата ми порцеланова чаша, от която вече ме е страх да пия, за да не я счупя, понеже нямам много останало от него. А още по-страшното е, че напоследък не мога да си спомня гласът му и от това още повече ме боли.

Как може такова нещо да се случи на толкова млад човек? Не го проумявам, не мисля, че някога ще успея. Ето затова не празнувам Коледа, Великден или там за какъвто християнски празник се сетите. Може да е детинско и глупаво, не ме е грижа. Имах вярата и се молих, молих се за чудо. И то не се случи. Дори и да има Бог, той не е моят.

Може би така се случва. Кой знае...

И в един момент спира да боли. Просто спира. Спират сълзите, агонията, въпросите, спираш да търсиш отговори. Просто спираш. Остава само любов. Чиста, силна, истинска любов. Оставяш си едно място в сърцето с табелка „Reserve“ и това е. Просто обичаш. Без да искаш нищо в замяна. Напълно неегоистична, по детски наивна обич. Обичаш го, защото го има. Защото е той. И това ти стига.

С нежност и тъга...

С коси обвих лицето ти

За да не видиш как аз плача

И осъмвам с теб

Нали не ми се сърдиш

Аз се скрих зад мен а не зад друга

Само тази нощ

Остани до стената в стаята

Искам сянката ти аз да нарисувам там

Искам само някаква следа от теб

Да напомня че си минал през живота ми

И тук, точно тук си спрял

В този дом и град....

Бъдеще време

Представете си животът след 5 години. Къде мислите, че ще сте, какво ще правите, с кого? Ще можете ли да погледнете назад и да кажете, че сте научили уроците от миналото? Ще се посмеете ли над днешното си „аз“? Ще си помислите ли „колко бях глупав/а“?

Нямам никаква представа къде ще бъда или какво ще правя. Нямам абсолютно никакъв план за бъдеще, освен някаква бледа фантазия как се прибирам у дома изморена и малко къдраво момиченце тича към мен, за да се сгуши в прегръдките ми и ме гледа с живи, палави очички, съвсем същият цвят като тези на баща си… Вече не си правя планове, понеже ако не друго, поне разбрах, че нещата не се случват както очаквам. 

Понякога се опитвам да погледна нещата отстрани, да видя една по-трезва гледна точка. Това, което се случи преди 5 години, има ли значение днес? Не, никакво. И въпреки че не мога да се посмея над себе си, поне виждам грешките си. Това, което се случва сега… след 5 години… надявам се да е добре забравено минало. Нали времето лекува? Е, чакам му панацеята. Искам всичко да бъде лош спомен, кошмар, от който съм се събудила и тихо да се усмихвам как така съм се уплашила от въображаемите чудовища, които живеят под леглото ми. А и нали сега му е времето на неправилните избори, ако не ги правя сега, кога? Като стана на 30? Не, не ми трябват кризи тогава. А и сега неправилните избори са все още поправими. Може би просто трябва да спра да го мисля толкова, каквото трябва да се случи, ще стане. А и винаги съм живяла с усещането, че нещата ще се наредят, рано или късно. Сега просто ще се оставя на течението. И ще си поживея. Без да съжалявам.

(Анти)коледно

Искам някой да ми върне вярата в Коледа. Вярата в Бог, ако ще. Хайде, предизвиквам ви. Чакам да стане чудо и да бъде заразена с коледния дух. Проблемът е, че не вярвам в чудеса и че не обичам Коледа. И не я празнувам. Не, че имам нещо против самия празник, просто го намирам за… нека кажем неприложим. Иначе се радвам на украсените магазини, опитвам се да не намразя вече втръсналите ми песни, които пускат всяка година, и да не гледам накриво хората, които си купуват отсечена елха. И подаръците обичам, настъпва някакъв баланс във Вселената и не само аз подарявам, нали и без това на повечето хора им е нужен повод… Ей такива неща, проявявам търпимост. Защото надеждата, която умира последна, вече си отиде. Остана вакантно място за празничните депресии. И без това в топ 5 на най-ужасните ми Коледи все още има свободна позиция.

Диагнози

Понякога си мисля, че имам всичко. И че всичко е идеално. Понякога усещам как държа всичко в двете си ръце и светът е под контрол. Че всичко се случва точно така, както трябва, и както го искам. Понякога съм точно такава, каквато съм. Тогава съм силна. Трезва. Господар съм на съдбата си. Защото съм Ничия и тогава ставам най-желана. Но само понякога, само понякога…

(Смешни) авторски права

Понякога ме е яд, друг път ми е глупаво, а накрая ми е просто тъжно. И се чудя защо ли изобщо пиша тук, щом след час ще си видя моя текст, моите думи с някаква измислена пунктуация от две възклицателни !! и разни тъпи намигвания ;]] постнати в някоя фб група. Или в нечий профил в сибир.бг, или пък направо в друг блог, `щот някоя се е изкефила на начина ми на мислене и съответно е решила, че и тя така мисли и хоп! нейно е вече, все тая кой го е мислил и си е изливал там душата… Въпреки кодът, заложен в шаблонът на блога, добавените бутони за споделяне, както и текстът „Не плагиатствайте“ под снимката, продължава да се копира. (за справки тук: Бясна съм!)

Аз не търся фенове, последователи или обожатели. И този блог не е да си начеша егото, той е лично пространство. Потребност е. Правя нещо, което обичам. И за мое учудване, дори се харесва. Но искам най-вече да се уважава, не като кажа, че е редно да се отбележи авторът на текста, като отговор да чуя „кфа си ти да кажеш, беее! Мълчи, че ща счупя.“ Не, мерси. И няма да ме счупиш. Щом можете да вземете цели абзаци, защо не ми копирате и името за разнообразие, или линк към публикацията, към блога, ако ще. Със сигурност няма да ви затрудни. Разбирате ли, не съм толкова известна, че да се подразбира, че съм аз...

Това със сигурност не се отнася за всички читатели. Някои от тях уважават труда на другите и най-вече себе си. Благодаря им, за което. Но за съжаление са много, много малко.

Законите на Петя [2]

тъй като тези на Мърфи са очевидно недостатъчни

Първата бедствена част може да откриете тук.

3. За мобилния телефон

~ батерията винаги пада, когато чакам важно обаждане или смс;

~ когато интернетът вече ме е предал, М-тел решават да ме довършат като им се разпадне мрежата;

~ най-обичам, когато правя нещо ужасно дълго време и точно преди да го запаметя, телефонът симпатично забие и ме оставя да го зяпам с поглед забит в екрана, неспособна да направя какво и да било освен да го рестартирам, (спомена роднините му по женска линия)… и за започна всичко отначало;

~ или любимото ми – някой да започне да си вре носа и пръстите, където не му е работа и намери онази ужасна снимка, която все се каня да изтрия и все забравям.

4. За работата

~ когато си нося лаптопа, има работа;

~ когато не е с мен, няма нищо за правене;

~ ако реша, че на нощната смяна мога да дремна със сигурност някой от гостите ще се запие на бара и ще ми разправя историята на живота си. И накрая няма да остави и бакшиш;

~ ако реша да си взема аванса по-рано, шефката просто няма дойде, но пък колегата ми ще закъснее и ще си изтърва последния автобус за прибиране… но нека не ви разказвам днешния си ден;

~ а най ми е хубаво, когато някой от гостите откаже да ми говори на английски, не защото не го знае, а защото му е под нивото (два такива случая съм имала с французи). И после мрънкат, че не получавали каквото искат. Ами ако пробват да си извадят сливите от устата…;

5. Разни други кофти случки, които ме убеждават, че природните закони са против мен:

~ рутерът (как още не е излетял през прозореца се чудя) се включва и изключва сам, допуска устройства по негово усмотрение и понякога връзката е по-стабилна, ако съм на другия край на апартамента, отколкото до него. Явно му трябва пространство, сигурно го задушавам. Ако знаех, че е така, щях да си взема мъж, с него все някак щях да се оправя;

~ косата - Е, т`ва ми е любимото. Косата ми си има лично мнение и то обикновено е по-силно от моето. И от лака за коса. Това нещо се къдри, изправя, заплита, когато на него му е кеф. Още имам кофти спомени от една среща, на която като се появих ми казаха „Леле, каква си рошава!“ А не бях… ;(

~ за капачета на токчета, лакирани нокти и бримки на чопарогащници няма да говоря, бедствие, истинско бедствие…

На кратко

Часът е 05:45 и аз съм надрусана с конска доза кофеин, понеже трябва да остана будна до 8 ч., когато ми приключва смяната и после ще мога блажено да умра от преумора и студ, но за това друг път. Казват, че гениалните мисли хрумват неочаквано и на най-странни места, явно мен ме спохождат между два климатика, който се правят, че работят. Но и това е друга тема, да се върнем към „гениалните“ мисли.

Като начало мисля да спра с фазата на драматичния ноември, така де, всеки има правото на своя половин месец в черна дупка. Конец. А и ме скастриха, че блогът ми би вкарах и най-недраматичният човек в дълбоки драматични размисли (Ванка, мерси Слънце, железен си *цунки, щот` си superstar*). Така че ноу мор драма (поне до края на месеца *sun*). Тържествено обещавам. И като доказателство имам насрочена, да кажем забавна, публикация за 07:30 ч. (не ме съдете жестоко, ако се окаже тъпотия, понеже имам такива съмнения, от кафето е 0:)

Да видим какво друго… а да. Рових архивите, като под „архиви“ разбирайте 5 години назад. Та тогава бях голям пич и пишех за едно тийнейджърско вестниче (че и ми плащаха :D), та обмислям да си сложа един нов таг от типа на „Откровенията на една 16-годишна“, има интересни неща в старите ми драсканици и идеята да им дам нов живот определено ми харесва. Очаквайте продължение.

What else… коментарите пак са разрешени, така че може да излизате душата на воля (един по един, моля, не се блъскайте). Само че този път ще ги одобрявам, съжалявам за което, обаче бяха спрени поради всезнанието на разни индивиди. Те си знаят кои са и по-добре да не ми се мяркат пред очите :))))

Черният шаблон остава, харесва ми, така че дано няма разочаровани. Пък и с това лилиумче (минутки за лиготия), съвсем ми легна на сърцето, какво да направя, обожавам ги. Това е от мен. Аз ви чета, искрено се радвам, че и вие ме четете. Хубава неделя на всички!

... and we lie & it's not pretty

Понякога лъжем и ни лъжат и, ако сме достатъчно добри актьори, ще успеем да излъжем и себе си.

1. Добре съм… не, наистина съм добре. Абе, добре съм… ДОБРЕ СЪМ!!! И ми се махай от главата!

2. Не, не плача. Правя се на фонтан. Не ми разваляй представлението.

3. Не, не се притеснявай, всичко е наред. Не, защо да се сърдя, че не ме разбираш? Нали приятелите са за това… а, не, чакай, те бяха, за да са до теб…

4. „Извинявай“ – „Няма проблем“, извинявай е вълшебната думичка дето всичко оправя, ако не знаете, да знаете!

5. Разбира се, че е ОК да не дойдеш на уговорената ни среща… и да не се обадиш предварително… и да ме оставиш да те чакам 30 мин. в адския студ, докато ми замръзнат ушите. It’s cool.

6. „Идвам след 5 мин.“ – ако те няма след 5 мин., да го прочети отново.

7. „Всичко ще бъде наред, може да разчиташ на мен за всичко.“ Ха-ха, лицемери!!!

8. „Грижа ме е“

9. „Обичам те“

So here's a crazy idea - go FUCK YOURSELF

Дневникът на една луда

Четете на своя отговорност

Събирам си мислите от една седмица, не че има кой знае какво за събиране, но все пак, гледам да отчитам дейност… Който е казал, че празните мисли вдигат най-много шум, е бил адски прав. Ето я моята какофония.

Студено ми е. Стоя на тъмно и зъзна. Явно три плодови чая не могат да те стопят, отвътре. Не лекуват и болки в сърцето, и на подредбата на мисли не помагат. Мисля си за решенията, които взимаме отново и отново, и отново. Като развалена грамофонна плоча съм. Мисля си и за това, че през последните две седмици четох толкова блогове, цитати от книги и мъдри мисли, колкото не ми се събират за цялото лято. Упорито търся нещо – дали себе си, дали решението на проблема, дали достатъчно доказателства за вече отдавна взето решение.

Студено ми е. Кой би предположил, че ще намразя есента. Просмуква се през стените и всичко става сиво, сиво. Студено е – стаята, дрехите, леглото ми и спомените ми вече изстиват. Аз изстивам. Чувствам се увредена, пренаситена. Взимала съм от всичко, опитвала съм толкова много, знам как започва,  продължава и приключва всичко. И това ме изморява. Напряга ме. Не ми се върви по този път отново. Дръпнала съм се, скрила едва ли не. А разни хора си мислят, че близо до мен, а на мен ми е смешно и жалко. Понеже всички „разбират“ и всички „знаят“. А дори собствените си животи не могат да живеят. Разбира се, много по-лесно е да тръгнат моя да оправят.

И така ми се пише. Не, че писането променя нещо. Това, за жалост, късно го научих. Обичам да го правя, защото ми харесва как мислите ми се подреждат в думи. И самите думички ми харесват. Иначе с и без него няма да има разлика. Написаните мисли не изчезват, ситуацията не ти става по-ясна и със сигурност не ти помагат да преживееш нещо… или някого. По-скоро са отдушник на всичко това, което не можеш да му кажеш. „Най-силно крещят натрупаните мълчания.“ (благодарности на blogger – съюзник в борбата с лудостта, родена от собствения ни мисловен ад). Макар че аз всичко отдавна съм казала. С тази разлика, че не вече не искам да знам чута ли съм или не. Ииии... абе аз кога почнах да се обяснявам?! 

Някои неща са минало. Някои хора са минало. И колкото и да ни се иска, няма да се върнат. Нито да ни обичат, нито да ни подкрепят. Тогава не ни остава друго, освен „да научим сърцето си, че това е съдба“, че понякога е нужно нещо повече от любов и че няма значение какво си готов да направиш за другия, просто защото не си му нужен. Щом не си бил оценен още в началото, не очаквай той да се събуди с мисълта, че е пропуснал златната си възможност. ‎"Знаех, че отново съм сама. Е, и какво? Бях жена, която бе обичала един мъж. Съвсем обикновена история - нямаше място за хленч." Наистина вече няма.
И последният цитат за вечерта „Момичетата, които търпят най-дълго и прощават най-много си тръгват най-неочаквано, внезапно... и съвсем завинаги!“. Банално е, нали? Е, няма значение, аз също се чувствам банално. Как иначе, нали повтарям едно и също от една година, нали ви казах - като грамофонна плоча съм. Все на едно място стържа. Но в се пак вярвам, че има някаква граница, че има нещо, което се случва и преобръща нещата, „запетайката“ и „но-то“ в разказа. Че в един момент на момичето му писва и това може да е по една съвсем неграндиозна причина. Разбирате ли, на Момичето му писна. От прошки вече няма нужда, а и самото й присъствие е излишно. Затова тя си събира мечтите, любовта и целувките и си тръгна. Внезапно. Така внезапно, че той дори не видя. И съвсем, съвсем завинаги.

Дневникът на едно шесто чувство

- И защо мислиш така?

- Шесто чувство.

- Уволни си шестото чувство…

Всъщност, не бих, защото то никога до сега не ме е подвеждало. По-скоро то самичко би си тръгнало от мен, защото никога не се вслушвам с него. Отначало са намеци, набляга на някои думи, после преминава в тих шепот, докато накрая чисто и просто крещи, като от време на време подпитва дали случайно не съм оглушала. И явно съм – глуха, сляпа, със забавени реакции и никакъв контрол над сърцето. А на него взе да му писва да е нещастен свидетел на саморазрушителния ми начин на живот. Още повече, когато е предвидило всички нещастни последици…

Но за всичко е виновна Надеждата. Двамата са в много лоши отношения напоследък. То крещи „Неее“, докато тя измамно съблазнява, че този път ще бъде по-различно. И за жалост винаги печели. Лукава е тя. Прави богата трапеза от обещания, споделени моменти, хубаво вино и горящи свещи. Приканва с топлина и разбиране. Кучка… Знае точно какво искам и го раздава с широки шепи. Жалко, че накрая нищо от това не достига до мен. Нали всъщност аз се раздавам, не тя, на нея какво й пука.

А Шестото чувство не може да я надвие, колкото и да му се иска, колкото и да опитва. Аз виждам това и съвсем съзнателно го пропускам. Надеждата вече си е свършила работата и е притъпила и последната мозъчна клетка, в която се е криел здрав разум. А той иска да си изгоня Шестото чувство… ами не мога, гузната съвест ми пречи. Все пак то нищо не ми е направило, напротив, каза ми, че е неправилно, че вече съм минала през това и знам как свършва приказката… че лъжите са същите и пак същите сладки устни ги изричат. Че е само въпрос на време сълзите да потекат, може би много по-скоро, отколкото предполагам. Всичко знаех и все пак продължих.

Казват, че след първия път не е грешка, а избор. Никак не ме бива явно, щом накрая Надеждата млъква, раздала отровните си ябълки. Шестото чувството и то ми пази тишина, отказвайки да ми търси посока. Той, разбира се, също отдавна е заминал. Заедно ме оставят на спомените, знаят, че те ще довършат самоунищожението ми…

- Уволни шестото си чувство.

- А ти що не си…!

Шестото ми чувство почна да се киска.

She will be loved

Обичам дъжда, отваря всичките ми чакри, изчиства аурата ми. Идва ми да пиша, да пея, да танцувам, дори да мечтая… под дъжда… когато той е близо. Понеже и двамата го обичаме. Дъждът. И това го прави още по-специален. Нашият дъжд.

Когато е близо съм друга. Добра съм. И кротка. Нагаждаме се един към друг. Понякога си мисля, че приличаме на две парченца пъзел – така добре ни прилягат извивките, когато ме скрива в прегръдките си. Дава ми усмивки, смях, блясък в очите. Не ям и не спя – от целувки живея. Когато е близо. Той и дъждът. Най-нежната комбинация.

Когато е близо… съм щастлива. Чак ме е страх да го кажа. Себе си. И е хубаво, хубаво, хубаво. Искам да е близо. И да ме топлят. Заедно с дъжда.

I don’t mind spending everyday out on your corner in the pouring rain…

Неизказано

Какво е да си главен герой в мислите ми? В сънищата, на фантазиите? Какво е чувството да пише някой за теб, какво си мислиш, когато откриваш себе си сред думите ми? Чувстваш ли нещо? Безразличие? Съжаление? Скука? Може би всичко това и много повече. Какво е да знаеш, че някой те обича безрезервно? Вярваш ли изобщо? Усещаш ли силата, която дава? Сигурна съм, че да и навярно ласкае егото ти.

Как да ти пиша? Как да ти говоря? Имам ли въобще какво да кажа? Как да не личи, че тъгувам? Че ми липсваш… Как да отговаря на въпроса „защо съм тъжна“ като причината си ти. Как да науча сърцето си, че това е съдба? Че не е било писано, че любовта не е била достатъчна. Моята любов. Че съм човек и че не съм създадена според нечии очаквания. И правя грешки, а ти не можеш да прощаваш (грешах ли наистина...). Как да се примиря, че никога повече няма да бъдеш мой. Че си минало. 

Понякога тежи. Когато лъжа, че съм добре. Когато се чувствам сама в стая, пълна с хора. Когато чакам с часове да ми пишеш. Когато плача преди да заспя. Когато не липсвам на никого. Когато виждам, че съм заменена. Когато не помниш любимите ми цветя. Когато не помниш и обещанията си. Понякога тежи, задушава ме, кара ме да полудявам. От невъзможност. От мисълта за недовършеното…

Друг път си мисля, че може би е по-добре, че те нямам. Това би означавало да бъда щастлива. На мен щастието не ми отива. Би било прекалено лесно. Сигурно ще ми доскучае, нали ме знаеш каква съм сбъркана. Макар че с теб с удоволствие бих умирала от скука, щастливо. Ако преди това не ме съсипеш. Или преди да се съсипя сама. Станах страшно добра в това да се храня с илюзии и после сама да си разбивам сърцето…

Заспива ми се някъде далече.

На Марс ми се заспива! Ако може...

Омръзнаха ми тези земни вéчери,

рисуващи измислици по кожата ми.

Омръзнаха ми лунните истории,

които си разказвам сам-самичка.

Омръзнаха ми всичките герои,

които не обичам. И обичам.

Омръзна ми да ми е толкова сложно.

Заспива ми се някъде далече...

На Марс ми се заспива, ако може.

Или пък,

ако може,

във ръцете ти.

Caribiana

За душата

Пилешка супа, аналгин, кафе, добра приятелка, цигара...

Лекуват всичко, освен сърцеболие. 

Него го оправят само бутилка вино и хубава книга. 

В краен случай може и мъж.

Moody

I feel perfectly happy being perfectly sad.

Така че, ако обичате, не се опитвайте да ми разваляте лошото настроение. 

Благодаря!

Еarly winter

Мразя ноември. Мразя го някъде от 18:30 ч. на 02.11.2010. Да си обира крушите и да се маха. Притрябвал ми е. Да си взима Sweet November. Писано е този филм да не ми хареса. И да не си въобразява, че ще слушам November Rain. Нищо, че я обожавам. Само ще си спомням…

„Стояха като обезумели под студения ноемврийски дъжд, прегърнати в топлия порив на любовта. Градът гледаше безстрастно лудите... там, по средата на улицата, по средата на бурята, по средата на един нов кръстопът, без страх от тъмното, без срам от светлините... Кога щяха да си тръгнат? Дали след минути или щяха да са вечно заедно - сякаш нямаше значение, това бе техният миг превърнал всичко останало във фон. Ноемврийския дъжд - в страст, улицата - в сцена, локвите - в море, любовта - в малка лудост! А аз ги гледах... и нямах сили дори да си спомня за нея... за лудостта си да я пусна. А беше толкова отдавна... и пак ноември плачеше…“

Ноември плачеше…

Жабешко

Разбирате ли, еднo такова жабешко ми е… Приказките се омесиха, ролите се размениха. А преди се мислех за принцеса и се чудех ще ми стане ли пантофката. Хубаво беше, само че без щастливия край, само краят беше сигурен. И след като аз го целунах, той се превърна в принц. Но уви, оказа се, че аз не бях принцеса и това не беше моята приказка. Направо си е гавра от страна на Дисни, пълнят главата на малките момиченца с врели-некипели, че има такова нещо като happy end. 

Как да бъда принцеса? Има ли рецепта или е вродено? Ще ми стане ли пантофката? Може би да, докато в един момент кракът ми не се подуе и стане неудобна – тя на мен, аз на него. Е, на мен пантофката ми стана. Но моето малко неопитно краче не можа да свикне с нея, и тя се изхлузи. Нали не съм истинска... А принцовете втори път не мерели, продължават пътя си и търсят друга принцеса, която да събудят с целувката си. 

А първата, на нея какво й остава? Ами да се събуди от съня, да разбере, че приказките не се случват и принцовете се превръщат в жаби. Колко фалшиви принцове… и колко наивни принцеси. Затова обратно към замъка, зад каменните стени и високите порти. Там се пази сърцето ми. Ако се появи кандидат-принц, той ще знае как да се справи, ако не – това няма да е краят на света, а само на поредната приказка. Преди да настъпи наистина щастливият край. Или както казват – истинската любовна история няма щастлив край, защото никога не свършва. Затова ще седнем и ще чакаме правилната приказка и от време на време ще целуваме по малко жаби, с надеждата някоя от тях да стане на принц.

Говоря врели-некипели. Нали ви казах, жабешко ми е. Котката ми избяга, магическата пръчка се счупи, а метлата не пали. Не съм принцеса. По ще ми ходи да бъда вещица.

Розово хапче за щастие

Преливам от емоции и ми се споделя. Знаете ли кое е най-хубавото нещо? Старата приятелка. Няма нищо по-ценно от нея. И нищо, с което да може да бъде заменена. Единствена и неповторима. Това е моето Ради. Розовото ми хапче за щастие. Която ме кара да се смея през сълзи. И която старателно ги триеше от лицето ми, когато сърцето ми ставаше на парчета. И тях старателно сбираше, без да ме съди, че пак съм направила грешка. С която ме свързва толкова много, че един пост не би достатъчен да опиша колко прекрасна е тя и колко истории имаме заедно.

Тази вечер я видях. За бързо. Както често се случва от началото на година. Трудно е, когато едната живее във Велико Търново, а другата във Варна. Добре, че ги има тарифните планове с 2000+ безплатни минути, поне те да запълват частично празнината. Смяхме се много. Гледахме снимки. И клипчета. Червихме се от спомена какви сме били и тайничко се надявахме пак да се повторим. Съвсем същите, колкото може по-скоро. Понеже си липсваме. Липсва ми да си деля цигарата с нея. И джина. И лудостта. И снимките. И историите. И радостите. И мъките. На живо. Интересно нещо са сродните души. Знаят какво ще им кажеш още преди да си започнал. И това е прекрасно, усещаш се както никога преди в свои води.

Мило мое Ради, това е за теб. Знам, че го искаше :*

Ние...

Седим и пишем. За някого.

Някъде. Далеч, далеч от нас.

Нали ако беше близо щяхме да го изживяваме, нямаше да го описваме…

Този, който е решението, без значение какъв е проблемът.

Увековечаваме го. Рисуваме го с думи.

Такъв, какъвто бихме искали да е. Измечтаваме го.

И се сливаме с липсата му.

Малко по малко се унищожаваме. Сами себе си.

Заради Него.

Обграждаме се с тишини. И спомени.

Облаци от кошмари и дъжд от сълзи.

А той дори не знае. Не осъзнава.

А като узнае, това съвсем не значи, че ще почне да му пука…

Понеже сме минало.

Puzzle

Аз съм пъзел, събери ме…

~*~*~*~

Седим и се гледаме в очите.

Той си поръчва „Петя без захар“.

Напълно натурална.

Къдрава, усмихната, боса.

Това е най-сладкото в менюто.

Кой би предположил, че е силно отровно и накрая убива и горчи.

Оказах се токсична. Сама за себе си.

~*~*~*~

Като пристрастена съм. Но опиатът липсва и затова с нокти издрасквам клавиатурата. Отново. Сякаш думите могат да го заместят… Пуши ми се. Убивам. За. Една. Цигара. Но съм инат и тази вечер няма да се поддам. И ще се надявам да се заблудя, че затова ми е гадно и някак странно горчи. Мисля си за миналото… и това ме влудява.

~*~*~*~

Някакви си, нищо и никакви 15 секунди ме блокираха. Напълно. Пиша и получавам дежа вю. Който си е мислел, че може да избяга от миналото си е бил твърде high. Какво значи, когато сърцето ти прави лупинг?!

~*~*~*~

Той ме прегърна и аз сложих глава на рамото му. Онова познато усещане за "вкъщи". И в този момент не исках нищо друго, освен да останем така завинаги.

~*~*~*~

Пръстите му оставяха следи върху стъклото. А тези по кожата ми бяха още по-ярки и леко потръпвах под допира му. Галеше тялото, а бележеше душата ми. Вмъкна се под кожата ми, премина по вените, достигна до сърцето и остана там завинаги. Сля се с него. Татуира го с любов.

~*~*~*~

Лежах на гърдите му заслушана в учестения му пулс. Поне знам, че има сърце. Но в ударите му отдавна не откривах името си.

~*~*~*~

И тъй като с него вече няма какво да си кажем и като се видим, само мълчим, просто ще седна някъде, ще си поръчам кафе и ще го изпия сама, когато си представям, че е до мен. И си говорим. Както някога. Когато значех нещо.

~*~*~*~

- Не можеш…

- Мога. Щом се отказах от теб, значи мога всичко.

Дневникът на един наблюдател

За добро или за лошо работата ми в хотела приключва в краят на този месец. Зимата е слаб сезон и той затваря врати и, за разлика от миналата година, този път не се знае дали ще ги отвори на пролет. След стаж общо година и половина ми е някак носталгично. Както няколко пъти бях казала, тук ми е като втори дом, най-малкото прекарвам повече време отколкото вкъщи или в университета. Това може би е последното публикация от „Дневникът на една работохоличка“, от тук насетне най-вероятно ще бъде „Дневникът на една безработна“, кой знае.

От лятото на 2009 до сега 11.10.2011г., 02:45 през нощта, се сблъсках с различни хора и може би е време за кратко общение на това що за туристи посещават България и по-точно нечерноморските курорти, а по-скоро малките тризвездни хотели на местата с богато историческо минало.

Нека започнем от българите. Макар преобладаващо туристите да са чужденци, българите не са изключение. Повечето са командировани във Велико Търново и слабо се интересуват от самия град или забележителностите му. Те предпочитаха да си поръчват компания, да се запият на бара с българско уиски и да ми обясняват колко са ми били хубави очите. Типично по български. Тези, които все пак са дошли да разгледат града, ме изненадват с липсата си на организация – идват без предварителна резервация с надеждата, че свободни стаи ще има, включително по националните празници. А твърдят, че не сме оптимисти. Какъв по-голям оптимизъм от това. Авантюризъм също.

От балканските ни съседи нямам големи наблюдения, като изключим румънците. Но пък не впечатляват като за 10 и изобщо нямам предвид с хубаво. От всички гости в хотела, до сега без колебание мога да кажа, че с румънци ми беше най-трудно и изключително неприятно да работя. От една страна беше незнанието на английски, дори и от млади хора и ученици. Тези, които все пак назнайваха нещо, бяха толкова убедени в наученото, че когато в крайна сметка не можехме да се разберем, питаха мен дали съм учила езика (задълбочеността на познанията ти по даден е език е правопропорционална на способността да напсуваш някого свободно и продължително на него, без да се замислиш!). Единственото по-лошо беше това в комбинацията от евро обменено в лева, 18-19-годишните изпадаха в екстаз и се държаха така, сякаш светът е техен. После светът им се въртеше и накрая най-адекватният от компания ги прибираше в хотела.

Французите имаха голямо сходство с последните. Отново го имаше проблема с езика – по-възрастните французи просто отказваха да говорят на английски, не им било на нивото, дори това да означаваше да останат да спят на улицата. С по-младите проблеми не съм имала, като изключим един фрапиращ случай на един заблуден младеж, който влезе на партера чисто гол и попита дали може да му се приготви закуска за стаята. Чудно ми беше как щеше да си я вземе, като и двете му ръце бяха заети…

Англичаните се люшкаха от едната в другата крайност. Нещо като мистър Джекил и д-р Хайд – през деня бяха мили, възпитани, дружелюбни и бъбриви; вечер се прибираха мъртвопияни и напълно неориентирани какво се случва около тях. В резултат от последното още стои като спомен счупена маса и една изкоренена палма.

Испанците бяха сладури. Може би едни от най-безпроблемните гости. Весели, дружелюбни, или поне това беше тази година. Миналата имаше един съмнителен тип на около 60г., който беше хвърлил око на едната колежка и беше направил смените й ад с всички намеци и закачки. И имаше лошият навик да не се къпе. През август. Във възможно най-адската жега… няма смисъл да продължавам. За съжаление извън хотела и моите впечатления са доста сходни с тези, с които колежката остана – а именното, че повече испанци се мислят за големите мачовци и просто не могат да си го държат прибран в гащите.

До тази вечер за шведите нямах изградено впечатление. После се сблъсках с група тийнейджъри, които не могат да си включат сами климатиците *човече си блъска главата в монитора*. След тази случка вече не съм същата.

Евреите се пазаряха. Много. Покрай тях и странните им желания за закуска се научих как се вари яйце в микровълнова. И как яйцето избухва, но това е друга история (не правете така на работното си място). След американците винаги оставаше кочина и неясната задача как се чисти размазано топено сирене от стъклена маса. Руснаците бяха пичове и с малки изключения не пиеха изобщо. Група араби пък ми скриха шапката, когато в 4 сутринта поискаха да ги упътя към най-близкия Макдоналдс. И много, много други като един бял и рус датчанин, по който ми изтекоха очите, но последният замина на дискотека късно вечерта и с безсънието, което ми докара напълно развали магията :D

До тук бяхме с работата и, ако зависи от мен, повече няма да работя в хотел или поне не и нощни смени. Тази седмица ще имам тъкмо 5 и в края, на които си мисля, че ще искам да убия някого. С малко повече късмет, може да има „Дневникът на една студентка“, но не се надявайте твърде много, трудно ставам за лекции. Имайки предвид кога ще се публикува постът, пожелавам хубав ден на всички, на себе си – сладки сънища, понеже вече ще съм в леглото. И ако имам късмет, бебето от горния етаж също ще спи (стискам си палци!). Чао :))

Дневникът на един хаос

Днес съм тъмна. И мрачна. И крива. Всичко е на обратно. Хаос. Как се подреждат мисли? А чувствата как да ги сложа в ред? Защо въпросите са винаги повече от отговорите?

Преди четенето на публикациите от другите блогове ми беше любимото време от деня. Дали рано сутрин или късно вечер. Беше моето време. Затварях се, изключвах се. Нямаше ме. Спирах да съществувам за останалата част от света. И четях, и четях. Жадно поглъщах думите. Сливах се с тях. Смеех се, плачех, възхищавах се това как е възможно непознати да обличат в думи собствените ми объркани чувства. Все едно се преоткривах, нови късчета от душата ми в душите на другите. А сега… карат ме да мисля, за това, за което не искам. Не просто да не мисля, да не си спомням, да не е съществувало. Но то е там и това никога няма да се промени.

Вчера се четох. Ред по ред. Все едно душата ми беше подредена по дати, часове, месеци и удобно отбелязана с тагове. И сега сякаш искам да се извиня за всичко написано. Ако думите ми са ви върнали някъде, където не сте искали да бъдете, са ви накарали да мислите за някого, който вече е трябвало да бъде минало. Съжалявам, ако съм натъжила някого някъде. Ако съм наранила някого. Или разочаровала. Наистина съжалявам. Ако сте открили себе си в мен, съжалявам, защото ако е така, наистина нещо ужасно ви се е случило. 

Губят ми се знаците. Препинателните също. А така искам да сложа точка. Този блог беше толкова лоша идея…

Неграмотно

На моменти съм като Монк. Изпипвам детайлите и определено се дразня, ако нещо не е както трябва. Но стигне ли се до правопис – вече наистина се вбесявам. Просто не ми го побира главата как е възможно толкова много хора да нямат представа за правописа на най-често използваните думи – като пЪт, сигУрно, Сбогом (виждала съм последната написана по следния начин – „збогум“), Обичам (да, мили влюбени тийнейджърки, пише с „О“ и „убичъм та“ едва ли ще го впечатли особено, освен ако той, разбира се, не пише (не дай боже говори) по този начин.

Грешен правопис ме залива постоянно – от интернет пространството най-вече. Facebook и skype водят първенството. Явно мнозинството не прави разлика между „някой“ и „някои“, да не говорим за употребата на „някого“, кога се използва пълен и кога кратък член, че частицата „не“ се пише отделно от глаголите и прочие. За писането на кирилица да не говорим – толкова рядко се случва, че обикновено се радвам като малко дете, ако някой ми пише нормално. Изключително ми е неприятно да чета текст писан на латиница. Да, има моменти, когато е неизбежно, обаче това са по-скоро изключения (ако например телефонът ти не поддържа кирилица, моят за жалост е един от тях). Във всички останали кирилицата е достъпна, ползвайте я, не хапе! Ако не знаете как, попитайте, не е срамно. Доста съм горда от факта, че не ползвам фонетик, а стандартната клавиатура (и ми беше изключително приятно да се науча да я използвам). Но това е по-малкото зло в сравнение със съкращенията, които се използват. На разговор започват с „zdr ko pr“ просто няма да отговоря, който иска да се сърди. Няма да му се счупят пръстите, ако го напише цялото. Или пък „10x“ (ей, големи разбирачи станаха всички). Да не забравяме и „ms“, „nz“, „np“, „mn“, и любимото ми „ddz“ *човече си блъска главата в монитора* Но истинското очарование се крие в неграмотно написан текст на латиница, със съкращения, в който всяка дума е на нов ред. Това ми е фаворит. Поне вече сте на ясно, защо не отговарям многословно – успели сте да ми скриете граматиката.

При пунктуацията нещата също стоят страшно. А това, което ми е още по-странно, е че хора, които са решили, че могат и искат да пишат, не й обръщат никакво внимание, поне с цел да представят текста си в най-добра светлина. А има неща, които са елементарни – като например това, че след запетая и точка се поставя интервал преди да започне следващата дума. И че текстът може да бъде двустранно подравнен (самият blogger го предоставя като опция), за отстъпа в началото на абзаците няма да говоря, не всички предварително си въвеждат текстовете в Microsoft Word и това прави използването му по-трудно. Това важи, ако изобщо се използва пунктуация, защото и на такива текстове съм попадала. Чатовете няма да ги засягам, стига съм споделяла трагедии.

Не искам да обидя никого с тази публикация, всеки сам решава как ще пише. Не твърдя, че съм напълно наясно с всички правила на българския правопис и пунктуация (изпускам доста запетаи, особено, когато имам обособени части в изречението, и много ме яд за това), често ми се случва да разбъркам буквите в някоя дума, но се старая! Защото имаме прекрасен и звучен език. Наш език. Нека го опазим.

Love quotes

Два любими мои цитата, напълно противоположни като идеи и внушение, но все пак, любовта никога не е и няма да бъде едноцветна:

"It makes you so vulnerable. It opens your chest and it opens up your heart and it means that someone can get inside you and mess you up. You build up all these defenses, you build up a whole suit of armor, so that nothing can hurt you, then one stupid person, no different from any other stupid person, wanders into your stupid life... You give them a piece of you. They didn't ask for it. They did something dumb one day, like kiss you or smile at you, and then your life isn't your own anymore. Love takes hostages. It gets inside you. It eats you out and leaves you crying in the darkness, so simple a phrase like 'maybe we should be just friends' turns into a glass splinter working its way into your heart. It hurts. Not just in the imagination. Not just in the mind. It's a soul-hurt, a real gets-inside-you-and-rips-you-apart pain. I hate love."

~ Neil Gaiman

"She loved before, she may love again. But if she loves you now, what else matters? She's not perfect - you aren't either, and the two of you may never be perfect together but if she can make you laugh, cause you to think twice, and admit to being human and making mistakes, hold onto her and give her the most you can. She may not be thinking about you every second of the day, but she will give you a part of her that she knows you can break - her heart. So don't hurt her, don't change her, don't analyze and don't expect more than can give. Smile when she makes you happy, let her know when she makes you mad and miss her when she's not there."

~ Bob Marley

Подредбата им също е важна. Явно въпреки всичко оптимиста в мен трудно може да бъде убит. Романтикът също... и идеалистът. И най-вече онова момиче, което е безобразно и  безумно влюбено... в живота. Когато мечтите се сбъдват, на сърцето не му остава нищо друго, освен да ликува.

Дневникът на една тишина

Напоследък не ми се споделя. Думите са тук, емоциите също, но изпитвам някаква странна потребност всичко да си остане за мен. По-скоро наблюдавам – места, хора. Осмислям. Радвам се на разни малки неща, които другите май не забелязват. Или са им смешни. Не ми пука честно казано. Нито за мнението им, нито за етикетите. Усещам, че малко или много се изолирам, което ми харесва. Затварям се във free drama bubble. И ми е добре. Който трябва да забележи разликата, ще го направи и само това си струва. Иначе няма да спра да пиша, просто за момента ще е нещо по-различно, не толкова лични откровения, пък ще видим какво ще излезе накрая.

Може би е дошло време за промяна, макар това доста отдавна да го повтарям. Разходката преди няколко дни ме вдъхнови да си променя облика на блога, а щом той се изменя, значи и аз самата. Тази зависимост е отдавна открита. Боядисах си косата – тъмнокафяво, преливащо към черно, вече официално съм брюнетка (иначе бях тъмноруса с тенденция към още изсветляване).

Това е от мен. Не знам „нова“ ли съм или „стара“, но усещам нещата различно. Оптимистът в мен се пробуди. Пие си кафето и си радва на изгрева. А той е прекрасен.

Пич, не бях толкова пиян!

Лична колекция “I wasn’t that drunk”. Източник – най-вече tumblr, превод – аз.

- Не бях толкова пиян!

- Пич, ти скочи в басейна и започна да търсиш Немо!

- Не бях толкова пиян!

- Пич, ти пита гаджето си дали е обвързана!

- Не бях толкова пиян!

- Пич, ти седеше в гардероба и крещеше „Къде е Нарния?!“

- Не бях толкова пиян!

- Пич, ти търкаше една лампа и питаше „Къде е духчето?!“

- Не бях толкова пиян!

- Пич, хвърли ми канарчето към касичката прасе и крещеше „Angry Birds“

- Не бях толкова пиян!

- Пич, ти ми разби огърлицата, крещейки „Умри, хоркруксе!“

- Не бях толкова пиян!

- Пич, ти се блъсна в стена, крещейки „9 ¾, идаааа!“

- Не бях толкова пиян!

- Пич, ти прегръщаше възрастен мъж с бяла брада и повтаряше „Дъмбълдор, ти си жив!“

- Не бях толкова пиян!

- Пич, ти каза на шапката си, че не искаш да ходиш в „Слидерин“!

Енигма

Проблемът е, че всеки път когато:

~ прочета нещо забавно или умно;

~ или се смея на някоя картинка;

~ чуя някоя абсолютно невероятна песен;

~ и, не дай боже, чета някакви безумно сладникави и верни любовни мисли/ размисли/ стихове/ разкази…

Аз си мисля за теб и за твоята реакция. Като на автопилот съм. Любов = Ти. И сърцето винаги успешно нокаутира мозъка и аз, наивна до безумие, споделям съкровените тайна на душата си с теб. А на теб не ти пука. Какво правя аз. Или се правиш, което е по-лошото.  Там е проблемът. Ти си енигма.

И затова напоследък се чудя:

~ кое може да те докара по-бързо до самоубийство – мъж или зъб? За момента е 1:1, борбата за първенство продължава;

~ докога ще продължава тази игра на думи – I fucking love you… I love fucking you;

~ ако те пратя по дяволите на мен или на теб ще ти хареса повече. Опасявам се, че ще е второто;

~ ако гравитацията не е виновна за това хората да се влюбват, не мога ли поне да я обвиня за това, че за втори път си разбих главата…

И гола ще тръгна!

Днес по време на обичайната ми разходка до кварталния супермаркет се случи нещо доста интересно. Докато чаках на касата ми направи впечатление, че две възрастни жени, на годините на баба ми, са вперили поглед в мен и очевидно ме обсъждаха, при това на висок глас. „Днешната младеж е толкова вулгарна. Как я е пуснала майка й така да излезе?!“. „Така“ означаваше къси дънкови панталонки и потник. Нищо прекалено, нищо скандализиращо. Средата на лятото е и е адска жега, едва ли двата ми голи крака така пречат на околните. На възрастните още повече, по време на кратката ми почивка във Варна повечето баби на плажа се пекоха по монокини – ето това е смущаваща гледка. А и с какво право поставят етикети – щом нося къси гащи, значи съм вулгарна. Това, че съм студентка, работя, издържам се сама и помагам на родителите си значение няма… щом едни панталонки определят що за човек си…

„Преди 21 години един мъж и една жена са скрепили чувствата си един към друг чрез необратимото сливане на тела и души. На сперматозоид и яйцеклетка, ако щете! Зачената съм с любов, с онзи изконен трепет на сърцето, което забива в едно с друго сърце, с онзи първичен копнеж на очите, които утоляват страстта си в други две очи, с онзи изконен порив на душата, отдала се на друга душа. Аз не съм човек. Аз съм доказателството за нещо истинско между двама влюбени. Аз съм любовта! Аз съм материалният субстракт на нематериалното чувство, аз съм физическият облик на възвишената емоция. Първият ми остър писък е бил писъкът на реализираната , на осъществената любов.“

Затова не ме гледайте с укор. Ако трябва, и гола ще тръгна!

Автор на текста в кавички - неизвестен.

Сбогувам се, като за последно...

Запазих си последната цигара, знаех си, че ще ми потрябва. Паля я и затварям очи. Горчи ми – от недовършено обичане. Ти си кафето, аз цигарата. Как добре си пасваме. Ти горчиш и ставаш все по-студен, а аз паря – от несподеленото. Бавно изгарям, свършвам се. Казват, че несподелената любов убивала, значи на теория съм мъртва. Lucky me…

Въртя се в кръг. Някога знаех къде е началото, мислех че и краят ми е известен. А сега всичко се сля. Пак ми се пълнят очите. И едри сълзи заваляват, а не бях плакала от седмици. Но какво значение има времето, щом само една негова дума ме връща там, откъдето отчаяно искам да избягам, а дори нямам сили да направя и една крачка напред.

Не искам повече пеперуди в стомаха, бръмбари в главата и термити в сърцето. Гади ми се. От тази любов вече на решето приличам…

Just Shoot Me - Тъпи свалки [2]

Реших да не бързам с втората част, за да мога да събера повече „материал“ и наистина такъв се намира. Но не очаквах, че повечето ще е от онлайн пространството. Както казах преди време, свалките не са това, което бяха. Ето какво се крие в .docx архивите (забележка: оригиналният правопис и пунктуация не са запазени, че иначе можеше да ви се доплаче):

1) Получавам покана във фб от непознат и понеже се заблудих по името, реших да я приема. За съжаление не успях да го изтрия достатъчно бързо, след като установих грешката си, и той ми писа:

- Здрасти, как си?

- Добре (лека раздразнена и с много лошо предчувстие, какво искаш?!). Познаваме ли се?

- Не, но не пречи да се запознаем (така е, не пречи, това че нямаме общи познати, а ти живееш на другия края на България са някакви нищожни подробности).

- : )

- Ти значи си от Търново, студентка, по-малка си от мен… (поздравления, може да четеш, впечатлена съм :х). А, ти си необвързана… Наистина ли?

- Да : ) (започна ли да пращам усмивки, не вървят на добре нещата).

- Странно, ти не изглеждаш зле… (СЕРИОЗНО ЛИ?! Добре, че ми каза, идея си нямах…) Та, защо си сама, какъв ти е проблемът?

Тук вече не издържах и го изтрих. Не си струваше усилието да го карам да се погледне в най-близкото огледало и да му кажа, че мъже като него са ми проблема. Слава богу, че не изглеждам зле…

2) Втората фб свалка беше в другата крайност. Една приятелка качваше снимки и упорито държеше да отбележи всяко едно същество от тях. Ако ще и само част от ръката ти да се вижда. Няколко минути под една моя самостоятелна снимка се появи коментара: „You’re pretty, I’m pretty... Let’s go home and stare at each other!“ Смях се много. И този имаше нужда от огледало, а тогава трети просто щеше да бъде излишен.

3) Третото изживяване е свързано с регистрацията ми в сибир.бг. Не правете това у дома си. Единствената причина да се регистрирам беше, че една от потребителките беше копирала статията спомената по горе и гордо твърдеше, че е нейна. И тъй като не съм човек, който би оставил нещата така, се регистрирах и се залових да се оправям с това „недоразумение“. И идея нямах какво ще ми навлече въпросния сайт. Неслучайно в регистрационната форма трябва да посочиш сексуална ориентация… За по-малко от 48 часа получих повече от 20 покани за приятелство, коментари и писма с почти еднотипно съдържание и открояваш се идиотизъм:

3.1.

Първото съобщение ме свари неподготвена. Получих го едва няколко минути след регистрацията и имайки предвид колко бях изнервена, имах нещастието да отговоря. Първа и последна грешка…

- Добра нощ, Петя! Търся главна героиня в едноактна любовна пиеса.... с много изживяванееее....

- А да те блокирам не искаш ли?

- Готова ли си, ще бъде върховнооооо... само няколко часа.... с мен ли сиии... ще продължи толкова, докато кажеш... Ох, не мога повече….

Хайдеее, оцапахме клавиатурата… :D

3.2.

Изпратено от Петър И.

Здравей,аз се казвам Сашо и съм от Перник.

Ще се радвам ако си пишем и се опознаем. Търся си сериозно момиче. Мисля, че няма да съжаляваш ако ми пишеш, все пак ако си нямаш приятел разбира се. Не искам да разбивам чуждо щастие. Ако искаш остави си скайп за да се опознаем по лесно.

С уважение : АУТСАЙДЕРЪТ

Няма проблем, само си излекувай шизофренията…

3.3.

Здравей, Петенце, как може да си толкова красива, как го постигаш това, има ли рецепта?

Неволно се сещам за следното „Аз съм здрава и красива, защото раста в пеницилинова среда – мухъл до мухъл“. И за това как мразя да ми казват „Петенце“.

3.4.

Следващото съобщение беше по-директно и кратко „Искам SEX!?“. Браво, искай. Радвам се, че нямаш проблеми с либидото. Черният ти дроб как е? А сърцето? Да споделиш нещо друго жизненоважно, без което няма да мога да спя спокойно?

3.5.

Обвързана, необвързана, отвързана?!

Трудно е да се каже, но аз специално се сещам за няколко клиники, които с удоволствие ще те вържат, дано си фен на бялото.

3.6.

Здрасти, как си, много си сладка, нали не си падат по „патки“?

Ъъъъъ, защо не попълних, че съм хетеро? Защо, защо, защо?!?!

3.7.

zdravo

prijatno mi sto si mi prijatelka

slatka si na snikite

mnoguuuuuuuuuuuu

jas sum Goran

a ti?

Аз не съм Горан…

Дневникът на един работен ден

Събуждам се в египетски чаршафи точно в 06:55 ч. Гринуичко време + 2 часа от италианската песен, която звучи от японския ми телефон, произведен в Китай и внесен от Германия. Надигам се сънено от леглото, вървя боса по персийския килим в коридора, после стъпвам на гръцките плочки в банята и невиждащо си мия зъбите. Обувам турските си дънки и английската блузата и се отправям към автобусната спирка, където чакам немски автобус. Нов-новеничък, втора употреба внесен в България.

Пристигам в хотела с почти швейцарска точност и правя жалки опити да се разбера с румънски тийнейджъри, които си мислят, че светът е техен, като последното усещане се засилва допълнително в момента, в който обменят еврото си в лева. Между това и група луди испанки успявам да „закуся“ – бразилско кафе (само етикетът му е бразилски, но хайде…) и да се настроя за поредния шеметен ден. Време за френски кроасани не остава. В късния следобед все пак успявам да хапна – „оригинални италиански спагети приготвени по специална японска технология готови само за 3 мин.“ Спечелиха ме. Но поради липсата на по-добра алтернатива и това става. Още помня как преди няколко дни един руснак се запи с украинската водка в 2 на обяд…

След 12 много дълги часа най-сетне съм вкъщи, прекалено изтощена, за да готвя и се примирявам, че за поредна вечер ще трябва да ям американски тейк-уат. Рисковете на това да живееш (полу)сам – няма кой да ти сготви. Час по-късно вече усещам как заспивам пред лаптопа под звуците на финландски рок, който единствен успява да успокои полуделите ми мисли. Напоследък сънувам на английски. Всяка вечер цветни английски сънища. И всяка вечер един и същ българин се крие в тях. От сърцето си не мога да избягам.

Слънчева

- А ти си слънчева... заради... Него.

- Да... Върти ми земята и слънцето, и луната. Чакам да подейства гравитацията… и да си тупна на дупето. Луда история е нашата и накрая точката винаги се превръща в многоточие.

- Добре казано.

- Когато говоря за него ми става поетично… и в тоя момент обикновено някоя приятелка ме изритва, за да сляза на земята.

- Не можеш ли да летиш с... мм... парашут? И като е необходимо да го отваряш.

- Опитвам се, но ми свалят всички гардове и защити и накрая съм просто влюбена. Някога не ми трябваше парашут, той винаги ме хващаше. Най-вече, когато пропадах по него…

Самолечение - Краят

Хиляди малки експлозии…

*бум* Той… *бум* спи… *бум* до… *бум* мен!

Аз се събудих до него. Отворих очи, но сънят продължаваше. Хиляди малки експлозии… Наркотикът беше вече в системата ми и правеше обиколки между мозъкът и сърцето. И двете пулсираха, все едно си изпращаха сигнали по морзовата азбука: З-А-Г-А-З-И-Х-М-Е!

Аз се усмихвам. Смея се. Галя лицето му. Целувам своя опиат. Ще се лекувам в друг живот. Сега съм твърде заета да съм влюбена…

Приказно

Влезе ми муха в главата!

Търся жабок да оправи вредата.

 Пък после аз ще го превърна в принц...

Прогноза: Дъжд

Валя. Цяла нощ валя. Изля се толкова дъжд, че чак очите ми преляха. Какво дъждовно лято. Бях забравила колко е самотно да вали на нощните ми смени. И да спре тока. Да остана на тъмно сама със себе си. Главата ми започва да се пълни с всички онези глупави мисли, от които съм се опитвала да избягам през деня… Сезоните сякаш спряха да се сменят и в сърцето ми е все така есенно. Опитвам се да разбера кое по-лошото – липсата му или измамното присъствие. Тъкмо свиквам да го няма и се появява от нищото, носи облаци във фалшивия ми рай. За да мога после да го давя в дъждовните си мисли. Безуспешно. Има късмета накрая да го опазвам жив.

Мисля си, че ми трябва нова категория – дъжд. Нали и без това скоро ще дойде истинската есен. За да си бъдем пак двете и да скитаме без чадър, както някога. Лошо, колко лошо ми действат срещите с него. Защото са винаги безумно хубави. Едва успявам да се излъжа, че си минало, което вече не обичам.

И боли от дъжда, боли...

Alter ego

Аз съм тази, която стои вкъщи с коса вързана на странен кок.

Любителката на високите токчета и впитите  дънки.

И на адски дългите нокти с френски маникюр. И на черните рокли.

Обичащата да седи „по турски“ на леглото с лаптоп на коленете си.

Пиещата кафето си студено, без захар.

Боготворящата бялото вино и италианската паста.

Изглеждащата адски секси, когато готвя само по бельо.

Аз съм fucking awesome. И егоист като теб, не ме заслужава. 

Днес моето его ще е по-голямо!

Няма да плача за теб. Спирала ми е скъпа!