31 декември 2013 г.

Dear 2013

you sucked, bitch!

Затова планирам тази вечер да те удавя в алкохол и нереални очаквания за 2014, които няма да се сбъднат, но ще звучат прекрасно в замъгления ми мозък. И тъй като ще съм от онези хора, които в Новогодишната нощ ще си стоят вкъщи и няма да празнуват, реших да си излея насъбралото ми се в блога, ей така, като за последно тази година. 

През 2013 научих, че аз и късметът не вървим ръка за ръка.
Че колкото и да ти се иска, любовта не може да те спаси, когато пропадаш.
Че най-дръзките мечти умират безпощадно попарени от суровата действителност.
Че дори и да се опиташ да промениш отношението си, ситуацията няма да се промени.
Че имам сериозен здравословен проблем, с който не знам как да се справя. И ме е страх, че заради него вече не съм същата.

Казват, че не знаеш колко си силен, докато не ти се наложи наистина да бъдеш. Не знам дали съм силна. Или оптимист, че ще стане по-добре. Че вярвам в... и аз не знам в какво. В края на тази година взех важно за мен решение, и смятам в началото на 2014 да го изпълня, защото все пак затова са решенията - за да се придържаме към тях. Пък после, както се казва "каквото сабя покаже". Може да бъде по-добре, може и да не е. Но съм длъжна да опитам, макар че вече споменах в какви отношения сме с късмета. В крайна сметка, все някое от решенията, които взема, ще се окаже правилно и няма да ме доведе до поредната душевна катастрофа. А стане ли точно на обратно - вашето мъжко момиче ще продължи да се бори. Защото понякога това е единственият избор, който имаме.

25 декември 2013 г.

Сляп ден

Сляп безумен ден беше, може би.
Денят, във който се докоснах до теб,
и слях пръстите си
с молба към птици и светци.

Лумна в мен пожар, сякаш с лятото,
На клада бях и не виждах света,
а само теб, в шеметен танц,
как те понасям на ръце.

Припев:
Няма го денят безумен,
Няма го и танца луд,
Няма я жената в този студ.
Няма го морето бясно,
Няма го брега горещ,
и няма нищо... просто нищо...

Днес паля свещ и отново се моля
В моя живот, пак дано се повтори…
Този ден...
Този сляп ден... 


22 декември 2013 г.

Zahir

„Истинско проклятие за човека е онова желание,
което нито се осъществява, нито пък угасва."

Тя не знаеше точно как се случи. Когато превърташе лентата назад моментът, когато всичко започна, тънеше в мъгла. Пъзелът така се беше подредил, че те да се озоват на правилното място, в точния момент. Помнеше погледът и усмивката му, и това беше достатъчно да запечата лицето му дълбоко в съзнанието си. После минаха години преди пътищата им отново да се пресекат.

Понякога го виждаше и забързаното „здравей“ правеше денят й малко по-добър. Безпричинно. Той не беше достъпен, поне в нейните представи, и да направи крачка към него беше… глупава, безсмислена постъпка. Тя не беше достъпна. Те бяха двама непознати, събрани от обстоятелствата.

После дойде приятелството. Неочаквано. Беше топло и нежно като прегръдка в студен декемврийски ден. Беше смях, мръсни вицове и бяло вино в късните часове на нощна. Беше утеха и запълваше нещо липсващо. Каквото и да беше всъщност, се случваше естествено и в моментите, когато тя мислеше за него, спокойствие изпълваше душата й и тя нямаше търпение да дойде следващата среща.

Има ли смисъл да казвам, че след това дойде привличането. Копнежът и  електричеството, когато докоснеше ръката му. При други обстоятелства, и ако тя не знаеше по-добре, точно онзи момент, когато погледите им се срещнаха в тълпата при онази напълно абсурдна и непланувана среща, щеше да бъде перфектната „как се влюбих в него“ история. Но тя знаеше по-добре. Той беше от онези мистерии, които не можеш да разрешиш и да опита… Не, тя знаеше по-добре. Вече беше вървяла по тази добре отъпкана пътека от грешни решения и изводи.

А годините минаха все по-бързо, като щракване на пръсти, но тя все още си спомняше всичко,  сякаш се беше случило вчера. Но най-ярките спомени бяха нещата, които никога не се случиха. Представата за това как кафените му устни вкусваха цигарения дим в устата й. Как сръчните му пръсти разкопчават ципа на късата й лятна рокля през някоя от онези горещи нощи, които не са предназначени за сън. Той беше захир. Беше се докоснала до него веднъж, но повече не успя да го забрави. И в късните часове на нощта, той обсебваше мислите й до лудост. Защото когато можеше да направи крачка към него, тя отстъпи назад.

21 ноември 2013 г.

Дневникът на една изповед

Някои сутрини са еднакви. Алармата звъни, а пръстите ми шарят по екрана на телефона, за да открият бутончето „Snooze”. Завъртам се на другата страна и се присъединявам към всички, които твърдят, че леглото им е най-удобно в 06:30 сутринта. Не искам да ставам, не искам да съществувам, завивам се през глава и си представям, че така ще стана невидима и светът рязко ще спре да има нужда от мен. Което се случва точно за 10 минути, докато алармата не звънне отново. Предавам се и ставам. Или по-скоро започва поредната ми борба да оцелея и днес.

В стаята е студено. Халатът ми е студен, чехлите са студени. В банята е Арктика, от чешмата текат шушулки. Връщам се обратно и се изкушавам да се пъхна под завивките за още 30 мин, пък после ще му мисля колко ще закъснея. Но вече и те са студени. Никой не ме чака там, освен един пингвин. Аз съм на 23 и спя с плюшена играчка... aint it sad?

Anyway, друг път ще мисля за това колко самотно се чувствам. Трябва да се приведа в приличен вид и най-накрая да тръгна за работа. Фон дьо тен, после коректор... и още коректор, иии още малко. Абе, тия лилави кръгове под очите ми няма ли да изчезнат?! Отказвам се, колкото-толкова. Спирала, балсам и руж за свежест. Успешно маскирам всичко, което би издало как се чувствам. Да изглеждам нормално, да се държа нормално, старая се до последния детайл. Вече съм готова, остава ми само едно – да си изпия лекарствата и да се помоля днес да съм добре. Да съм добре и кризата да ме отмине.

Като деца се страхуваме от демоните под леглото си, после порастваме и разбираме, че те са съвсем истински и се крият в самите нас. „Понякога се борим с тях, друг път ги прегръщаме и ядем чийзкейк.” Аз не знам какво правя. Дали се боря или се опитвам да приема. Душата ми страда и болката отдавна даде физическия си отпечатък. Някога това място ме спаси като даде дом на обърканите ми мисли. Сега след дълго затишие пак съм тук. И се опитвам да лекувам себе си.

15 октомври 2013 г.

Chapters


Времето просто си върви и нещата се случват неусетно. Точно както исках всъщност да бъде. И за моя изненада, се случват по най-хубавия възможен начин. Преоткривам се и преоткривам него. И колко, колко вълшебно е чувството да си влюбваш отново и отново в човека до себе си. Както първият път, но много по-силно, по-осъзнато и по-отдадено.

Изумявам се как само подредбата на един аспект от живота ми носи такава драматична промяна във всичко останало. Изтривам ненужните запетаи и слагам точка. Отгръщам нови страници за бъдещи приключения и затварям приключилите глави от живота ми. Вливам нови сили във вълшебната си приказка и за първи път от дълго време се радвам, че е есен. Не знам как до сега не съм забелязала колко красиво е навън по това време на годината. Есен е, а се чувствам така, сякаш в мен всичко цъфти. Или е просто любов.


8 септември 2013 г.

А някъде на Мексиканския залив се готви мусака...

И палачинки. И кюфтета без яйце (не правете това у дома си).

Звучи много авантюристично да "избягаш" от вкъщи за едно лято и да отидеш на другия край на света. Билетът, куфарът и най-невероятното приключение започва. Едно такова... като по филмите е. Или поне ти се иска да бъде. А тук всъщност времето е спряло и дните са едни и същи, и нищо не се случва. Въобще студентските бригади не изглеждат така, като по лъскавите списания в агенциите. Всичко е късмет, дори най-подробното проучване няма да те подготви за това, което те очаква. Особено, ако си като мен, и късметът не е на твоя страна. 

Лятото на 2013 спокойно мога да го нарека най-кошмарното. И просто ми е тъжно. За взетите грешни решения и за пропуснатите възможности. Такава е равносметката накрая. Сега чакам септември да свърши - 27.09. е щастливата дата, на която се прибирам, и най-сетне ще бъда вкъщи. Ако преди копнеех за нови неща, сега искам добре забравеното старо. Липсва ми да се разхождам по старите улици на Търново, липсва ми "Темпо", и лазанята, и бялото вино, и Цуцка :Р По възможност искам всичко това събрано в една вечер или стотици, които знам, че никога няма да ми омръзнат. Както преди :))



3 юли 2013 г.

Gulf Shores, AL

Здравей,

дори не знам откъде да започна. Хем искам да ти споделя всичко, хем искам да замълча. Но нали знаеш, аз всичко ще си кажа накрая.

Тук е красиво. Пясъкът е най-белият и гледам най-розовите залези. Сякаш мястото е създадено само за любов. А аз никога до сега не съм се чувствала толкова сама. Не, не е носталгия, просто... неоправдани очаквания. И неочаквани удари, които ме накараха да се затворя в себе си. Затова сега си говоря с теб, понеже с никой друг не мога. И съобщенията валят ли, валят, а аз така и не знам какво да отговоря. Всички очакват да се похваля с нещо, а на мен само ми иде да заплача. Тежи ми като знам, че съм тук едва от две седмици, а сякаш е минала вечност. И като знам, че ежедневието ми ще се повтаря, и повтаря....

Работата не е толкова лоша, дори свикнах вече, но просто всичко е толкова монотонно... чувствам се като влязла в матрица. Всичко е разграфено, разпределено - приличаме на добре смазана германска машина, с разликата, че сме на Мексиканския залив. Квартирата - също не е лоша, само да не ни бяха натикали 8 момичета тук, някоя сутрин очаквам да има женски бой за реда в банята... :D

Карам колело, представяш ли си? Сигурно не можеш. Всяка сутрин към работа и после обратно, съм на колело. Страшно ми харесва. Кара ме да се чувствам свободна, много странно... от едно колело, свобода. Казах ли ти за храната? Не става, никакъв вкус. Оцелявам тук на някакви измислени храни и като сложиш супер изморителната работа, очаквам да се прибера супер модел :D (поне мога да си мечтая, нали така ;)

Бирата е слаба, виното е плодово и моите 23 ми станаха любимото число, особено като вървя към касата с някоя бутилка в ръка. Поне нещо хубаво трябва да има в цялата ситуация. Храня си душата с лека бира и ярки залези. Сега чакам 4th of July и за малко заря. И всичко е толкова ново и различно, и до такава степен насища сетивата ми, че усещам как спирам да мисля и забравям. И е хубаво. Може би именно това ми трябва. Добре съм. Другото няма значение.

Целувки,

П.


12 юни 2013 г.

Extinct

But you are filled with cream 
and a cherry top Lie!

След неочакваните сбогувания, идват и неплануваните размислите. Възлагам твърде много на едно несигурно утре. Надявам се твърде много да се завърна на различно място, от първоначалната точка А. И май това ми е проблемът. Обременявам се с мисълта за желаната промяна, и всъщност си мисля, че точно силното ми желание ще я спъне. Така съм се вкопчила, че дори не оставям място наистина да се променя. Защото, ако се случи това, което искам, бъдещото ми "аз" няма да е вкопчено в същата мисъл. И че всъщност, докато желая нещо, сама се дърпам назад, защото това е настоящето, не бъдещето. Схванахте ли? Надявам се в думите ми да има смисъл.

Anyway, за сбогуванията говорихме. Явно са само моя потребност, и само аз мисля, че след мен остава недовършено. А как ми се иска да "... не е в природата ми да събирам търпеливо отломки, да ги лепя и да убеждавам себе си, че белезите от счупеното не личат... Счупеното си е счупено, и аз предпочитам да запазя спомена за унищожената красота, отколкото до края на дните си да се примирявам с пукнатини."

Любовта ми е изчезнал вид. Може да я откриете само в музея.

14 май 2013 г.

I'm tired of using technology, why don't you...


Напоследък (последната половин година) толкова рядко изпадам в настроението си за писане, че по-добре да се възползвам от момента и да си излея... мъката? мислите? философията за живота?! Нека е последното, в неговия онлайн вариант. 

Да си поговорим за писането с непознати, на практика, всеки, с когото не си водил поне 3 разговора на живо, си е непознат, да не споменавам хората, които дори не знаем как изглеждат (сега е моментът да благодарим на фейсбук, че от 2006 ни предоставя изкривена представа за това как изглеждат хората, с които си комуникираме; (скоба в скобата - никой не е толкова хубав, колкото на снимките си във фб и толкова грозен, колкото на снимката си в личната карта)). Отклоних се, не ме интересува кой как изглежда. Идеята ми е друга. А именно, че често повтаряме една и съща грешка (поне аз).

Ситуацията е следната - откриваме някого (или някой открива нас), няма значение как или къде, важното е последствието - започвате да си пишете. И не, нямам предвид хората, които срещата и искате да опознаете по-добре. Говоря за пълни непознати, които откривате... в блогър да кажем. И става дума за мъже, нали ви е ясно? Непознатите онлайн приятелки не създават драма и не са причина за безсмислени постове, виж мъжете, това е друга история. Пак се отклоних... та, започвате да си пишете. Тук има няколко възможни варианта на развитие (ох, това май ще е дълго). Най-добрият вариант е просто да сте си онлайн дружки, които убиват свободното време и никога, ама никога да не се виждате, за да остане поне част от магията жива, но кого заблуждаваме... това са някакви единични случаи. Лошото идва в момента, когато започнеш да се замисляш колко всъщност ти допада някой - сходни интереси, сходни разбирания, вихри се някаква виртуална химия, която ви кара и двамата да стоите до 4 сутринта будни, зомбирани и с кръвясали очи, в очакване да светне inbox (1). 

Ако това ви се случва, имате проблем. Даже не знам откъде да започна да обяснявам това колко е сбъркано. Първо, пречупването на думите на другия според собствената ни представа - той казва нещо иронично, ти си мислиш - "леле, колко сладко", гледаш ":D" и си мислиш "харесва чувството ми за хумор", докато сигурно човекът от другата страна го изпраща след всяко изречение. Това, че нещо звучи добре в главата ни, не значи, че наистина е така. Това, че отделям време на пиша на някого, не значи, че е специален, а това, че съм мила - че го харесвам. И обратното (това ми е най-трудно да си го набия в главата). Внушаваме си неща, които реално ги няма и, о, каква изненада, започваме да харесваме човек, когото не познаваме. Не знам коя страна е по-ужасяващата - да си мислиш, че харесваш някого или да си харесвания. И тук, тук идват гениалните идеи "хайде да се видим". Виждала съм се с човек, който в имейлите си се изразяваше прекрасно, а на живо и една дума не можеше да обели и на всичкото отгоре изля бирата си върху мен. Излизала съм с човек, който толкова силно искаше да ме впечатли, че на срещата ми подари розова плюшена мечка... и после щяла вечер ми говори някакви пълни глупости и аз буквално исках да избягам (run for your lifeeeee), нищо, нищо общо с онлайн впечатлението ми. Имало е и такива, на които всичко им е било в ред, но за мен са били просто buddy-та, а те са били така "влюбени", чеее... ("влюбени" в кавички, как ще са влюбени в човек, когото не познават) . Разбира се, няма как да пропуснем тези, които в писмата си са ме очаровали, а на живо направо са ми преобърнали света...

Никога, никога не е било така, както си мисля, че е. Не, че на живо е по-лесно, но поне виждаш човекът и може би тълкуването ти е по-лесно, по-вярно, ако искате. И, ако сега, някой се чуди какъв е смисълът на това роман, ще обясня. Просто се опитвам да си внуша, че нещата не са такива, каквито ми изглеждат. И някога в близкото бъдеще ще бъда разочарована. Ииии, че може би няма да е лоша идея да намаля чатовете, in general, и да започна да чета сесията си. Въобще, да не се вживявам за глупости.

Да пишеш на някого, който постоянно те търси, е опасно. Първо започвате да се плезите, и да си смигате, докато се усетите си пращате мечки. Накрая ще излезете, той ще те целуне под една цъфнала череша в началото на една красива пролет и докато се усетиш, ще си толкова влюбена, колкото никога не си била. После обаче ще дойде есента и той ще реши, че едно сърце му достатъчно... а за теб оставят само шепа спомени и хиляди чатове, които коварно да ти напомнят, че всичко това е било истина. Щастлив край няма. Само краят е гарантиран.

9 май 2013 г.

Find what you love and let it fuck you up

Теб ли нежно докосвах те?
Може би всъщност не съм. 

When boredom strikes, creativity takes over... или с други думи, как прекарах повече време обработвайки снимка на маникюра ми, отколкото отделих реално да си лакирам ноктите :D Ако имаше награда за протакане, мисля, че щях да съм я спечелила до сега... минимум 10 пъти. Но без лирически отклонения ;)

Всичко си е по старому. Още си мразя работата и не мога да спра да прекалявам с кафето. Лягам си твърде късно, ставам прекалено рано и се състезавам със стрелките на часовника, за да си спечеля още 15 минути сън. Правя нещата на автопилот. Уж се въртят някакви неща в главата ми, а всъщност за нищо не мисля. Разни хора ми лазят по нервите и се опитват да ме подлудят. Концентрират се толкова върху миналото ми, че дори не забелязват, че опропастяват бъдещето ни така. Oh well, който е достатъчно глупав да го прави, накрая ще си понесе последствията. Искам да ми е леко, свободно, неангажиращо, а не да се чувствам вързана и да усещам как ми изпиват силите. 

И докато реалността здраво те рита отзад, сънищата... сънищата стават все по-ярки и цветни. Искам да се пренеса там. Толкова е... изкушаващо, толкова нередно. 41 дни до Алабама. Wake me up when June ends.


21 април 2013 г.

23:29

Чака ли ни някой, някъде в нощта да се приберем? Чака ли да светне кръгчето в зелено и да пишем първи? Опитва ли да се разгадае какво значат усмивките ни, вместо отговори, и защо ни отнема толкова време, все пак да отговорим, след като отдавна сме прочели написаното? Чуди ли се някой какво се крие зад песните, които слушаме и стиховете, които четем? И въобще мислят ли за нас, така както ние за тях. Защото ние го правим... чакаме, мислим, чудим се. Играем играта, на която сами сме се хванали, без да знаем каква е наградата и въобще печелим ли нещо. Надяваме се да си струва. 

Искам и мен някой да ме гони, не само аз да преследвам. Не само да знаят къде съм и да бъда даденост, на една ръка разстояние and just one click away. И всъщност Го искам до мен, а не от другата страна на компютъра, защото... да си призная, от другата страна никакъв го няма. Искам offline романтика, а не виртуални целувки. И той иска... кой знае и той колко много неща иска от мен. Въпросът е къде ще се срещнем? Ще се срещнем ли?

20 април 2013 г.

60 days

По това време, след точно 60 дни, ще съм в самолета за Атланта и най-вероятно ще летя над Атлантическия океан. Само след 60 дни...

Всичко се подреди, самолетният билет, визата... останаха изпитите, куфарът, да събера целия си наличен кураж в 10 кг ръчен багаж и да полетя. Звучи простичко, нали? А на мен ми е объркано... Уж всичко е наред, а на мен ми липсва точно усещането за подреденост... на мисли, чувства; усещам, че ще замина, а зад мен ще остане каша и хиляди недовършени неща. И бригадата започва да ми прилича на бягство, след което се надявам да се върна друга. Разчитам на някаква едва ли не магическа промяна, което ще ми даде отговорите на мълчаливо зададените въпроси (insert naivety here).

Random thought: Той си представя, че раят трябва да е някакъв вид библиотека. Преди да го познавам, сигурно и аз бих казала същото. Сега... раят е там, където е той. А него го няма.

"I wanted to slip quietly out the back door and not stop until I reached Greenland." Eat, Pray, Love

8 април 2013 г.

After love


"...Това ли е всичко, което остава след любовта? И какво изобщо остава след нея?
    Телефонен номер, който постепенно избледнява в паметта?
    Чаши с гравирани монограми, откраднати от „Еспланада".
    След любовта остава обичаят бялото вино да се сипва в тези две чаши и линията да бъде на еднакво ниво.
    След любовта остава една маса в кафенето „?" и учуденият поглед на стария келнер, че ни вижда с други.
   След любовта остава изречението: „Изглеждаш супер, хич не си се променила..." И: „Обаждай се понякога, нали ми имаш телефона."
    И някакви номера на хотелски стаи, в които сме спали, остават след любовта.
    След любовта остават тъмните улици, по които се връщахме след любов.
    След любовта остават мелодиите от радиото, които излизат от мода.
    Остават тайни знаци, любовни кодове: „Ако ме обичаш, започни утрешната си лекция с три думи, които ще имат началните букви на моето име..." Влезе в аудиторията и каза: „У нас авангардно..." Изпрати му целувка.
    След любовта остава твоята страна на леглото и страхът, че неочаквано ще се появи някой. Щрак - затворен телефон, когато се обади чужд глас. Хиляда и една лъжи.
   След любовта остава изречението, което витае като дух из стаята: „Аз ще вляза първа в банята!" - и въпросът: „Нямаше ли заедно?"
    Този път не.
    След любовта остават съучастници: пазители на тайни, които вече не са никакви тайни.
   След любовта остава лека възбуда, когато на улицата усетя мириса на „Кабошар" от някое непознато чернокосо момиче.
   Препълнени пепелници и празно сърце. Навикът да се палят две цигари едновременно, макар че няма никой наблизо. Снимките, направени в автомата; таксиджиите, които не ни обичаха („Благодаря, че не пушите!" - а пушехме), и цветарките, които ни обичаха.
    След любовта остава наранена суета.
    Метален вкус на несполука в устата.
    След любовта остават други хора и други жени.
    След любовта не остава нищо.
    Shits.
    Вечерите станаха ад. Shits."

Източник: тук
(Превод Хари Стоянов,
по: Momo Kapor "UNA, ljubavni roman",
drugo izdanje, Znanje, Zgreb, 1983., стр. 202-204)

31 март 2013 г.

50 shades

Имам нужда от голяма доза "реалност", защото си губя главата и се озовавам на местата, на които не искам да бъда. Чувствам се така, сякаш слънцето ми е изместено и нечие чуждо гравитационно поле ме привлича. Аз съм комета с изкривена орбита... и не знам къде ще се разбия.


Любовта наистина е най-силното чувство – побеждава здравия разум, гордостта, ината, обидата, пренебрегва факта, че е допуснала грешка, а ти си се превърнал в пълен идиот. И открива поне 50-десетина начина да те сбърка след края си. И после? Кой събира това, което е останало от теб? И кой ще иска да се справи с кашата, която си? Може ли да очакваме някой да ни даде, това, което ни трябва, щом сами не можем да се погрижим за себе си? 

Не помня какво беше преди него. Само заблудата... че съм знаела какво е любов и какво мога да дам от себе си на другия. А след него... след него е този блог, събрал всичките ми върхове и най-вече паденията ми. Всички начини, по които това, което имахме, ме превърна в това, което съм сега.

А сега... Сега не е красиво. И е пълно със страхове - да не бъда сама, че не съм достатъчна, че след като някой ме опознае, няма да иска да има общо с мен. След него има една несигурност и мисълта, че всяка следваща връзка ще бъда също толкова нездравословна като предишната и краят ще следва неизбежно. Страх да не бъда изоставена. Или че ще направя грешната преценка и като следствие едва ли не пълна неспособност да взимам решения. Защото нито едно от тях няма да бъде правилното.

50 shades of fucked up... нищо чудно, че нищо не се случва, както искам. Странно как е в един момент може да забравиш цялата любов, но споменът за болката да те преследва. Нима наистина е писано да има неща, които не се преживяват и цял живот живеем с тях? Защото, ако наистина е така, ако този кошмар е вечен, то... нетърпимо е.

3 март 2013 г.

Месец "Любов"

Напоследък да си "говоря" с блога си става все по-лесно от това да си говоря с истински хора. А дори и да го правя, предвид всеизвестната ми бъбривост, едва ли усещат колко премълчавам. Може би по-добре. Кажеш ли нещо, означава да признаеш, че е истина, а на мен не ми е до признания. 

Чувствам се на границата между два свята. Най-общо между всичко, което ми е до болка познато и всичко останало, което е извън зоната ми на комфорт. Сякаш през март ще се решават съдби. Има нещо различно в него. Моят месец. Най-красивият месец. Най-влюбеният. Със скрито очарование и усещане за обреченост във въздуха. Родих се през март. През март се роди и любовта и аз "исках да направя с него това, което прави пролетта с черешите". Какво по-хубаво от палава пролет?

„Родена през зимата, живееща във вечната пролет, мечтаеща за лятото, нетърпелива през есента и безобразно влюбена в живота!”. Не знам кой е авторът, но мисълта е толкова мен. Толкова... любов!


17 февруари 2013 г.

I don't know where we go from here


Когато съм тъжна, си мисля за теб. Просто... си мисля за теб and something keeps bugging me - след като ти не съжаляваш, а аз не съм ти простила, накъде всъщност отива всичко? Рестартирай ме.

- Don't really know where we go from here.
- I suggest we treat our relationship as if it were a crashed computer and restore it to the last point we both agree it worked.

TBBT

11 февруари 2013 г.

The adventure

I wanna sing, I wanna shout
I wanna scream till the words dry out
so put it in all of the papers,
I'm not afraid.
They can read all about it.

10:30 сутринта - пия бяло вино с нея, още преди да съм си и помислила за сутрешното кафе. Идилията е размазваща. Няма да откажа всичките ми понеделници да започват така.

"Голямото вълнуващо нещо" започна за придобива все по-реални очертания. Макар че... вече като че ли не ми е чак толкова емоционално :( По-скоро започвам да се притеснявам, типично по моето му - ако не притесня за нещо, ще се притесня, че не се притеснявам.

И такааа, голямото нещо е... ще ходя на бригада! След дълго мислене и премисляне, след убеждаване и разубеждаване, една сутрин без да вложа и грам мисъл, аз просто отидох и се записах. И "олекнах" с 900 лв, но за това ще ви говоря друг път. Записах се средата на януари, седмица по-късно си избрах работна оферта. Мястото е щатът Алабама, градът - Orange Beach, хотелът, в който планирам да работя - точно на Мексиканския залив. Какво да ви кажа, екзотика. На мен ми звучи като място пълно с гадини, които планират да ме изядат, приятелят ми си представя мацки с бронзов тен, които играят волейбол на плажа, само по цици. Мда, на една вълна сме (дано само да не е цунами). Оказа се, че на въпросната локация има по-голяма вероятност за торнадо, отколкото на Алеята на торнадата о.О, за тропични бури да не говорим. Въобще, липсва му само бедствието Petya :D

Интервюто с американските работодатели мина повече от добре. Официално съм наета. Тогава беше наистина голяма еуфория, като излязох от залата, приятелят ми се смееше до мен и ми напомняше да се отдалечим, и чак тогава да започна да крещя. Може би още щеше да ме държи, ако от агенцията, която ми подготвя документите, не ме бяха наплашили за предстоящото интервю за виза. Отговарям на всички изисквания, обаче... съм на трудов договор. И те нямат никаква представа това как ще повлияе. На едно момче му били отказали, защото скрило това. Аз нямам намерение нищо да крия, но това ще значи ли, че всичко ще мине гладко? Та тези мисли доубиха щастието ми. Май ми останаха само нерви и последни сесийни напъни.

Щеше ми се да си разкажа "голямата" новина по-... малко безразлично от това. Все пак това е най-смелата стъпка, която предприемам до сега. И хем е предизвикателство, хем приключение. Не съм си мислела, че първият път, когато напусна България ще сложа между нея и мен Атлантически океан. Но съм абсолютно убедена и вярвам, че това е за добро. И искам с цялото си сърце да се случи. Да взема виза и за четири месеца да се потопя в тропичната екзотика на Мексиканския залив. Да бъде едно незабравимо лято.

1 февруари 2013 г.

Аз, моя милост и фитнесът

Пф, мъка е :D

Реших да се върна обратно в залата. И, какво да ви кажа, тежно е. Мисля, че с уредите взаимно се мразим и се отблъскваме. Никога не съм била спортна натура, никога не ми е идвало отвътре да участвам в часовете по физкултура или пък да играя баскетбол/волейбол и там каквито други игри с топка има. Just not my thing.

Имам си хранителен режим, имам си тренировъчна програма, може би имам и някаква мотивация защо го правя и какво искам да постигна като резултати, но това въобще не прави преживяването по-малко отвратително. Не, че ще се откажа, много далеч съм от тази мисъл, просто идеята за всичко това е равносилна на... принудителното пиене на витамини, например. Знаеш, че е добро за теб, знаеш, че в един момент ще се почувстваш по-добре и прочие, обаче... подскачането на пътеката е все така... кофти?

Просто не разбирам хората, на които това им доставя удоволствие. Не стига, че в момента ме боли сигурно всеки втори мускул в тялото, а и се движа охкайки, като стара баба. Но като имам предвид създалата се ситуация, избор нямам. И ще се мъча :/ Но с повече мъка, току виж се излюпило едно по-добро мен, или ако не по-добро, по... ошлайфано? :D

Offtopic: Толкова съм притеснена за изпита в събота, че не мога да спра да играя Angry birds... :D Както каза една колежка, всички треперим за втори февруари, а Свети Валентин го чакаме с нетърпение. Обичам черния хумор предизпитно, нещата не изглеждат чак така бедствено, когато им се надсмееш.

23 януари 2013 г.

Have a little patience

I'll try to be strong
Believe me I'm trying to move on
It's complicated but understand me.

Being patient isn't one of my virtues. Not that I don't try. I have tried quite hard actually but when I really want something, I want it now. Like immediately. Just want to snap my finger and do the necessary magic. Of course, we all know life doesn't work that way (wow how wise was that...)

There's something HUGE in the nearest future for me. I can feel it. I believe I can even taste it if I try. I want to run outside and start buying enormous suitcases and pack my stuff in it. I want time to fly so I can take off sooner. And I'm impatient. I don't really know what's ahead and sometimes the thought of the unknown scares me to dead I still hope that the time will pass a little bit faster.

Because for some inexplicable reason I'm certain that everything will work out in the best possible way and it will be just OK. I have no patience but for the first time in quite a while, I have faith. And I think it's enough.

P.S. Честно казано нямам никаква идея защо ми идва да си пиша постовете на английски, но сигурно скоро ще ми мине ;) И ако не откривате логиката в думите, уверявам ви, скоро всичко ще стане ясно.

P.S.2 Докато четене, си представяйте, че гласът в главата ви има секси английски анцент :D 

20 януари 2013 г.

It's a sky thing

This is probably a random meaningless post but anyway. The sky today was amazing, truly amazing so I decided it's worth to share the view. It's a sky thing. I have an entire folder dedicated to skies. No matter if the sun is shining, it's raining and it's all gloomy or the sun is finally setting and the horizon is full with pink puffy clouds, a picture must be taken. And I collect them. I collect skies. And sunsets. And moons. It's like I have a miracle folder filled with nature's magic. Sometimes I use it as a reminder. The world is full with so much beauty. There's no reason why my life shouldn't be the same.

15 януари 2013 г.

Begin again

To whom it may concern: Жива съм! :D

Пиша този пост в главата си от няколко дни и сега въобще не съм сигурна дали ще кажа всичко, което искам и дали въобще ще кажа нещо (важно). Установих, че блог не се изоставя толкова лесно. И, че Blogger е ужасно бъгава платформа, която повече ще ти пречи, отколкото помага, но тази тема ще я разисквам по друго време. 

След кратка равносметка си мисля, че ноември и декември бяха едни от най-нещастните ми от... може би 2004 г. насам. Докато сега, не помня кога последно съм се чувствала толкова себе си, толкова жива, толкова щастлива дори. Нещата, които трябваше да ме разбият... всъщност ме освободиха. Просто да продължа напред и към нещата, които наистина са важни и си струват. По тази тема толкова. Хората, напуснали един път живота ми, вече нямат място в него. И ще е по-добре да не се опитват да се върнат. Известно време се чудих какво да правя с всички минали постове тук, да ги затворя, да ги изтрия, да започна на чисто. Но това съм аз, моя живот и минало, просто го оставям зад мен - точно там, където му е мястото.

И като си говорим за живот, аз сграбчих моя. И го сграбчих здраво :D Което е и основната причина да съм се превърнала в емоционална топка лудост и направо да ме сърбят пръстите да си кажа всичко. Какво точно се случва, ще споделя съвсем скоро. Просто искам да съм възможно най-сигурна, че наистина ще се случи. Обещавам, ще бъде вълнуващо ;)