17 октомври 2011 г.

Puzzle


Аз съм пъзел, събери ме…

~*~*~*~

Седим и се гледаме в очите.
Той си поръчва „Петя без захар“.
Напълно натурална.
Къдрава, усмихната, боса.
Това е най-сладкото в менюто.
Кой би предположил, че е силно отровно и накрая убива и горчи.
Оказах се токсична. Сама за себе си.

~*~*~*~

Като пристрастена съм. Но опиатът липсва и затова с нокти издрасквам клавиатурата. Отново. Сякаш думите могат да го заместят… Пуши ми се. Убивам. За. Една. Цигара. Но съм инат и тази вечер няма да се поддам. И ще се надявам да се заблудя, че затова ми е гадно и някак странно горчи. Мисля си за миналото… и това ме влудява.

~*~*~*~

Някакви си, нищо и никакви 15 секунди ме блокираха. Напълно. Пиша и получавам дежа вю. Който си е мислел, че може да избяга от миналото си е бил твърде high. Какво значи, когато сърцето ти прави лупинг?!

~*~*~*~

Той ме прегърна и аз сложих глава на рамото му. Онова познато усещане за "вкъщи". И в този момент не исках нищо друго, освен да останем така завинаги.

~*~*~*~

Пръстите му оставяха следи върху стъклото. А тези по кожата ми бяха още по-ярки и леко потръпвах под допира му. Галеше тялото, а бележеше душата ми. Вмъкна се под кожата ми, премина по вените, достигна до сърцето и остана там завинаги. Сля се с него. Татуира го с любов.

~*~*~*~

Лежах на гърдите му заслушана в учестения му пулс. Поне знам, че има сърце. Но в ударите му отдавна не откривах името си.

~*~*~*~

И тъй като с него вече няма какво да си кажем и като се видим, само мълчим, просто ще седна някъде, ще си поръчам кафе и ще го изпия сама, когато си представям, че е до мен. И си говорим. Както някога. Когато значех нещо.

~*~*~*~

- Не можеш…
- Мога. Щом се отказах от теб, значи мога всичко.

Няма коментари:

Публикуване на коментар