Ние...

Седим и пишем. За някого.

Някъде. Далеч, далеч от нас.

Нали ако беше близо щяхме да го изживяваме, нямаше да го описваме…

Този, който е решението, без значение какъв е проблемът.

Увековечаваме го. Рисуваме го с думи.

Такъв, какъвто бихме искали да е. Измечтаваме го.

И се сливаме с липсата му.

Малко по малко се унищожаваме. Сами себе си.

Заради Него.

Обграждаме се с тишини. И спомени.

Облаци от кошмари и дъжд от сълзи.

А той дори не знае. Не осъзнава.

А като узнае, това съвсем не значи, че ще почне да му пука…

Понеже сме минало.