28 април 2011 г.

Изповед

Напоследък всички ми говорят за теб. Колкото повече не искам да слушам, те все повече говорят и дори не осъзнават какво правят. Познати, непознати, близки, далечни… а все твоето име им е в устата. И слушам ли, слушам колко си добър, добър, добър и с всяка следваща дума се чувствам все по-лоша, лоша, лоша… И все питат „защо“, какво се случи, как загубих прекрасен човек като теб. И отговори очакват. А аз такива нямам. Безмълвна съм, празна, неясна. И виновна.

Да, чувствам вина. За теб, за себе си, за нас. Разяждаща душата ми вина, която ме е хванала и гризе ли, гризе. Не ми дава покой, мира, отдих. Накъдето и да погледна все лицето ти виждам и думите на хората кънтят в главата ми, сякаш моят малък ад създаден от собствени ми жестоки мисли не е достатъчен.

Виновна съм, че това което съм не беше достатъчно за теб. Виновна съм, че не бях достатъчно търпелива, достатъчно уравновесена. Виновна съм, че не бях достатъчно зряла за теб. Виновна съм, че съм прекалено емоционална. Виновна съм, че обичам да ти правя подаръци. Виновна съм, че ти се обаждам по телефона без повод само, за да чуя, че си добре. Виновна съм, че ти пиша. Виновна съм, че те обичах. И че още ме е грижа за теб. Виновна съм, че думите ти още ме нараняват. Просто виновна.

Но вече няма значение. Просто искам да ме чуеш… и да кажеш нещо, каквото и да е, защото вече се наслушах на мълчания. Но и за тях пак аз съм виновна. А с вината трудно се живее. Аз съм такава, каквато съм. Незряла. Недостатъчна. Виновна. И искрено съжалявам, че съм такава…

Затова спрете да питате. Отговори имам само за неговото мълчание.

24 април 2011 г.

Обсебена

Руска музика и размисли… Може би повече размисли и по-малко руска музика. И стихове. И свещи. Допивам втората си чаша вино… Пуши ми се. Колко ли гряха ще ми се съберат тази вечер? Дилемите в 2 през нощта не водят до нищо добро, особено ако са свързани с мъж. То в този час с какво ли друго могат да са свързани? Чета стари разговори. Хронологията в skype е коварно нещо, по подразбиране не трябва да се пази изобщо, а не както е зададено „завинаги“. Особено, когато примерите и опитът ти сочи, че всичко е мимолетно.

Ако искаш да бръкнеш в раната, това е начинът. Действа безотказно. Получаваш съвсем реалистичен виртуален шамар за това какво е било и какво никога повече няма да е. Наливам си трета чаша, макар виното да се преглъща все по-трудно. Но не толкова, колкото старите ни разговори… Да ти се обадя ли? Да пратя смс? Какъв смс, по това време, какво ли ще си помислиш? Каквото и да е, едва ли ще е много далеч от истината. Често ме е яд колко добре ме познаваш.

Започва „нашата“ песен – т.е. тази, с която те асоциирам, ние така и не си избрахме наша. Колко хубаво – мислех си, че е невъзможно картините в главата ми да станат още по-ярки. Можело значи (въртя телефонът в ръката си – не съм набирала номерът ти от години, но още го помня наизуст). А навън е ужасно студено, мразя краят на април – времето е измамно, а аз така искам гореща пролет. Както преди – да лежа на гърдите ти и да слушам сърцето ти. Нищо че в ударите му не се чете моето име.

Руска музика и размисли… Може би повече руска музика и по-малко размисли. И стихове. Свещите изгоряха, виното свърши, а вкусът на тютюн е още в устата ми. Последното само ми припомни как с теб деляхме по цигара в леглото. И все за очите ти мисля. Обичам ги… Тази вечер съм обсебена от мисълта за погледа ти. И ми харесва.

21 април 2011 г.

Just Amazing

Сигурно помните писмото до „моите просто приятели“. Да се надяваме, че и те го помнят, защото много ги обичам всички тези прекрасни същества, които правят животът ми по-хубав и смислен. Във въпросното откровение обаче един човек липсваше. Някак усещах, че не му е мястото там. И не защото не ми е достатъчно близък или нещо подобно, той просто заслужава писмо, посветено изцяло и само на него. И след днешния ден, когато въпросния индивид пропътува повече от 200 км, само за да ми каже – „Ей, сега ще дойда да те видя“ и с това си изречение да ми скрие граматиката (буквално, защото започнах да пелтеча), не мисля че има по-подходящ момент от този да му напиша колко удивителен смятам, че е.

Той е Ванката и е прекрасен! Живее на Острова и го виждам един път годишно, ако имам късмет. Ние двамата сме живото доказателство за това, че приятелството от разстояние може да съществува и дори да бъде по-силно от това, което хората имат като се срещат всеки ден.

Имам си приятел, който обича да ми звъни в 4 сутринта от някоя дискотека в Англия, за да ми каже, че си мисли за мен. Или че мисли да се бие с някого. Или да ми направи мръсно предложение :D Или просто да ме пита какво правя (какво ли мога да правя по това време и аз самата често се чудя…).

Имам си приятел, който е две глави по-висок от мен, но това не ми пречи да му се мятам на врата, за да го гушна. Много е готин за гушкане :р А аз до него се чувствам като тапичка… или като фъстъче :D По избор.

Имам си приятел, който знае всичко за мен и въпреки това ме обича. Който ме е виждал и щастлива, и тъжна, и влюбена, и с разбито сърцето и на чието онлайн рамо съм плакала не една вечер. И с който съм осъмвала не една сутрин пред скайп… в 4, 5, 6 сутринта…

Имам си приятел, който от време на време ползвам за английско-български речник :D Той мен – за правописен такъв. И понякога за енциклопедия, за помощ, ако не мога да се оправя с някоя компютърна програма. Или пък да оплюя някой мъж… :D Той винаги е насреща.

Имам си приятел, с когото стават най-уникалните разговори. Смяла съм се от сърце, през сълзи на нещата, за които сме си говорили. Имам си приятел, с когото съм водила най-откровените разговори. И може би само той знае всичките ми тайни. Имам си приятел, който ме разбира. И не ме съди, и дава съвети. И ми е помагал, когато най-малко съм очаквала това от него.

Имам си приятел, който днес пропътува половин България, като на шега, за да се види за един час с мен. А аз все още си мисля, че сънувам!

Имам си приятел, за когото бих направила всичко. С когото ме свързва много. Дори си имаме наш Плейлист. Той е просто Amazing (точно като нашата песен).

Имам си приятел, когото обичам с цялото си сърце и за когото думите никога няма са стигнат да опиша колко е специален! И аз съм една голяма щастливка!

Ванка, слънчице, съкровище, обичам те!

17 април 2011 г.

За грешките и житейските уроци

Мисля си за един отдавнашен разговор с Радито (една от сродните души). Тя ми разказа за едно от вярванията на маите, според което всички души се познават много преди да слязат на земята. Там те сключват своеобразни договори помежду си – за това какво ще се случи на човек по време на земния му път и какви уроци ще научи – да се научи да обича, да вярва, да бъде добър, да разпознава грешките си и да не ги повтаря. Ако душата не разбере предопределеният й урок, тя е обречена да повтаря грешката си, докато не извлече опита от нея. Направи ли го – издига се в йерархията.

След разговорът нямаше как да не се замисля и за моите грешки… и за това колко пъти съм казвала, че съм си научила урока, докато не повторя, потретя дори, същото действие, надявайки се на различен резултат. Аз явно съм от непоправимите оптимисти – винаги очаквам различен и по-добър резултат, дори когато шансовете за последното клонят към нула. Или пък просто е наивно – зависи от гледната точка. Но накрая уроците се научават.

За живота:
  • Научих, че ако имаш цел и упорито я преследваш, накрая ще я постигнеш. Но научих също, че трябва да знаеш кога да се откажеш, защото често вкопчени в желанието си да постигнем нещо, забравя защо изобщо искаме и нужно ли ни е то вече.
  • Научих, че границите съществуват само ако ти си ги поставиш. Решиш ли, че не можеш да направиш нещо, дори целият свят няма да може да те убеди в обратното.
  • Научих, че не трябва да се ядосваме за неща, които не зависят от нас. Научих, че ако не мога да променя ситуацията, трябва да мога да променя отношението си към нея.
  • Научих се да вярвам в силата на положителната мисъл.
За хората и приятелството:
  • Научих, че е трудно да се определи границата между това да не нараниш нечии чувства и все пак да можеш да защитиш това, в което вярваш.
  • Научих, че не можеш да помогнеш на някого на сила, независимо колко са ти добри намеренията. Просто можеш да бъдеш човек, който винаги е готов да помогне, ако някой се нуждае от теб.
  • Научих, че приятелите ти няма винаги да са до теб. Научих, че не трябва да очакваш да бъдеш спасен, ако започнеш да пропадаш. Трябва да можеш да се оправиш сам – за добро или лошо.
  • Научих, че хората се променят – най-често в човека, когото са твърдели, че никога няма да бъдат. Но въпреки това продължаваме да ги обичаме.
  • Научих, че едно приятелство трябва да се подхранва равностойно – ако другата страна установи, че може без теб, нищо не можеш да направиш.
За връзките:
  • Научих, че никога не трябва да започвам връзка без да имам чувства или когато не съм сигурна в последните. Или ако мисля, че тази връзка ще е грешка, въпреки че се чувствам привлечена.
  • Научих, че ако усещам, че нещо не е както трябва, то няма смисъл да продължавам да го правя, очаквайки различен резултат. Търпението не винаги е добродетел.
  • Научих, че от прибързаното „Обичам те“ боли най-много, независимо ти или някой друг произнася думите. Истинската и дълбока любов идва с времето, другото е просто еуфория и пеперуди в стомаха.
  • Научих, че да ти разбият сърцето не боли толкова много, колкото когато ти разбиваш нечие сърце.
  • Научих (колкото и да не ми се искаше), че голямата разлика в годините е пагубна за една връзка.
  • Научих, че едно от най-ужасните неща е да поискаш обратно човек, от когото вече си се отказал.
  • Научих, че незаменими хора няма. Има само незабравими.
А колко още ми предстои да уча…

15 април 2011 г.

Мечтая лудо за старите дни

Мечтая за времето, когато тези, които обичах бяха на 10 минути път от вкъщи – а не както сега пръснати из цяла България и Европа.

Когато най-големият ми проблем беше дали ще ме изпитат по география и дали ще ме пуснат да изляза навън.

Мечтая за старата си усмивка – много по-невинна, по-истинска, не толкова измъчена.

За времето, преди тя да се промени, а беше хубава усмивка.

За времето, преди с него да спрем да си говорим, а си говорехме с часове, по цели нощи.

За времето, когато ме обичаха.

Мечтая за времето, когато имаше кой да ми държи ръката.

Когато имаше кой да ме вдигне, когато падна.

За времето, преди да стана излишна там където бях незаменима.

И как не искам да поглеждам назад...

Да направиш добро

По принцип рядко давам пари на хора, които просят. Понякога, защото аз самата нямам, в други случаи, защото съм виждала как с изпросеното си купуват цигари или алкохол, вместо храна за себе си и страдащите им семейства. Затова и не давам милостиня. Но това, което стана днес, не съм и предлагала, че може да се случи…

В хотела, където работя влезе жена да проси. Изглеждаше зле – мръсна, измъчена. Стана ми жал, ако разполагах с пари в този момент, сигурно щях да й дам. Но нямах. Казах й, че съжалявам. Наистина съжалявах – за това, че не мога да й помогна, самата нея за положението, в което се намираше. „Тогава ме почерпи нещо“ – това бяха следващите й думи. Явно беше гладна. Става ми още по-мъчно. Единственото, което имах беше пакет с обикновени бисквити. Взех една салфетка и й завих десетина. Тя ми благодари, като започна да нарежда да ми се случват все хубави неща. След това излезе, вратата след нея остана отворена…

Отидох да затворя и се загледах след нея. Жената пресече улицата и се спря до едно кошче за боклук. Очаквах всеки момент да започне да рови вътре, но… тя изхвърли бисквитите ми!

Останах безмълвна.


12 април 2011 г.

Предупреждение

Здравей,

знам, че още не се познаваме, но искам да ти напиша това. А може би знаем кои сме, но пътищата ни още не са се преплели. Искам да знаеш някои неща за мен, да бъдеш предупреден за това, което те очаква, за да знаеш струва ли си изобщо да започваш. Вярвай на това, което четеш, истина е, а не празни приказки. Тръгнеш ли по този път, връщане няма. А аз не искам да се нараняваме. Преди време пак разказах, но той не ми повярва. И после съжали, аз не искам и ти да съжаляваш. Затова слушай…
Първо нещо хубаво – добра съм. Никога няма да ти повиша глас, никога няма да ти се развикам. Направя ли го, значи наистина си направил нещо ужасно. И да те ревнувам няма. Ще ти вярвам, много. Да, пак ще те питам къде си бил – защото искам да бъда част от живота ти, не защото искам да го контролирам. Затова и никога няма да се сърдя, ако ще излизаш с приятели. Или с приятелки. Бих била наистина щастлива, ако взимаш и мен от време на време.
Трябва да знаеш, че съм досадна. И не се задоволявам с малко. Ще искам вниманието ти, ще искам да усещам, че си до мен, че мога да разчитам на теб, ако ми се наложи. Или пък просто да поговоря с някого. Ще очаквам да си насреща, да ме вдигнеш, когато пропадам. И да ме разбираш ще искам. Да държиш ръката ми, да триеш сълзите ми. Да ми казваш, че всичко ще е наред, дори и да не е така. Да знаеш какво да ми кажеш, ако поискам да чуя нещо хубаво. Да мога да бъда истинска с теб, а не да ме е страх да се разкрия, защото може да не харесаш истинското ми аз. Често се оплаквам, донякъде го правя несъзнателно, но знам, че дразни хората. Вероятно и на теб ще мрънкам, така че не се страхувай да ми кажеш, когато прекалявам. И да се мръщя ми се случва, хубавото е, че бързо ми минава – след 2-3 минутки съм като нова. И още нещо – не се шегувай с мен, никога. Просто не ми понася, само ще си навлечеш гневът ми. Личната ми самоирония работи само когато аз самата се бъзикам със себе си. Затова и понякога съм труден характер… Като бонус обаче никога няма да те карам да ходиш с мен по магазините или пък да харесваш приятелките ми. Освен това никога не бих ти поискала пари, освен ако много не ми се налага. И няма да очаквам някое яко парцалче или дрънкулка. Или пък винаги да ми плащаш сметката. Ще искам други неща…
Искам, когато ме целуваш да затваряш очи, да си мисли за мен, само за мен, единствено за мен. Да си мислиш много за мен и да се усмихваш, когато си спомняш моята усмивка и моментите, които сме прекарали заедно. Искам да те очаровам, вдъхновявам, да чувстваш, че можеш да ми каже всичко. Да харесваш и хубави, и лошите ми страни. Да ме харесваш и сериозна, и весела, и тъжна, и ядосана, и държаща се лудо. Да не се плашиш от моята импулсивност, а напротив - да живееш с моето темпо, с моят ритъм на живот. Да ме изненадваш, да ми се обаждаш през нощта само, за да ме питаш дали теб сънувам. Да ме предизвикваш, опияняваш, да ме кара да летя щом съм до теб, всеки път да е различно, неповторимо. Никога да не ни е скучно. Да не се опитваш да ме променяш, защото няма да мога.
И да ме обичаш, и аз да те обичам. Защото веднъж допусна ли те до себе си, ще те обикна много, с цялото си сърце, безумно, разтърсващо. И ще съм готова да те последвам навсякъде. Искам да ме питаш, да искаш да знаеш всичко за мен. Да помниш кои са любимите ми цветя и да ме изненадваш с тях, когато се видим. Да знаеш какво точно искам за рождения си ден, за Коледа… Да ме караш да те желая. Да правиш любов с мен, много, навсякъде. И да бъдеш истински, точно както мен самата…
Може би искам твърде много, един път вече ми казаха, че очакванията ми са нереалистични. Може, не оспорвам, че искам. Но аз не просто искам, искам и да дам. Да се раздам цялата, защото имам какво да предложа. Ако и ти мислиш, че искам твърде много, сега е моментът да се откажеш, защото аз с по-малко няма да задоволя. Вече не. А и на теб няма да ти е добре, щом не можеш да ми дадеш всичко това от сърце. Насила обич не искам. Затова по-добре сами, отколкото зле придружени.

P.S. И искам да четеш! Колкото повече, толкова по-добре :)

11 април 2011 г.

Монолог

Има ли граница, след което вече да не можеш да продължиш? Има ли определено доза любов, която можеш да даваш на някого, без да получаваш обратно, и накрай да се изчерпиш? Има ли определен брой сълзи, определени за един мъж и накрая просто да останеш суха? И празна? Пуста…

До кога можеш да раздаваш душата си без да искаш нищо в замяна? Има ли капка, която прелива чашата и ти просто спираш… да обичаш, да чувстваш въобще? И колко пъти може един и същи човек да ти разбие сърцето? Един?! Не, хиляди. Всеки път той бавно, малко по малко гази парченцата останали от малкото ти сърце и те се смилат, и стават на сол. Кой ще иска да събере такова сърце? Кого изобщо ще допуснеш до себе си, за да се опита да го направи?

Кога разбираш, че си спрял да обичаш? Разбираш ли някога? Нали вечна любов нямало… колко тъп предразсъдък!

8 април 2011 г.

Тихите води били най-дълбоки… Тогава внимавай, задава се цунами

Е, аз съм си тихичка – избухвам си прилично само на ретро парти в Spider и на частните партита между чаршафите… Както казах, тихичка съм – не споря с никого, на никого не преча и не опонирам, мир да има. Когато греша се извинявам, като не съм права си признавам. Ако ти трябва помощ, ще ти помогна стига да съм в състояние – било то за учебник, пари или рамо, на което да поплачеш. Ако ти се пие също няма да откажа :P Не съм някакъв вироглав инат, да те хваща страх като съм ти насреща, пример съм просто… ОБАЧЕ МИ ПИСНА!

И по-точно – от теб ми писна. Писна ми да си мислиш, че винаги ще става по твоята и че ще ти играя по свирката. Аз само ще давам, ти само ще взимаш. Excuse meee! Това кино никъде го няма. Винаги ти си на първо място, винаги. Твоите желания, твоето мнение. Ти, ти, ти – сякаш светът се върти около твоите желания. Защо ли – ами допуснах го. Защото съм добра. И искам и на теб да ти е добре, като се надявам, че и аз самата ще получа същото. Fail! И това кино го няма. Да си добър вече значи да си наивен, а да очакваш и ти да получиш същото – е това вече си е откровена глупост. Нищо чудно, че от време на време ми казват „Блонди“. Ще взема наистина да стана руса, поне това ще ми е оправданието, че съм допуснала да ми се качиш на главата.

Лошото е, че си наясно с това колко точно влияние имаш върху мен. Чудя се дали понякога не го правиш нарочно – да ме ядосваш до такава степен, че да се превръщам в зелено чудовище. Неее, това не е възможно – аз вярвам, че си добър (ама аз вярно съм наивна). Има и друг вариант, разбира се – от безразличие. Този по-трудно се преглъща. Страх ме е дори да мисля за него. Предпочитам да ме дразниш, защото ти е забавно, че ти се дразня (и в този момент чувам думите на една приятелка „Как е възможно да си го причиняваш?“)

Възможно е. Всяка сутрин се събуждам с мисълта „До тук беше“ и всяка вечер заспивам с твоето лице пред очите си. А как ми се иска да правя всичко по дяволите – и теб, и арогантността си и моите глупави чувства. Пък дано забравя, че те има и че някога си бил мой. Така, че вече спирам да те толерирам пред себе си. И това не е съобщение, предупреждение е. Да си промениш държанието. Не го ли направиш, ще си понесеш последствията. And I mean it!

7 април 2011 г.

Никога няма да те забравя

Знам, че не мислиш за мене
и че стиховете ми не четеш.
Аз съм просто отминало време,
което в теб не остави следи.

Затова реши да си тръгнеш.
Събра си слънцето, луната, звездите,
мечтите подарени си взе…
А на мен ми остави отломки -
парченца разбито сърце,
в което някога живееше ти.

Знам, че не мислиш за мене,
аз пък за друго не мисля.
Дните се нижат един подир друг
и ти ставаш все по-далечен.
Спомен, който безумно обичам,
спомен, от който все по-силно боли.

3 април 2011 г.

I'm OK. It only hurts when I breathe...

И в един момент просто се отказваш. Казваш си „Край“ и същия момент нещо сковава гърдите ти. Не защото си спрял да обичаш. Знаеш, че никога няма да спреш. Просто вече си дал всичко от себе си - цялата си обич, цялото си сърце, цялата си душа, всичките си дни и нощи, всичките си сълзи. Всичко най-добро и красиво от себе си, което можеш да дадеш на някого. И това не е било достатъчно...