18 август 2012 г.

Sweet serial killer

Щастието има чуплива кестенява коса, а когато слънцето се заиграе с нея, става почти руса. Носи бели панталонки, събира значки и се плези закачливо „ела ме хвани“. То е 24 карата очарование и показва всичките си зъбки, когато се усмихне. А щом се засмее, тръсва глава, и около теб се вие къдрица след къдрица. Гледа те с кафявите си очи и ти седиш и се чудиш дали е възможно да потънеш в море от шоколад. И дали ще е сладко. Усещаш, че ще е. То те предизвиква “Love me or leave me at London”, а ти се чудиш, що за щастие е това, и продължаваш да зяпаш отнесен. Смущава те, внася милион и един цвята в ежедневието ти и после съвсем неочаквано си събира палитрата и изчезва. До следващия път, до следващата експлозия от емоции, усмивки, смях и къдрици. 

Толкова ли ме искаш? Щастието на друг… А когато бях твоя, ме остави да изтека между пръстите ти. И сега съм толкова привлекателна, когато съм щастлива. Когато съм с друг. Как да не ти се иска да ме вземеш и да ме разбиеш на парчета.

Just Another Dream Chaser

Сънувам твърде много. Твърде него. Сънувам, че си говорим. Питам го „искаш ли да се видим?“ и скривам във въпроса всичките си желания, копнежи, предлагам се цялата и се надявам само да протегне ръка и да ме вземе. А той ми отговаря с въпроса „защо?“. Което толкова ме стъписва, че се будя и стреснато мисля “защо“ и не знам кой от всичките въпроси да поставя първи. Защо искам да го видя? Да говоря с него? Търся, но така и не намирам основателна причина, която да задоволи подсъзнанието ми. 

Пак заспивам и отново го виждам. Двамата в Париж. Толкова е нелогично. Париж… не значи нищо. Не е романтика, не е любов, просто прехвален град, в който дори не искам да отида. А ни сънувам там. Влюбени. Банални. Ужасно е. Усещам, че всеки момент ще се събудя, съпротивлявам се с всички сили на този абсурд. И после… хотелска стая, черна рокля до пода, от онези, които не можеш да разкопчаеш сама. Пръстите му по гърба… Всичко си идва на мястото. Ние сме точно там, където трябва. 

Будя се и се усмихвам в тъмното. Защо ми е да те виждам? Сънищата ми с теб са съвършени, толкова перфектни, колкото реалността никога няма да бъде. В нея накрая винаги има нещо счупено. А аз се уморих да събирам парчета.

13 август 2012 г.

Not a single fuck...

...was given that day!

Има едно такова уникално настроение, когато си цинично весел и неприлично щастлив. И, благодарение на което, може цветущо да опишеш точно колко прекрасно се чувстваш и как останалата част от света може да върви на майната си, понеже ти си прекрасна, умна, красива, самодостатъчна, креативна, с чувство за хумор и безброй други качества, за които ще си замълчиш, тъй като освен всичко друго си и скромна. Ей така, просто ти е яко, защото можеш и си. Ти. Ти и никой друг. А на когото това не му стига - правилната посока за него вече беше оказана. И точка.

12 август 2012 г.

Better in time

Все още не ми е ясно как точно хората просто се откриват и се влюбват. Ей така, простичко без усилия и драма. Или пък това не се случва, а само отстрани изглежда перфектната любов. Но някак не ми се вярва мнозинството да може да играе така убедително на „Любов“, което ме навява на мисълта, че проблемът е в моя телевизор и я нямам тази фина настройка да заобичвам когото трябва и когато трябва. 

Все още не ми е ясно какво правиш, когато любовта си тръгне, а вие още сте заедно. Продължавате, разделяте се и въобще имате ли смелост да си кажете това, което наистина чувствате. Кой въобще вече има смелост да си признае какво му е? Аз нямам. Никога не съм имала. Не мисля, че от днес ще започна и ще стане нещо по-различно. 

Все още не ми е ясно какво точно правиш, когато единият си тръгне, а другия остане сам с любовта си. Преживяваш ли го? Не го ли преживяваш? Или както раздялата ви е завинаги, завинаги и другият остава влюбен. Разпилян и без посока. 

А съвсем не ми е ясно какво правиш, когато, макар да знаеш че не си Единствената, си единствената, която… единствената, с която… единствената поне в едно отношение. Когато всъщност разбереш, че си просто поредната. Че вашите отношения въобще не са „специални“ и ти кажат право в лицето „и с нея сме така, като с теб…“ И после уточнят, че тя всъщност не го иска, но сексът е хубав. А за теб той е всичко, но не те иска, но пък, нали сексът е хубав… 

Май нищо не правиш и никога не се научаваш кое е правилното. Разпилени августовски мисли. И това ще мине.

11 август 2012 г.

Isn't it ironic?

Злоба, сарказъм и глупост. Най-вече последното, ето това изскочи от архива. Посмях се над себе си, напълно е възможно и вие да го направите. Явно и на мен ми се случва да съм кифла. Изкуствено бухнала и без пълнеж…

„Бях скрила всичко от него, всичко… Но женско любопитство гложди, дразни, да види, да разбере. Просто знаех, че от това, което ще видя едва ли ще ми стане по-добре, но… Прежалих се. На пръв поглед нищо интересно, нямаше и следа от Нея. Не, че ми трябваше да търся -  много отдавна знам коя е. Жената като си науми нещо сън няма да спи, бял ден няма да види, когато не разбере.

И после, малко по-надолу се мъдреше промяната в статуса от „необвързан“ на „сложно е“. В първия момент никаква реакция, само чувствах как пулса ми се учестява и учестява, сякаш сърцето ми искаше да разбие гръдния кош и да излети. А след това… започнах да се смея. Не истерично, а съвсем истинско. Сложно било, сериозно ли? Сериозно?!

Превъртам лентата години назад. И думите му „Какво значение имал статусът?“, изникват в съзнанието ми. Казах никакво. И така си беше, любовта не е един статус. Вече познавахме всичките си приятели и кой ли не ни беше виждал заедно. Стана толкова естествено. Аз и той – заедно.

А сега? Какво точно прави, доказва ли се? Пред нея? Трудно ми е да повярвам. Хем е забавно, хем жалко. Явно го върти на пръста си… Oh well, май не ми остава друго освен да си взема пуканки и да наблюдавам шоуто от първия ред. Изглежда многообещаващо.“