24 декември 2012 г.

We settle for what we think we deserve

Краят идва неочаквано. Толкова, че не знам какво чувствам. I'm in denial.
Отказвам да мисля, за това, което се случи. Не, не, не и не!

Edit:

Накрая все пак решавам, че няма какво да ме разсее и решавам, че ще мисля. След толкова опити да избягам от всичко и от себе си, виждам, че никъде не достигнах. Ще погледна реалността и ще се опитам да я преглътна.

"Тъжно е когато някой уж е с тебе, а усещаш как го няма с всички сили. И когато му напомниш че, ехо, ти си там, той реагира така, сякаш някаква особено досадна муха бръмчи край него. Тогава изведнъж всичко изгубва смисъл... всичко. И няма значение какво е било в миналото, щом сега си ненужна."

"Умрях веднъж. Преди години. След онзи момент вече всеки трепет ми е като дежа вю. Всеки миг – също. Сякаш съм преживяла всичко, което може да се преживее. Сякаш вече нищо не може да ме изненада. И усещам емоциите. Онези .. същите. Но някак като ехо са. Истински, но слаби .. приглушени. А най-страшното е, че знам – каквото и да стане... ще го преживея, каквото и да стане .. ще има утре. И грешка е, защото дори сегашните моменти не са мои. 
Умрях веднъж. Преди години. И тогава също не бях достатъчна. Твърде чувствителна, твърде себеотричаща, твърде искрена. Бях готова на всичко, защото нямаше утре. А сега... не искам утре. Не и ако не мога да съм готова на всичко. И да – приемам нещата твърде навътре, раздавам се цялата, чувствам силно… с всяка клетка.. 
Но дежа вю съм, когато пак не съм достатъчна... и ако не можеш да ме приемеш такава."

"Липсваш ми. Липсваш ми толкова много, че боли. Боли физически. Като дишам. Като не дишам. Като плача. Като спра да плача. Боли почти както болеше през последните дни, в които те имаше, но те нямаше. Боли само малко повече. Съвсем малко. Колкото когато затворя очи да нямам желание да ги отворя отново. Казвам си - празнотата не може да боли, тя е нищо. Нищото не боли. Нали? Не. Боли. И спирам да мисля. Не съжалявам за думите си. Не съжалявам че избрах да ме няма. Знам, че така е по-добре за теб. С мен си тръгнаха безсънните нощи, изпотрошените ти нерви, нуждата да се съобразяваш с капризите ми, чувството, че си ...вързан, с всички подходящи за този глагол предлози, тръгнаха си параноичните ми страхове, безпричинни (според теб) при това... въобще - тръгна си всичко онова, което ти създаваше дискомфорт. Остана ти свобода колкото си искаш. И щастие, надявам се всичкото щастие на света. И обичта ми. Само че вързана с усмирителна риза, далеч от теб. Защото явно наранява. Сега ще те обичам кротко и отдалеч. 
Липсваш ми. Толкова много, че крия телефона си от себе си. Защото не искам да развалям всичко. Успяла съм да ти дам свободата. Няма да ти я отнема никога отново."

- Ти какво правиш?
- Нищувам преди лягане.
- И една тишина?
- И една нищота.
- И чуваш само звездите?
- Чуваш само нищиците. Как тихо нищукат...
- Тъжно ми е!
- И на мен.

"Спомням си всичко, което си ми казвал. Включително и думите, които отрекоха всичко останало..."

‎"На раздяла се почувства длъжна да му каже нещо мило. 
- Искам да знаеш, че не съм те лъгала, когато ти казвах, че ти си мъжът на живота ми... 
- Знам. Тъжното е, че си лъгала себе си... - Той пък се почувства длъжен да ѝ отговори!"

‎"Знаех, че отново съм сама. Прииска ми се да си повтарям думата. Сама. Сама. Е, и какво? Бях жена, която бе обичала един мъж. Съвсем обикновена история - нямаше място за хленч." 

‎"Раздялата не е в думите. Раздялата е в премълчаването, в страха, че нещо ще изчезне. Раздялата не е във времето в което си подаваме за сбогом ръце и тръгваме. Раздялата е след това. Започва с разстоянието, което никой не минава... започва с дяволското страдание и свършва... неизменно свършва със забрава."

"Един чувал с умрели пеперуди. Първите ги погребах, тези се самоубиха без дори да разбера. Сега ще ги кремирам. Ала аз душата си я изплаках.. Сърцето ми изгни. Не ми трепва вече. Отдавна не трепва. Просто ме беше страх, че ще забравя. Но истината е, че дори и това няма значение. Изплаках се. Изписах те. Изстрадах ни. Преди началото. И доста след края. Не съм ли добра, а? 
‎А обичта... тя си остава. Но в един момент дотолкова спира да ти прави впечатление, че почваш да си я подритваш от ъгъл в ъгъл. Докато не дойде времето... с чувала си."

П.С. Благодаря на всички тези хора, които са написа всички тези неща и в моменти като този, когато не мога да открия собствения си глас, се намирам в техните думи. Най-вече на Caribiana и Millita. До този блог имаха достъп... около трима души. Не харесвам потребността си от това място, колкото и да се опитвах да запълня празнината в мен, тя си остана... празна. Макар да съм го казвала десетки пъти, сега вече е факт - нямам нищо за казване, нищо за казване от нещата, за които говорих до сега. Прекалено много ме боли, за да събера чувството в думи. Днес, на Бъдни вечер, част от мен си отиде. И няма да се върне, а аз няма да я гоня. Целта на блога уж беше да ме направи щастлива, да бъда по-добре. В действителност само виждам колко пъти съм ударила дъното. Време е за промяна.

"Не знам какъв би бил моят аватар – напоследък се чувствам като кактус. Настръхнал и бодлив. Абсолютно подготвен за живот при оскъдни валежи. Листата ми са еволюирали до бодли, които, освен че помагат за изпаряването на по-малко вода, евентуално плашат другите аватари. Грозноват, но поне истински. Иначе някои кактуси понякога цъфтят… рядко, най-често нощем… И вероятно не в този живот."

19 декември 2012 г.

I knew...

I think, I think when it's all over it just comes back in flashes you know
It's like a kaleidoscope of memories, but it just all comes back.
But he never does.

I think part of me knew the second I saw him that this would happen
It's not really anything he said or anything he did
It was the feeling that came along with it
And crazy thing is I don't know if I'm ever going to feel that way again.
But I don't know if I should.

I knew his world moved too fast and burned too bright, but I just thought,
How could the devil be pulling me towards someone who looks so much like and angel when he smiles at you?
Maybe he knew that when he saw me.
I guess I just lost my balance.

I think that the worst part of it all wasn't losing him, it was losing me.

Swift

10 декември 2012 г.

Puzzle [3]

I choose to be happy


~*~*~*~


Сложих си sticky note с надпис "Не, не, не и не!" да ми напомня да не правя нещата, които не трябва да правя, но въпреки това правя. Просто ми трябва постоянно напомняне да не си причинявам болка и да не си разбивам сама сърцето. "Не, не, не и не!"


~*~*~*~


Какво правиш обаче, ако ти се случи нещо изключително смешно и единственият човек, който ще го разбере и би се смял заедно с теб, е същият, с когото сте усложнили отношенията си до степен, в която няма връщане назад, и единственият всъщност, на когото не можеш да кажеш?


~*~*~*~


И после сънувам най-налудничавия сън и се смея на себе си как може така да се радвам на една фантазия пълна с целувки.... Когато действителността не ме удря и установявам, че забравям какво е онзи, с оплетените отношения, да допре устните си до моите. Че съм забравила какво е да ме обича. Да ми казва, че ме обича. И да стиска ръката ми. И това да значи нещо.


~*~*~*~


Декември е. Всичко е като преди 12 месеца, с разликата, че може би съм с една идея по-тъжна. По-самотна и по-нерешителна. Всичко се повтаря. Ту е близо, ту - далеч. Като два магнита сме - полюсите ни постоянно се променят и едновременно се търсим, и страшно силно се отблъскваме. И аз пак забравям, да стоя далеч, да не си спомням устните му. "Не, не, не и не!"


~*~*~*~

Боли. Каквото и да се случва, и да не случва, и когато говори, и когато мълчи, и когато ме иска, и когато бяга от мен. Без значение как правиш, мен ме боли. Боли ме от самото му присъствие и същевременно от липсата му в живота ми. От спомените. От всичко казано и премълчано. Защото един ден ще продължи напред, а аз просто ще стоя загледана в гърба му, докато се отдалечава завинаги.

2 ноември 2012 г.

Closure

Искам да ме загубиш, безвъзвратно, необратимо. Искам да знаеш, че не те обичам. Че не ме е грижа. Че няма да ти пиша никога повече първа. Че няма да искам да се виждаме. Искам да ме изгубиш и да знаеш, че никога повече няма да ме намериш. Че няма да се върна.

Искам ръцете ми да ти станат чужди. Устните да бъдат завинаги нецелунати. Искам да спреш да откриваш погледа ми и да се давиш в него. И вече да нямам очи за теб. Искам да си изнесеш багажа от квартирата "сърце" и знаеш, че ключът ти за там никога повече няма да пасне. И да знаеш, че краят е дошъл.

Искам да знаеш, че никога повече няма да можеш да извървиш пътя назад. Искам да усещаш студа у мен и да се питаш кога съм си тръгнала. Да виждаш усмивката ми и да знаеш, че ти няма да бъдеш причината за нея. Искам да ме загубиш, безвъзвратно, необратимо. Завинаги. Искам да знаеш, че любовта умря. А ти си бил дяволски постоянен в това да я убиеш.

1 ноември 2012 г.

Devoted

Не знам дали някога ще спра да пиша за теб. Сега поне е по-лесно. Мога наистина да си призная. Мога да кажа на белия лист във word какво си мисля и чувствам.

Чувството към теб е по-страшно от любов. То е онова, което идва след края й. След като си видял всичко най-хубаво и най-лошо, след като човекът те е довел в рая, а после е направил живота ти ад. Колкото и банално да звучи. След като изненадите свършат, пеперудите умрат, знаеш, че някой е твой. И съспенс отдавна няма.

След като си дълго време с някого, неизбежно си свиквате. Огънят между вас не е същият. Разбирането, уважението, взаимната грижа и важността на другия заемат все по-важни места от едната страст. Но въпреки това, в човека с кого си, има една необикновена притегателна сила, която не ти дава да се отскубнеш от гравитационното му поле. Въпреки че вече магията я няма, ти все пак за нищо не света не би го сменила с друг. Не би погледнала друг, не би си позволила мимолетен флирт или краткотрайна афера. Защото в този, който е до теб, има нещо. За „нещото“ няма обяснение, просто знаеш, че е той. Този, за когото би облякла бялата рокля, въпреки че не вярваш в брака и на когото би родила син.

Ето това чувствам. Непоколебимост, че бих споделила живота си с теб и че никога не бих съжалила. Че ти си правилният. За мен. Което е повече от любов. Понеже любовта умира и след нея нищо не остава. А на мен ми остана чувството за обреченост. Че съм срещнала и съм изгубила.

Две години след края ни вече знам какво си. И ако до сега ме беше страх да те определя, вече ме е страх да мисля това „новото“ какви мисли и чувства поражда в мен. Едно обаче е сигурно – искам те и ми липсваш, така както не съм желала нищо през живота си.

23 октомври 2012 г.

Lost

Single, taken, not a f* idea what's going on? Кое от трите е за теб?

Как точно решаваш, че краят е дошъл? Кое е онова нещо, което прекрачва границата и вече си наясно, че връщане назад няма. Не се обичате вече? Карате се постоянно? Разстоянието, което ви разделя много отдавна не е само географска дефиниция? Очакванията ви така и не се сбъдват? Или всичко това, взето заедно. Може ли всичко да е против това да сте заедно, и въпреки това да продължавате? Може, разбира се. Нито е логично, нито може би е правилно, в известна стпен, но се случва. А и аз отдавна не вярвам, че във връзките има логика.

Никак не ме бива във вземането на решения. Бедствена съм в това отношение. Много ми е по-лесно някой да реши нещо и аз просто да се съобразя с него. Само, че сега няма да имам лукса да решат вместо мен. След две години и половина се намирам на мястото, от което тръгнах. And it sucks. 

Не ме бива и в ученето на уроци. Добра съм в повтарянето на едни и същи грешки и в разбиването на сърца на добри момчета, които нито заслужават това, нито аз заслужавам тях и любовта им.

Понякога си мисля, че някъде в немного далечното минало съм взела решение, което от този момент на сетне е започнало да прецаква всичко. Че съм опитала нещо, за което интуицията ми е крещяла с цяло гърло "Недеййй!", а аз съм си мислела - "Е, какво пък толкова, достатъчно млада съм да правя грешки. Ако не сега, кога?" Ами например никога. Което не е било резултат от липса на опит, а си е била чиста проба глупост.

И затова сега го има този проблем с взимането на решения. Защото някои са окончателни, а дори и да не са, да се върнеш към това, което е било, просто не е вариант. Трябва да реша какво ще правя с живота си, а дори не знам откъде да започна. I'm lost.

19 октомври 2012 г.

The truth

В моменти като този вярвам, че невъзможни неща няма. И ми иде да изкрещя всичко, което мисля и чувствам. В моменти като този съм готова да си срутя „подредения“ си свят и да го построя точно такъв, какъвто го желая. Без да ме интересуват последствията, укора, без да ме интересува колко ще ме боли и колко хора ще нараня, защото така или иначе, и в момента боли, и ме боли не само мен. 

В моменти като този вярвам, че всичко е възможно. Че Вселената ще подреди пъзела според моите желания. Проблемът е, че винаги този момент, неясно как предизвикан, трае твърде кратко, и после се появяват страха и съмненията. И аз в крайна сметка не правя нищо, или почти нищо. I’m stuck. 

16 октомври 2012 г.

Играчката

Постът на Mihail ме вдъхнови да напиша това. Всъщност си го мислех от доста време, но до сега не ми идваше музата. Е, появи се.

Преди малко повече от два месеца си взех телефона-мечта. А именно - Sony Xperia S. Спомням си, че го бях видяла началото на годината в сайта на все още съществуващите sony ericsson и си помислих "лелеее, това е жестоко, искам го", което си беше чисто лигава първосигнална реакция, още повече, като си представях каква ще е цената на джаджата и че едва ли скоро ще пристигне в България. 

Факт е, че наистина имах нужда да си сменя телефона, тъй като със стария си претърпях доста фалове, а и symbian определено спъваше работата. Честно казано едиственото ми претеснение преди новата покупка беше, че досегашния ми телефон е с резистивен дисплей, а новите модели са с капацитивни (при втория тип не може да се бори с писалка, или с нокти например, отговарят само на "плът", а предвид дългите ми нокти, не мисля, че миличкия vivaz е усещам друго, освен тях).

Това беше лирическто отклонение, съжалявам, ако вече сте заспали пред мониторите, аз просто обичам да обяснявам нещата на дълго и на широко :Д Та сдобиването с телефона стана супер случайно и съм супер благодарна на служителите на vivacom, че направиха всичко възможно да ми го намерят, при това и бял на цвят.

Самият телефон е просто wow. Не съм сигурна кое ми е най-любимо в него. Скоростта на зареждане на приложения и уеб-страници е едно премигване, няма нищо общо със стария ми телефон. Дисплеят е уникален, не съм виждала толкова ярки и живи цветове, дори при намален контраст и прочие. Освен това се разбира добре с ноктите ми :Д В камерата просто се влюбих - 12MP, снимките са с по-добро качество от някои, правени с фотоапарат, и понякога единственото, което ми се иска е да снимам, и да снимам, и да снимам, не задължително понеже има какво, а просто защото става добре. Google play ми става второто любимо място след google reader, направо се изумявам какви приложения създават хората, последното, което си изтеглих беше reminder да пия вода (и да си призная, ползата е голяма). Разбира се, сдобих се и с instagram и viber, но имам съмнения, че последния няма да живее още дълго на телефона ми. Синхронизацията с Гугъл джаджите, също се оказа доста полезна, особено, когато ми се наложи да си направя в Гугъл календара график за целия месец, а той после се "появи" на телефона ми.

Не знам дали в характеристиката му влиза "удароустойчив", но явно е и това, след като още на третия ден от употребата ми го метнах на един плочки и оцеля (whew) На 100% съм щастлива, че си дадох парите за него :Д Единственото, което не ми харесва, е че не мога да махна вградените приложения, които не използвам, но anyway не може да имаш всичко.

7 октомври 2012 г.

Големият розов слон

Днес бях обвинена, че мога да споделям с целия свят какво мисля и чувствам, но не и с човека до мен. Явно блогът ми отново се превръща в трън в задника, мисля, че още малко ще се забие и в моя. Та явно светът знае какво се случва с мен… идеално тълкува думите ми и открива дълбокият смисъл в тях… честно казано не знаех дали трябва да ми е смешно или не. Единственият човек, който знае какво наистина правя, мисля, чувствам и прочие съм Аз. Аз и никой друг. Не аз и най-добрата ми приятелка, която не ми чете блога, не аз и най-добрата ми приятелка, която освен всичко друго чете и блога, да не говорим пък за хората, които си нямат никаква идея коя съм и просто четат написаното тук. Но явно е много по-лесно да се каже, че всички знаят, освен той. Което ме влудява. За пореден път това, че пиша или не пиша за нещо, е проблем. И потребността ми да се изразя по някакъв начин е неразбрана. 

Излиза така, че в стаята има голям розов слон. И двамата го виждаме, но не говорим за него и когато вървим напред назад се блъскаме с него и се крием, че ни боли. Явно от мен се очаква да мога да говоря за всичко, да споделям всичко и общо взето главата ми да е отворена книга, а моментите, когато кажа, че не ми се говори или каквото и да става, не засяга него, са недопустими. The f… Явно напоследък ми ценя повече личното пространство. И това, че пиша в определена платформа, не значи че тук си изливам душата и това ми е виртуалният дневник. Но според отсрещната страна не е така. 

Понякога наистина ми се иска да седна и да говоря, и да говоря, докато всички неща, които съм си мислела и да ме тормозили по някакъв начин, излязат на яве. Само че полза от това няма. Ако съм смятала, че това ще направи нещата по-добри, отдавна съм цяла да го направя. Но не е така. Предпочитам някои неща да си останат в главата ми, несподелени на никого, и неписани никъде. Защото дам ли им изразност, ще трябва да призная, че са истина. А аз съм на светлинни години от това. Понякога просто не ми се говори.

6 октомври 2012 г.

Piece of my mind

В романтичните филми никога не се казва какво се случва след като срещнеш голямата любов. Според „Приятели с привилегии“ следва голямото порно. А след това? Поредното голямо разочарование? Прекалено ли е наивно да очакваш да ти се случи приказка? И, ако наистина всеки си има сродна душа, защо покрай мен има толкова самотни възрастни хора, които са останали сами в живота? Къде е тяхната перфектна половинка? Объркала е пътят или я е блъснал камион? Ако в един момент осъзнаеш, че няма точно нещо като правилен човек и сега си сам, какво правиш? Оставаш с този, с когото ти е ОК? Няма пеперуди, няма го свития стомах, няма го усещането да си на тръни покрай него и от това да ни сладнее деня. Но пък за сметка на това ти е сигурно, спокойно. Знаеш, че той/тя ще е идеалният съпруг, родител, ще плаща сметките, ще помага вкъщи, майка ти ще го обожава, лятото ще ходите на море, зимата на планина, ще правите секс един път седмично от уважение и накрая, както Анна беше казала, ще ти се иска ли да си прережеш вените заради пропиления живот. Или точно обратното, ще си щастлив, че не си един от онези изкукали самотни стари хора, които седят сами в парка по пейките, без семейства, деца и внуци и изглеждат така все едно не са от този свят.

Как разбираш всъщност какво да направиш, след като знаеш, че някои избори са непредотвратими и после ще живееш с последствията. Как въобще живееш с мисълта колко са отговорни изборите ти и от тях зависи всичко, понеже аз поне не вярвам в съдбата. А животът е един. И няма опция replay. И ако до момента смяташ, че изборите са верни… няма как да не се замислиш, че в един момент ще вземеш грешното решение, във Вселената трябва да има баланс, нали? Това ме влудява напоследък. Че в някои отношения нещата са се развивали повече от добре и е дошъл момент да се скапят, понеже съм опитвала само сладката страна. И в един момент ще загорчи. Много.

Какво е по-добре? Да бъдеш (малко) безотговорен и да искаш и да вярваш, че ще получиш всичко или да си по-кротък и да се радваш на това, което животът вече ти е дал и да се придържаш към него. На теория много ме бива в съветите. На практика, дори и да успея да се погледна от всички ъгли, не мога да си правилното решение. Колкото и страни да открия, мога повече от спокойно да оборя всяка една от тях (адвокатска му работа). В такива моменти трябвало да слушаш сърцето си, не разума. Като слушаш сърцето си трябва да чуваш само туп-туп, другото са собствените ни объркани мисли и вярвам, че С.О. е прав.

Третият вариант ме успокоява най-много – а именно, че няма правилно и грешно. Че всичко е въпрос на подреждане на обстоятелства. А ако нещо ни изглежда грандиозно решение за вземане, в цялостен план то би било прекалено дребно и незначително. А от друга страна… малкото нещо да повлече след себе си апокалиптични последици. Което отново ни връща към въпроса за отговорността и тежестта, която носи, но сега е по-различно, когато няма категории „важно“ и „неважно“. Напълно е възможно изборът ми да седна да пиша този пост, вместо да легна да се наспя след нощната смяна, да преобърне живота ми. Въпреки че е малко вероятно.

И за финал, за да дообъркам кашата, която сервирах, да се върнем на любовта. Понякога си мисля, че Ромео и Жулиета са били щастливци. Загинали са с мисълта, че половинката им е съвършена. И че любовта ще живее вечно. Което наистина е перфектната любовна история. Защото иначе щяха да поживеят заедно и в един момент щяха да се разочароват един от друг. Някой щеше да спре да обича, другият щеше да почне да се заглежда и щяха да се превърнат в една средностатистическа двойка, която си лази по нервите. Осъществяването на любовта убива самата любов. Ако е споделена. Ако не е и не се осъществи… се връщаш към изборите. Продължаваш да търсиш или оставаш с това, което е удобно. Засега везните не клонят на никъде.

4 октомври 2012 г.

Приятелско

Искам бавно да се приближа до теб. Да те погледна изпитателно с очи и да погаля косата ти. Леко да те закача с пръсти, да усетя как косъмчетата по врата ти настръхват, и да се притисна в теб. Искам да затворя очи и да те целуна. Първо съвсем бегло да те подразня с устни и да се дръпна, след това целувката ми да става все по-настъпателна. Все по-страстна. Искам езика ми да открие твоя и заедно да се преплетат по онзи специфичен начин, от който се раждат пеперудите. Искам да ме целуваш и колкото по-дълго продължава целувката, толкова по-силно ръцете ти да се стягат около мен. Искам да ме накараш да забравя къде съм, да спреш мислите ми. Искам да правя любов с теб. Не секс. Не да се чукаме. Искам бавно, все едно за първи път, телата ни да се слеят. Искам да правиш любов с мен. Отново и отново. Докато остана без сили, без дъх, без думи. Докато ти станеш всичко и всичко си ти. Докато експлозиите в главата ми утихнат и настане най-вълшебната и влюбена тишина. И Вселената застине.

Тази вечер исках да ти напиша точно това. Исках да ти напиша, че през целият ден мисля за теб. С нежност. За съжаление така и не те открих в някое от виртуалните пространства, а да го кажа на живо… някои неща като че ли е хубаво просто да бъдат прочетени и да оставиш фантазията да рисува. Да оставиш другия да те мечтае. Да се надяваш, че и теб ще желаят така. Ако, разбира се, имах смелостта да го изпратя. Може би е по-добре, че не открих никой. Че запазих думите за себе си. Или се предпазих от едно разочарование, или само го отложих. Накрая времето ще покаже.


Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта —
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още? Уморен си...
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш "влязох в релси".
Отдавна, както казваш, "Няма празно".
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!

Защото, всъщност искам да се любим...

Камелия Кондова

2 октомври 2012 г.

"Любов"

„Борбата“ ми със списъка продължава. И този път не останах разочарована. Реших, че ще бъде „Любов“ – не любовен роман, а „книга за любовта“, „книга за мъката да откриеш път към себе си.“

„Какво означава търпението? То означава да гледаш бодлите и да виждаш розата, да гледаш нощта и да виждаш зората. Нетърпението означава да бъдеш късоглед, да не виждаш резултата. Който обича […], остава търпелив понеже знае, че се иска време непълната луна да стане пълна.”

„Искаш ли да промениш начинът, по който другите се отнасят към теб, първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап, бъди признателен за всеки бодил, който другите може би ще хвърлят по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш под дъжд от рози.”

„Съмняваме се, как да не се съмняваме, и съмненията са хубаво нещо. Те показват, че си жив и не си спрял да търсиш.”

„И през ум не ми е минавало, че е възможно да живееш с някого под един покрив, да спиш в едно легло и пак да чувстваш, че той всъщност не е до теб.”

„Богат е животът, преизобилен и пълен. Или най-малкото си мислиш така, докато не се появи някой, благодарение на когото разбираш какво ти е липсвало през цялото време. Подобно на огледало, в което се оглежда не онова, което го има, а онова, което липсва, този човек ти показва пустотата в душата ти – пустотата, която упорито си отказвал да видиш. […] Най-важното е да намериш душа, която да допълва твоята.”

„Има ли начин да проумееш какво е любов, ако първо не си обичал?
Любовта не може да се обясни. Тя може само да се изживее.
Любовта не може да се обясни, но именно тя обяснява всичко”

„За съжаление хората вечно надзъртат в тепсиите на другите. Вместо да си гледат работата, ги съдят. Не преставам да се изумявам само какви неща измислят! Стигне ли се до прозрения и злословия, въображението им не знае предел.”

„Всяка истинска любов и приятелство са разказ за неочаквано преобразяване. Ако преди да обикнем и след като сме обичали, сме едни и същи, значи не сме обичали достатъчно.”

[…] Но и досега важи старата поговорка: където има любов, неминуемо има и болка.”

„И през ум не ми минаваше, че допускам най-разпространената и най-болезнена грешка, която жените правят, откакто свят светува: да си мислят лековерно, че с любовта си могат да променят мъжете, които обичат.”

„Любовта е жива вода. А влюбеният е душа от огън.
Светът се върти по друг начин, когато огънят обикне водата.”

28 септември 2012 г.

He tastes like rain

Чудовището в стомаха ми издава щастливи нечленоразделни звуци, след като е погълнало предоволно количество пеперуди.

На мен самата ми иде тихо да запищя от задоволство. Седя и се радвам като малко дете на една писалка, на една прегръдка и на една усмивка. И на една целувка по бузата. И на това, че съм „дива“. И че това, което правя е „уникално“. На това, че ме оцениха. На това, че просто един път, по изключение, всичко се случи толкова по-перфектно, отколкото някога бих си го представила.

Не вярвам в съдбата. Но, ако щом оставям нещата просто да се случат, и те се случват както днес, склонна съм да приема, че всичко си има причина. Дори и да не виждаме целия грандиозен план, а само няколко стъпки напред…

- Все още съм луда. Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.
- Не мисля, че на мен би ми харесало - каза той.
- Може да ти хареса, ако опиташ.
- Никога не съм опитвал.
Тя облиза устните си.
- Дъждът дори има приятен вкус.
- Какво, искаш да опиташ всичко поне веднъж, така ли? - попита той.
- Понякога и по два пъти.

"451 по Фаренхайт", Бредбъри

27 септември 2012 г.

Аз съм си Аз

Днес едно момче, с което се сваляхме преди... векове? ми направи комплимент, че все още съм много красива и че приятелят ми е късметлия. Комплиментите винаги са хубаво нещо и няма как да не те накарат да се усмихнеш, но вторият коментар... Късметлия? Наистина ли? След две  от трите ми "грандиозни" връзки, мъжете се държаха така, все едно са били прокълнати, а не все едно да пропилели 6-цата си от тотото. И не беше трудно да ме накарат да се чувствам злата вещица от приказката.

Но може би не съм права и перспективата ми е грешна. На моменти си мисля, че съм abso-fucking-lutely awesome. Няма гаранция, че и другите не ме виждат така. Аз си се обичам. И другите ме обичат. Явно все пак уравнението е вярно. Аз съм си Аз.

Измълчано

Губят ми се думите. Искам да кажа толкова много… от това, което вече съм разказвала, отново и отново. И понеже станах неповторимо добра да тъпча на едно място и накрая аз да бъда стъпканата, този път ще замълча. 

Искам да разприятеля света, да деинсталирам скайп, да сложа телефона си на airplane mode и тихо да изчезна, докато е още тъмно. И напълно да се слея с нищото.

21 септември 2012 г.

Rose vs. Thorns

Знаеш ли какъв ни е проблемът?

Че погледне ли ме, си мислиш, че съм красива, умна, забавна, но съм и хиляди други неща, които нито харесваш, нито приемаш и нито имаш намерение да толерираш. И затова не можеш да ме обичаш.

А когато аз те погледна, виждам всичките ти недостатъци, пукнатини, виждам всичко, което не искам да имам и да бъде до мен и ВЪПРЕКИ ТОВА, те обичам. Радвам се, че бодлите ти имат роза. И това ми стига.

А ти виждаш само бодлите и забравяш за розата. Най-лошото е, че те разбирам напълно. И аз имам роза, а понякога виждам само бодли. Бихме били прекрасно сбъркани заедно.

18 септември 2012 г.

Дневникът на една работохоличка... отново

Честно, не ми се мрънкаше. Никак даже. Обаче днес ми прекипя, макар че и по-големи работни драми съм имала, чашата преля.

Откакто съм започнала да работя (около 3 години), страдам от следната заблуда - че работата трябва да е приятна, забавна дори. Трябва да правиш нещата с удоволствие, а не на сила. Това е, наивната ми може би, гледна точка. Работата не трябва да е стрес, а по-скоро разтоварване. Достатъчно други неща ни тормозят в извънработно време, за да усещаш и същото напрежение и през работните часове.

И всъщност, не е проблемът в работа. Харесва ми да работя в хотел, да нощните смени понякога не ми понасят, но като изключим това, съм доволна. Приятно ми е да съм полезна на гостите и да се опитвам да представя стоката, която предлагам, в най-добрата й светлина. Не е проблемът в работата, атмосферата е това, което смазва. Във въздуха витае една фаталност... необратимост на нещата, които правиш. Направиш ли грешка, оставаш с усещането, че светът ей сега ще свърши... минимум два пъти. Че това, което си направил е ужасно, апокалиптично и съответно страшно ще си изпатиш, когато шефът научи. Което всъщност не е точно така... Не съм чувала шефа да крещи, не съм го виждала да се държи неадекватно. Но какво знам аз, като легендите за него явно изпреварват здравия разум.

Та какво всъщност стана днес. Аз и колежката направихме гаф, настанихме не когото трябва, аз си тръгнах, защото ми свърши смяната, тя остана, онзи слязъл, направил скандал и си заминал без да прати всичко. Под "всичко" да се разбира 8 лв по-малко за мини бар. И драмата почна о.О Колежката ми звъни буквално разревана по телефона какво сме щели да правим. Аз си мисля, че едно ритуално групово самоубийство ще свърши работа, предвид необратимостта на събития и понеже сме лоши, лоши служителки. Шегата на страна, момичето беше много притеснено. И притеснението се оказа заразно. Какво щял да каже шефът, не сме били съобразили и прочие, и прочие. Хубаво, сбъркали сме. Това ми е ясно и няма да се правя, че нямам вина. Обаче... хайде стига, за 8 лв да има ревове и сополи?! Толкова е натоварващо това. Звъни, реве и накрая ми пожелава хубав ден и приятна почивка. Хайде сега някой да ми обясни как ще стане това? Без значение какво точно е станало, реакциите са еднотипни - страх, истерии и въпросът "сега какво ще стане". Сякаш ние сме някакви машини, на които им е невъзможно да направят грешка. И, не дай боже, грешка се появи, ще си платим жестоко.

Последните 4 месеца ми е точно така. Постоянно напрежение и страх да не объркам нещо, да не кажа нещо не както трябва, че не се знае как ще бъда разбрана. Чувствам се като в big brother - над главата ми има камера и тя следи всяко мое движение и нищо чудно да чете мисли. Работата ми харесва, да повторя, за всеки случай. Но не знам ще мога ли да издържа още дълго време там. А да се науча да не ми пука - това никога не съм го можела, силно се съмнявам изведнъж да стане едно от хубавите ми качества.

Понякога си мисля, че хората влизат в хотела с мисъл "хайде да направим рецепционистката на  луда калинка" и се захващат за работа...

8 септември 2012 г.

Delete

Бягството от теб ми прилича на пътечка във фитнес клуб - всъщност стоя на едно място и си представям, че има напредък, без реално да съм направила и крачка. И всеки път, когато си мисля, че съм достигнала крайната си точка на мазохизъм, се оказва, че след нея има и още. Днес ме заболя много. Заболя ме от липсата. На три снимки, две печатни целувки и едно "обичам те".

Явно последният мост между хората се изгаря с натискането на бутона delete.

18 август 2012 г.

Sweet serial killer

Щастието има чуплива кестенява коса, а когато слънцето се заиграе с нея, става почти руса. Носи бели панталонки, събира значки и се плези закачливо „ела ме хвани“. То е 24 карата очарование и показва всичките си зъбки, когато се усмихне. А щом се засмее, тръсва глава, и около теб се вие къдрица след къдрица. Гледа те с кафявите си очи и ти седиш и се чудиш дали е възможно да потънеш в море от шоколад. И дали ще е сладко. Усещаш, че ще е. То те предизвиква “Love me or leave me at London”, а ти се чудиш, що за щастие е това, и продължаваш да зяпаш отнесен. Смущава те, внася милион и един цвята в ежедневието ти и после съвсем неочаквано си събира палитрата и изчезва. До следващия път, до следващата експлозия от емоции, усмивки, смях и къдрици. 

Толкова ли ме искаш? Щастието на друг… А когато бях твоя, ме остави да изтека между пръстите ти. И сега съм толкова привлекателна, когато съм щастлива. Когато съм с друг. Как да не ти се иска да ме вземеш и да ме разбиеш на парчета.

Just Another Dream Chaser

Сънувам твърде много. Твърде него. Сънувам, че си говорим. Питам го „искаш ли да се видим?“ и скривам във въпроса всичките си желания, копнежи, предлагам се цялата и се надявам само да протегне ръка и да ме вземе. А той ми отговаря с въпроса „защо?“. Което толкова ме стъписва, че се будя и стреснато мисля “защо“ и не знам кой от всичките въпроси да поставя първи. Защо искам да го видя? Да говоря с него? Търся, но така и не намирам основателна причина, която да задоволи подсъзнанието ми. 

Пак заспивам и отново го виждам. Двамата в Париж. Толкова е нелогично. Париж… не значи нищо. Не е романтика, не е любов, просто прехвален град, в който дори не искам да отида. А ни сънувам там. Влюбени. Банални. Ужасно е. Усещам, че всеки момент ще се събудя, съпротивлявам се с всички сили на този абсурд. И после… хотелска стая, черна рокля до пода, от онези, които не можеш да разкопчаеш сама. Пръстите му по гърба… Всичко си идва на мястото. Ние сме точно там, където трябва. 

Будя се и се усмихвам в тъмното. Защо ми е да те виждам? Сънищата ми с теб са съвършени, толкова перфектни, колкото реалността никога няма да бъде. В нея накрая винаги има нещо счупено. А аз се уморих да събирам парчета.

13 август 2012 г.

Not a single fuck...

...was given that day!

Има едно такова уникално настроение, когато си цинично весел и неприлично щастлив. И, благодарение на което, може цветущо да опишеш точно колко прекрасно се чувстваш и как останалата част от света може да върви на майната си, понеже ти си прекрасна, умна, красива, самодостатъчна, креативна, с чувство за хумор и безброй други качества, за които ще си замълчиш, тъй като освен всичко друго си и скромна. Ей така, просто ти е яко, защото можеш и си. Ти. Ти и никой друг. А на когото това не му стига - правилната посока за него вече беше оказана. И точка.

12 август 2012 г.

Better in time

Все още не ми е ясно как точно хората просто се откриват и се влюбват. Ей така, простичко без усилия и драма. Или пък това не се случва, а само отстрани изглежда перфектната любов. Но някак не ми се вярва мнозинството да може да играе така убедително на „Любов“, което ме навява на мисълта, че проблемът е в моя телевизор и я нямам тази фина настройка да заобичвам когото трябва и когато трябва. 

Все още не ми е ясно какво правиш, когато любовта си тръгне, а вие още сте заедно. Продължавате, разделяте се и въобще имате ли смелост да си кажете това, което наистина чувствате. Кой въобще вече има смелост да си признае какво му е? Аз нямам. Никога не съм имала. Не мисля, че от днес ще започна и ще стане нещо по-различно. 

Все още не ми е ясно какво точно правиш, когато единият си тръгне, а другия остане сам с любовта си. Преживяваш ли го? Не го ли преживяваш? Или както раздялата ви е завинаги, завинаги и другият остава влюбен. Разпилян и без посока. 

А съвсем не ми е ясно какво правиш, когато, макар да знаеш че не си Единствената, си единствената, която… единствената, с която… единствената поне в едно отношение. Когато всъщност разбереш, че си просто поредната. Че вашите отношения въобще не са „специални“ и ти кажат право в лицето „и с нея сме така, като с теб…“ И после уточнят, че тя всъщност не го иска, но сексът е хубав. А за теб той е всичко, но не те иска, но пък, нали сексът е хубав… 

Май нищо не правиш и никога не се научаваш кое е правилното. Разпилени августовски мисли. И това ще мине.

11 август 2012 г.

Isn't it ironic?

Злоба, сарказъм и глупост. Най-вече последното, ето това изскочи от архива. Посмях се над себе си, напълно е възможно и вие да го направите. Явно и на мен ми се случва да съм кифла. Изкуствено бухнала и без пълнеж…

„Бях скрила всичко от него, всичко… Но женско любопитство гложди, дразни, да види, да разбере. Просто знаех, че от това, което ще видя едва ли ще ми стане по-добре, но… Прежалих се. На пръв поглед нищо интересно, нямаше и следа от Нея. Не, че ми трябваше да търся -  много отдавна знам коя е. Жената като си науми нещо сън няма да спи, бял ден няма да види, когато не разбере.

И после, малко по-надолу се мъдреше промяната в статуса от „необвързан“ на „сложно е“. В първия момент никаква реакция, само чувствах как пулса ми се учестява и учестява, сякаш сърцето ми искаше да разбие гръдния кош и да излети. А след това… започнах да се смея. Не истерично, а съвсем истинско. Сложно било, сериозно ли? Сериозно?!

Превъртам лентата години назад. И думите му „Какво значение имал статусът?“, изникват в съзнанието ми. Казах никакво. И така си беше, любовта не е един статус. Вече познавахме всичките си приятели и кой ли не ни беше виждал заедно. Стана толкова естествено. Аз и той – заедно.

А сега? Какво точно прави, доказва ли се? Пред нея? Трудно ми е да повярвам. Хем е забавно, хем жалко. Явно го върти на пръста си… Oh well, май не ми остава друго освен да си взема пуканки и да наблюдавам шоуто от първия ред. Изглежда многообещаващо.“

24 юли 2012 г.

Heartbeats

Бях на кардиолог. "Сърцето Ви е структурно здраво." Наистина ли? След всичко е съвсем-съвсем здраво? Няма ли поне пукнатини, белези... Напълно здраво? А аз от години имам чувството, че упорито вървя по пръснатите парчета от него. Структурно здраво... добре звучи. От медицинска гледна точка сигурно трябва да съм щастлива, че няма да умра от инфаркт някой ден. А от немедицинска... доста хора си мислят, че съм като Стивън Кинг – имам сърце и си го държа в буркан на бюрото. Понякога ми се иска да бяха прави.

10 юли 2012 г.

Tengo Ganas De Ti

Испанските песни от испанските филми… нещо не ми действат добре. Най-вече тези от продължението на „Три метра над небето“ – „Искам теб“. Исках щастлив край, а то… стана както се случва в живота. Срещаш голямата любов. После се разделяте и срещаш следващата голяма любов. И от твърде много „големи любови“ не ти остава време за малката, която обаче си струва. Това последното извън филма. 

Блага Димитрова има дори още по-силен ефект. Реших, че е време най-после да завърша „Пътуване към себе си“. Е, не ми харесва! Не ми харесва усещането, което оставя. Това, че има уникален стил на писане е всеизвестно и че, въпреки изминалото време, мисленето й все още е актуално, също. Но не начинът на изразяване ме впечатлява в една книга, а крайното чувство. В случая горчи и е мрачно. Навява меланхолия и ме кара да мисля за неща, които упоритото избягвам, за всеобщо добро. 

И накрая какво? Разбираш, че си самотен. Не винаги настоящето е достатъчно ярко, за да заслепи миналото. В такива моменти просто наблюдаваш какво се случва, без да го усещаш, без да го живееш… Връщаш се там, където не искаш, там където е имало любов. Връщаш се при неясния спомен за щастие. При пеперудите. При споделените моменти и взаимното „обичам те“. При това, което винаги си търсил, открил си го и накрая си го загубил. Завинаги. При стиховете на Превер и музиката на Ян Триерсен. При спомена за един непознат, един приятел и един любим. Който всъщност не е толкова идеален. Никак даже, но самотата прави разни трикове и замъглява сетивата. Затова тази вечер Той е перфектният. Илюзията ми е утехата и ме спасява от самата мен. Понякога това е достатъчно. 

Мога и сама, мога и сама… Отдавна се научих да мога и сама.

3 юли 2012 г.

„Еротично“

Заглавието да се чете с кавичките и с ирония

Вчера ми беше поправката по търговско право. Изпитът е разделен е на две части – тест и устно препитване, ако си събрал достатъчен брой точки на теста.

Тестът го издържам успешно. Влизам на устен. Доцент „Х“ ми обяснява, че имам малък брой точки и едва ли оценката ми ще бъде висока. Казвам, че това не е проблем и си мисля, че просто искам да се приключва с това. Задава ми въпрос, отговарям. Задава ми втори въпрос, отново отговарям. Задава ми трети въпрос, който обаче не ми е съвсем ясен. Започвам да се притеснявам и очевидно ми проличава. И ето тук тонът на изпита се обърна. Доцент „Х“ ме пита „Колежке, вие така ли се притеснявате като правите секс с непознати мъже?“

Седя и мълча. И най-вероятно съм гледала тъпо. От лекциите отдавна ми беше станало ясно, че той е един дърт простак, който само се облизва и си държа ръката в гащите, но чак така… Отговарям, че не правя секс с непознати мъже. Контрират ме с въпроса, че колко пък може да ги познавам преди да си легна с тях. Наблягам, че въпросите са прекалено лични и се връщам към въпроса по темата. Измънках някакъв отговор, който нито беше пълен, нито напълно верен, но в този момент това ми беше най-малката грижа. Задават ми четвърти въпрос. Не можах да отговоря. Доцентът „Х“ се ядоса, че е искал да ми пише по-висока оценка, а сега сме отивали към двойка. Пита ме дали тройката ме устройва. Съгласявам се и отчетливо си диктувам факултетния номер. На излизане от стаята вместо „довиждане“, получавам съвет „да не се занимавам повече с правото, ами да ходя да правя секс с непознати мъже.“

Много неща ми се искаше да кажа на доцент „Х“, единственото, което ме спря беше от една страна възпитанието ми, от друга – фактът, че никога нямаше да си взема изпита. Не ми е ясно как един възрастен човек, образован при това, може да се държи така, главата ми просто не го побира. Как е възможно да е толкова комплексиран и да си го избива върху студентките. И, по дяволите, не му влиза в работата дали се притеснявам като спя с непознати мъже. Аз може да не спя с такива, може да предпочитам непознати жени. Това повече ли щеше да го зарадва като отговор?! И накрая, дали тройката ме устройвала, за оценката ли говореше или имаше предвид себе си и асистентът, който току-що беше влязъл в кабинета му. Ако е второто, хайде поне асистентите да са по избор, този не ми харесва.

На всичките си устни изпити ходя облечена с панталон, риза или някаква затворена блуза, ако е студено може и сако. С нищо не съм предизвикала въпросното отношение, че накрая да ме пращат на магистралата, понеже очевидно правото не е за мен, според един изкуфял дядо, който говори толкова много за секс, понеже това ясно е нещото, което въобще не му се случва. Ден по-късно, все още съм бясна и май няма скоро да ми мине. Доста от познатите ми се посмяха, не знам колко време трябва да мине, че и на мен да ми стане забавно. Да, обидена съм и да, взимам го навътре. Правото не е само закони, в него трябва да има и морал. Поне така си мисля аз, или поне така ми се иска да бъде. Само че не. Може би и доцентът да е бил прав, за какво въобще ми е това право…

14 юни 2012 г.

I wish

Толкова сладолед, че да ми замръзне мозъка.
И литри мента със спрайт, за да позеленее.
Нощно къпане и пясък, полепнал по дупето ми.
Устните, които ми пасват перфектно.
Секс на плажа, секс във водата, секс навсякъде.
Стаята да изгледа така, все едно вътре е бушувала война,
'cause this is "what happens when a tornado meets a volcano"...
Бял бански върху кожа с цвят на мляко с кафе.
Да се учим да плуваме и да се опитваме да не се удавим един в друг.
И каквото се случи в Несебър, да си остане в Несебър.
Да бъде бягство. Нашето бягство.
И никога да не говорим за това.
Да помним и да не смеем да разкажем.

Можеше...

12 юни 2012 г.

I'm dying out here

С търговското ще се виждаме отново. Какво пък, може да е за добро. Надеждата да науча нещо повече винаги умира последна.

Днес отново изпаднах в поредното "ей сега ще умра" състояние. Този път май причината беше изпита, но вече взе да ми писва. То не бе световъртеж, гадене, треперена на ръцете и адски болки в стомаха, страничен ефект от приетите лекарства, дето уж трябва да ме оправят. Може би, ако днес се чувствах ок, нямаше да се стигне до поправка, но не мога да твърдя и че съм учила кой знае колко. Какво да ви кажа, търговското определено не ми е страст. Не, че нещо правно ми е, но това е друг въпрос...

Не може да продължава така. Не може да се побърквам преди всеки изпит и да изпадам в някакво почти извънтелесно състояние. Не, че преди не бях паника, ама чак така никога не е било. А представи си нямам как да променя това. С "да не ти пука" не става, защото... ами на мен наистина не ми пука. И все пак превъртам. Все едно ей сега светът ще свърши и ще ме погълне. Вече започвам да си мисля, че по-добре да се случи. Иначе ми предстои почти да умира още 3 пъти до края на месеца. И после още 4 сесии. И 3 държавни. И изпит за правоспособност. Мъртвец съм.

След два дни отивам на море. Имам нов бански и сладки къси гащета. И 0% ентусиазъм. I suck at being happy.

9 юни 2012 г.

Завинаги

Какво повече от това да пишеш за някого? Какво повече може да направиш и дадеш на някого, когото нямаш? Да го увековечиш в думите си. Какво повече от това той да съществува завинаги някъде? Да бъде четен и да оживява всеки път, такъв какъвто е създаден. Добър, лош, мил, груб, влюбен, търсещ, далечен. До последния бит виртуално пространство, до последното копие от книгата, до последния лист, където тайно е писано името му. 

Какво повече от това да го пресъздадеш и той да остане? Нищо. Създаваш нещо, за някого, някъде и той дори не разбира. Или разбира, но не и теб. И защо го правиш. Не разбира, че писането лекува. Не разбира, че създавайки го, всъщност го изтриваш. И понеже вече го има, не е нужно да живее в теб. Освобождаваш се. А написаното остава, за да лекува (може би) някой друг, който ще се открие в думите ти. 

Пишем вдъхновени от болката си, за да се спасим от нея. Парадоксално. Но за какво ти е муза, щом имаш щастие. А спомените избледняват. Устните се забравят. Погледите не парят. Остават само думите. И образите. Докато накрая не значат нищо. И последната врата към миналото бъде затворена завинаги.

7 юни 2012 г.

Накрая си сам

Страшно ми е тъжно в момента. И разочаровано също. Не ми харесват изводите, че накрая винаги оставаш и може да разчиташ само на себе си. Още повече не ми харесва, когато сама достигам до тях. 

Последният един месец съм зле със здравето, да се надяваме, че не е нищо сериозно, макар че лекарите още не откриват причина за световъртежа и гаденето ми. Последната седмица става още по-зле, сдобих се и с болки в стомаха. 

Днес бях на изпит, докато пишех ми призля. Първо световъртежа, после гаденето. Единственото, което исках е да изляза възможно най-бързо от залата. Прибрах се вкъщи, легнах да поспя. Като се събудих ми беше още по-зле. Разходка до бърза помощ, събрани граници на кръвното и нова доза лекарства за приемане. 

И накрая отидох на работа. Нощна смяна. При което започнаха зверските болки в стомаха (явно всички лекарства, които бях пила през деня ми помогнаха да се доповредя). Звъня на майка ми да ми донесе лекарство, тя не си чува телефонът. Никога, когато трябва тя не го чува. Звъня на лицето, да го наречем „Х“. Та Х обикновено (по негови думи) е много загрижен за мен. Обаждам се, обяснявам какъв е проблемът, обаче Х е зает. Ще излиза. И не може да отдели 10 мин. от ценното си време, за да ми донесе лекарства. Явно и загриженост не може да прояви, както личеше по гласа му. Което ме накара да се замисля, за последния месец, и всички пъти, когато не съм била добре, той къде беше? Какво каза? Какво направи? И отговорът не ми хареса. 

Не очаквам някой да се грижи за мен, не съм малко дете и гледам да се оправям сама. Обаче, когато наистина имам нужда, когато проблемът е здравословен… все се надяваш, че хората, които намираш за близки, ще се отзоват. Но явно не е така. Или пък може да съм си заслужила, знам ли. Но дори и така е, не е адекватно някой да прави компромис със здравето ти. Примерно. Защото вече не съм особено сигурна. И после, как се държиш с този човек, който едни лекарства отказва да ти понесе, какво правите след това? 

Чувствам се като парцал. Отпаднала съм, пак ми се вие свят, въпреки тона лекарства, и ме чакат още 10 часа зад това бюро. Комарно е. Знаеш, че си сам и накрая може да разчиташ само на себе си.

5 юни 2012 г.

I will love you dearly till the end of time...

Сякаш се състезаваме, несъзнателно може би… Надпреварваме се кой е по-щастлив, на по-хубаво място, с по-добри хора, кой си прекарва по-неповторимо дните. Снимаме, снимат ни, качваме снимки, пишем вдъхновени статуси, тагваме се на местата, където сме, споделяме се… с всички останали, но не и със себе си. Но пък защо ли да го правим? Имаме ли въобще какво да си кажем? Малко е тъжно, но отговорът е не. Някога мислех, че си, но едва ли ще останеш любовта на живота ми. Виж, титлата за най-голяма болка ти е присъдена безспорно. Но вече не мисля за това.

Наистина ли си толкова щастлив? Сигурно си. Бъди. Нека не е само сцена. Нека не е показност. Наистина искам да си, безкрайно щастлив. Защото аз съм. Добре. Може би не чак толкова щастлива, колкото ми се иска, но съм добре. Без теб. И в душата ми цари спокойствие. Имах перфектното сбогуване с теб, макар че тогава не мислех, че е такова. Идеалният край. Съвършената прегръдка. Запомням те така. И ти ме запомни така. С усмивка. Щастливо.


31 май 2012 г.

"18% Сиво" си търси собственик

Така се случи, че за много кратък период се сдобих с две копия на въпросната книга. Второто не е отваряно и книжката изглежда идеално, и в момента си търси собстеник. Бях си споделила мнението преди време, но смятам, че харесването на дадена книга е строго индивидуално. Така че, който смята, че "18% Сиво" е като за него, да остави коментар под публикацията. След два дни (събота вечерта), ще избера на случаен принцип на кого да я изпратя и с него/нея ще се разберем допълнително как да стане получаването. Успех :))

P.S. Добавено на 02.06.
Участниците са:
1. Ноември
2. Gia
3. Galla
4. Press

Ramdom.org си избра №4 :)) Press, ще ти изпратя съобщение да се разберем как да си получиш книгата.

28 май 2012 г.

The simple lack of you

Липсват ми онези малките неща като това да стискам ръката ти в моята, да шепна в ухото ти и, уж случайно, да го допирам с устни, а бузата ми да се търка в твоята, да ме гъделичка леко наболата ти брада и да вдишвам парфюма ти, който ме замайва от сладост. Липсва ми.

Липсва ми да ме оковаваш в прегръдките си и после да ме целуваш като за последно, да възспираш всеки мой опит да се отдръпна и да ме стискаш все по-силно и по-силно, докато ти се оставя изцяло. Липсват ми устните ти, езикът ти, липсва ми как ме хапеше, липсват ми оргазмите и виковете, липсва ми надраният ти гръб. Липсва ми да се будя до теб и да пия от кафето ти.

Ти самият обаче отдавна не ми липсваш.

27 май 2012 г.

Запечатано с прегръдка

Знам, че трябва да се разделим за лятото. Знам и че ще ми липсвате повече от когато и да било. Защото вече искам да сте тук, а дори още не сме заминали. Защото лятото ще е дълго, студено и самотно без вас. И че за първи път от две години няма да имам търпение да дойде есента, за да ви прегърна отново и да се разплача от щастие. А до тогава се пазете, забавлявайте се и го направете незабравимо!

Мили мои момичета, чакам ви на 14-ти октомври в Търново. За да празнуваме.

на Теди и Ради

22 май 2012 г.

Дневникът на една нощна смяна

Явно не е добра идея да казваш, че никога повече няма да правиш нещо - Вселената някакси изпуска "не"-то и хоп! ти отново правиш това, което никак, ама никак не обичаш. В моя случай - да стоя будна. Преди 3 години си мислех, че няма нищо особено в това да стоиш буден по цяла нощ - така де, не съм правила нищо по-различно от това да будувам през буйните ми тинейджърски години. Разбира се, след като започнах работа това се оказа голяма заблуда. Така че, който не е карал нощни смени, да не смее да ми възразява, че мрънкам, понеже си е кошмарно - периодът 2-6 часа и следобедите вкъщи, когато съм като сгазена и сънувам, почти без изключение, кошмари.

Иначе, чух, че снощи е имало земетресение. Май съм го проспала, мисля си, че докато не ми падне нещо на главата, няма да разбера, че около мен се случва апокалипсис (а това и тогава не е сигурно). Което май е в моя полза. Ще си умра в блажено невежество.
Новото е, че правя някакви жалки опити да уча за изпити, а концентрацията ми ме гледа отстрани и ми се хили злобно. И няма никакво намерение да се съюзи с мен. Но битката още не е загубена, имам скрити козове в ръкава. Другото старо-ново е, че е адски трудно да си постоянно щастлив. Разни досадни хора постоянно ми се бъркат или пречат, а понякога игнорирането им се оказва доста трудно. Искам тапи за уши, няма да откажа и чифт за спомени - да запуша разни стари дупки и мислите никога повече да не ме отвеждат там. И във връзка с щастието, снощи попаднах на следния цитат във фб, която ми напълни сърцето и няма как да не го споделя:

"Щом ти се говори с някого, обади му се. Изведи го. Говори му с очи, с ръце, със сърце.
Щом ти се пие, вдигай тостове. За хората, които обичаш и те обичат. За момчетата/момичетата. За Карлосон, който живее на покрива.
Щом ти се ядат палачинки, сложи тигана на котлона. Експериментирай. Дели. Пръскай със сметана нечий нос.
Щом ти се пее, пей. Крещи. Танцувай. По средата на улицата, по средата на разговора, по средата на животът ти, който сякаш е излязъл от контрол.
Щом ти се пътува, хвани следващия влак. Остави се на съдбата. Наблюдавай капките дъжд - вали само отляво. Позволи на някой странник да ти разкаже историята си.
Щом ти се тича, избягай. Движи се до изнемога, до без дъх. А после позволи на някой да те прибере обратно.
Щом ти се целува, действай. Опознавай устни, извивки и вкусове. Целувай с душата си. Целувай мигли в мигли и носле в носле.
Щом ти се смее, позволи си го. В неподходящ момент и на неподходящо място. Шумно, звънко, скандално. Ще удължи живота ти. А смехът е заразен.
Щом ти се обича, обичай. Подарявай се. Раздавай. Изтръпвай. Като в книгите, песните и филмите. Както само ти си можеш. Истински, лудо, дълбоко.
Щом ти се живее, живей. Сега. Утре. Вдругиден. Без планове, с грешки, с падения и летежи, с хора и с пухкави топчици.
Слушай сърцето си. Следвай сърцето си. Не забравяй сърцето си..." ♥

14 май 2012 г.

Forever

Дойде. Влюбих се. Тръгна(х) си. И вече не те обичам.

Винаги някой си тръгва. Било то в началото, когато всичко е още розово, и след себе си оставя усещане за неизживяно. Че е можело да остане за още няколко целувки, още няколко вечери, да подържите още малко ръцете си, преди да се разделят завинаги. Или пък си тръгва накрая, точно когато трябва. Когато вече нищо не му е останало за даване и вече не иска да взима. Когато целувките са трудни, усмивките фалшиви и любовта е вече мъртва.

Накрая винаги някой си тръгва. И го преживяваш. Дали след един месец, четири години или 523 дни. Понеже няма такова нещо като вечна любов. Просто когато сме влюбени вярваме, че всичко е в нашите ръце. И после всичко минава – и хубавото, и лошото. Не знам за другите, но аз май не съм програмирана да обичам завинаги. А само да обичам. С цялото си сърце. Отново и отново.

13 май 2012 г.

18% Сиво


Хубава книга, но уви, комбинацията от тъга, чукане и сране не е моята, но пък се оказа, че повечето мъже, които са чели книгата, ги кефи искрено. Въпрос на вкус. Все пак открих някои „мои“ моменти вътре, а и съм доволна, че наистина се захванах със списъка. Ето какво точно си харесах:

„Ще правя йога, ще си отворя чакрите, ще повтарям ОМ, докато изчистя мозъка си, ще ям ориз с ръце, ще си пусна брада, ще стоя на главата си…
ОМммм
ОМмммръзна ми да мисля за нея.
ОМмммммръзна ми да мисля за нея.
ОМммммммммръзна ми да мисля за нея.“

„От известно време насам животът ми се дели на преди и след тя да замине. Във втората половина са девет дни самота. Самота, която най-силно усещам в онова време между ден и нощ, не още вечер, не вече ден. Светът си отдъхва след работа, а аз се задъхвам от отсъствието й. Сам като Снежния човек – бродя в мислите си, и няма подслон, и няма…“

„Дълго гледам тъмния таван, после се търкулвам там, където спеше тя допреди девет нощи. Сгърчвам се в почти двуметров ембрион и затискам с тяло сърцето си. То е като котаракът на съседите – не разбира от дума. Още не разбира, че я няма. Сърцето е животно.“

„Черешата не се купува, глупак с глупак. Черешата е любов. Или я отглеждаш, или я крадеш.“

„Почти посягам за дистанционното, за да пусна телевизора, но спирам.
Защо да пълня тази тишина с чужди образи?
Защо да преебавам този перфектно самотен момент върху завивките на тази евтина хотелска стая?“

„Обичам да я гледам, когато се събужда. Започваш да разбираш, че си истински влюбен, когато искаш да се събуждаш до някого, отколкото да заспивате заедно.“

„Когато двама души си обърнат гръб, обикновено единият гледа напред, а другият – в миналото. Аз се бях вторачил в CNN.“

7 май 2012 г.

Дневникът на едно щастие

Това е дневникът на края на една любов и началото на едно щастие. Странна зависимост, нали? Май е мъртъв месец. И слага началото на нови начала.

Чувствата или ги убиват, или те сами умират, разбрали, че са ненужни. Без сантименталности и излишен шум погребвам каквото е останало от грижата, любовта и болката ми. Нова съм. Все се чудех какво ли ще е една сутрин да се събудя и вече да не го обичам. Е, не е нищо особено. Беше спокойно. Тихо. В душата ми беше настанал мир. Духовете от миналото си остават там. И за първи път съм сама на себе си. Самодостатъчна съм. Когато извадиш Любовта от уравнението, везните се уравновесяват. И всъщност е много по-хубаво отколкото предполагах. Няма какво да ме натъжава. Не разнасям със себе си тонове емоционален багаж, при мисълта за който да ми се свива стомаха. Просто вече не го обичам. Не го обичам. На глас все още звучи малко страшно. Някога мислех, че ще ми е пусто… Никак даже. Нещата се нареждат. За първи път страницата е наистина затворена. За първи път вече не гледам назад.

Вашата работохоличка се завръща. Same job, different hotel. Утре официално ми е първият работен ден. Малко ме е страх да го кажа, обаче е истина – щастлива съм.

4 май 2012 г.

The ex-files

Понякога се връщам назад и разравям архивите. Връщам се към миналото. Връщам се, за да проверя мога ли все още да го направя. Връщам се и проверявам пази ли се моето място в нечие друго сърце, има ли забранена територия, на която друга да не може да пристъпи. Връщам се и чакам да видя дали и той ще се върне. На нашето място. Винаги се връща. Винаги.

Усещам безумна наслада. Балансът се променя и аз определям какво ще се случва. Отново съм силна, трезва, спокойна. Знам, че още съм важна. Че мястото е още мое. Че ако бях поискала, утре щеше да се събуди до мен. Представям си го и потръпвам. Пътят назад е точно такъв, какъвто съм го оставила – отъпкан, чист и безоблачен. Но разбера ли, че отново мога да тръгна по него, усещам, че нямам нужда да го направя. Стига ми да знам, че мога.

Това усещане ми носи мир. Че макар всичко да се променя, някои неща си остават същите. Жалко е, че успявам да го запазя за кратко. После се раждат съмненията. Драмите. Сълзите. Депресията. Накрая се престрашавам да погледна назад. Чисто е. Все още. Някой ден няма да е. Ако имам късмет, преди това пътят към миналото ще е затворен завинаги.


1 май 2012 г.

Да се запознаеш с блогър

Имах много хубави почивни дни. Много, много, много. Не си спомням кога последно се смях толкова и как напълно непознат ми "лепна" така добре. Имах среща с блогър, първата ми. Блогърка, да бъдем по-точни, една от любимките ми. Запознах се с Милита :)) И беше чудесно, и като точно такова ми се губят думите да го опиша. Просто срещаш някого, пред когото може да си покажеш цялата магария, и да ти бъде супер яко от което :D Чувствам се страшно заредена, все едно си напълних батериите с положителни емоции. И нямам търпение за още от същото, надявам се да се случи скоро :))

26 април 2012 г.

Петето и SE Vivaz

Прецаках си дисплея на телефона – до тук нищо кой знае какво. Нося го на ремонт. Взимам си го. И почват изненадите и борбите.

Новият дисплей е надраскан… преживявам го, поне работи. Старият изглеждаше перфектно, но беше неизползваем. Софтуерът преинсталиран… можеше да предупредят. Едночасова борба да си подредя телефона. Доволна съм. После установявам, че са ми изтрити всички номера. Не мога да ги възстановя. Иде ми да умра. Дишам и издишам, отлагам тази процедура за по-късно. Слагам нов скрийнпротектор. Върху него има стикер. Махам го, лепилото му остава. С мокра кърпичка не се маха, също и със спирт, лакочистител, спрей за почистване на очила и кърпа напоена с топла вода. Търся в гугъл как се чисти лепило от стикери – в бг.мама има всичко. Чистело се с кърпичка за кола-маска. Търся кърпичка, търкам, изчисти се! Тихо ликувам след постигнатата победа. Връщам се към настройките и номерата. Дисплеят ми падна. ПАДНА! Много грозна гледка. Промяна в плана – няма да умирам, утре ще убия онзи, който ми „оправи“ телефона!

24 април 2012 г.

Welcome to my mess

Явно те обичам прекалено много, щом вече не оплаквам, когато ме нараняваш – не знам откъде ми хрумна, разтърсвам глава и се надявам мисълта да излети през ухо по избор. Остава си, а аз категорично отказвам да я мисля. Оооом, слагам край на мислите, оставям се на автопилот. Казват, че хубавите неща ставали бавно – аз днес ставах два часа. После упорито отказвах да се облека и се разхождах неприлично разголена. Съседите май са свикнали, дано обичат лилави чорапки. Оглеждам бъркотията около себе си и решавам, че ще я оставя така, да се развива и че дори може да излезе нещо от нея. Снимам я, добавям vintage effect и воала – правя изкуство.


Започнах да спя на три възглавници – две под главата, третата все в ръцете ми. Гушвам я и я притискам силно съм себе си. По някое време през нощта я изхвърлям от леглото, после се будя и си я търся обратно. Не се научих да спя с друг човек в едно легло, подлудявам като ме прегръщат, никога не съм искала аз да гушкам някого, а сега… мачкам възглавница с жълта патка на нея и си представям, че ми мирише на него, че го заключвам в ръцете си. После ми се иска да се отрека от тези си помисли и да се задуша с възглавницата.
Иначе полза от мълчанието има. Отсрещната страна започва да говори вместо теб. Остава неясно само дали в нарушената тишина има някакъв смисъл. Може би да мълчим е добре. Предлагам и да си държим очите затворени. И само да се целуваме. Така поне няма да открием нищо грешно в другия.

18 април 2012 г.

To pretend or not to pretend

Имам два варианта – да стана най-после от това легло, да си облека нещо хубаво, да изляза след хора и да се правя на щастлива (нямам си представа дали фалшивите ми усмивки са достоверни). Другият е да си остана по пижама вкъщи и да се правя, че ме няма. Така или иначе никой не забелязва присъствието ми, няма да има голяма разлика.

Днес ходих да бягам. За втори ден. Не съм стъпвала във фитнес от година и два месеца, да тичам не помня вече кога се случи последно. Бягах в дъжда, а пред очите ми все той и все с нея. Като се прибрах се наплаках. После ни гледах снимките и поплаках още малко. Колко щастливи изглеждаме, колко искрени. И колко съм себе си до него. Сега пак ми се плаче. Не съм сигурна защо. Опитвам се да сложа етикет на чувствата си, но така и не се получава. В мен ври коктейл от нещо средно между гняв, разочарование, обида, липса, любов. Трябва ми нова дума, но за по-лесно решавам, че е просто „сложно“. И това „сложно“ понякога извира. Като днес. И ме съсипва.

Опитвам се да се разсея – пускам си да слушам дъжда, паля си свещ, правя кафе и си отварям книгата. Опитвам се да не мисля. Опитвам се да се концентрирам. Единственото, което успявам да направя, е да си спомня как той не обича дъжда, нямаше да хареса книгата ми, нито аромата на свещта и накрая, ако беше тук, щеше да ми изпие кафето понеже го харесва по същия начин и си купува съвсем същата марка… И още няколко сълзи се търкулват, опитвайки се напълно да ме дехидратират. Затворник съм на спомените си.

И накрая неизбежно пак се връщам на вариантите – или отивам при нормалните щастливи хора и се държа като тях, или оставам вкъщи и се зомбирам с поредния сезон на Хаус. Посъветваха ме да не мисля толкова, щяло да ми бъде по-лесно. Може и да са прави. Стига съм плакала. Вместо мен навън цяла нощ ще вали.

16 април 2012 г.

Newsflash

И вместо да се отдалеча от теб, както всъщност исках, аз съм те подхранвала. Какво прозрение. И колко всъщност е бил грешен методът на самолечението ми. След като го спрях, реших, че съм добре понеже си налагах да бъда. Да не пиша, да не говоря, да не мисля. Понеже така правиш, когато някой да ти каже, че вече не си фактор в живота му – и той спира да бъде такъв в твоя. Но аз, разбира се, правя изводите със закъснение. И затова тази вечер стигнах до този, не със собствени средства, разбира се. Но показателите са налице, пустотата също. Сякаш съм попаднала на граничното място между убийствената болка и пълното безразличие. А съм била и на двете места. Когато болеше, исках да не чувствам. Когато не чувствах, предпочитах да боли, за да съм сигурна, че това все още съм аз. А сега… ако е възможно, искам да не се случва нищо, не и преди да съм готова.

13 април 2012 г.

Silence

"Понякога мълчанието е може би онзи външен заглушител, който не дава да се разбере, че ти се пръска сърцето"
"На изток от Рая", Джон Стайнбек

Аз се научих да мълча на пет езика.

12 април 2012 г.

Люлякови нощи

Търся вдъхновение на нови места. Търся го в шоколадови торти и фрешове от грейпфрут. После в бели фрапета и къдрави приятелки. Не съм тъжна. Не съм щастлива. Казаха ми, че съм постигнала равновесие. Парадоксът да чувстваш, че не чувстваш нищо. Добре ми е. Хората стават прозрачни и виждам само това, което искам. Удобно е. Остава само да се надявам, че най-хубавото тепърва предстои. Искам люлякови нощи.


8 април 2012 г.

* * *

Мога да разкажа за това как ми разтърсваш света с една-единствена прегръдка. Напълно достатъчна да всее смут в душата ми и дълго граденото ми равновесие да рухне. И да грейна, неприлично щастлива. От глупост. Мога да разкажа как после ме разочароваш и никога, абсолютно никога не се извиняваш. Но аз все пак ти прощавам. От глупост. Понякога си мисля, че имаш патент над усмивките и сълзите ми, само ти знаеш как да ги провокираш.

Мога да разкажа… но не искам. Трябва да спра да те пиша, вече не ми останаха думи за теб, а никак не ме бива да те рисувам с метафори. Спрях да те сънувам, да те мисля става все по-трудно. Не ми се живее с призрак от миналото, не искам вече да те храня с любов. След 519 дни те пускам да си ходиш. Само не мога да обещая да спра да те обичам. Но така или иначе, това вече няма никакво значение.

1 април 2012 г.

Tres Metros Sobre El Cielo

След „Три метра над небето“ изпадам в любимото си състояние да съм „цялата любов“. Заради краят, истински. Без захар. И заради любовта, която те кара да си „между 18-тото и 19-тото небе“ и чувството, че нищо след нея няма да е достатъчно.

В унисон с мен навън вали, цял ден. А аз, за да усиля ефекта, слушам това. Другите се оплакват, а аз лудо си обичам дъжда. По ме бива да се оплаквам за други неща. Правят ми кафе и нарочно му слагат захар, поемам го с тихо „мрън“. Трябвало да стана по-сладка, киселеела съм. Усмихват ме против волята ми. А аз съм се гушнала в едно одеялото и чувствам, че имам всичко – дъжд, кафе и някой, който да търпи всички ми мрън. Неделно блаженство.

После си мисля, че ако наистина обичаш някого, се бориш за него. Не го оставяш просто да си тръгне. Но това, разбира се, си го мисля само аз. Вече отказва да обяснявам или да намеквам. Отказвам да правя каквото и да е. Преди бяхме млади и глупави, сега сме само глупави.

25 март 2012 г.

Всяка година по същото време

Понякога ми е толкова тъжно и криво, че дори и най-любимите ми хора и неща не могат да променят това. Понякога няма значение каква е причината, чувството е едно и също. На пропадане, на безизходица. Тежи, все едно някой е седнал на гърдите ти и те души. И ти се плаче, така ти се плаче, че искаш да излееш поне една кофа сълзи и да останеш празна. И после минимум още една понеже споменът те е връхлетял. Мислите ти се превръщат в затвор.

След не-им-помня-вече-броя епизоди на „Сексът и градът“, пакет чипс, много руска музика, малко терапевтично готвене и три часа прекарани на телефона, везните отново се накланят в неблагоприятната посока. Установявам, че около 30% от публикациите ми започват с „понякога“ или говорят за „понякога“. Явно „понякога“ всъщност е „доста често“ и трябва да спра да се държа така, все едно е някакво изключение. А имах прекрасни почивни дни прекарани с чудесни хора. И накрая, когато най-сетне останах сама за повече от час, ми просветна. Месецът, датата… 

Сълзите понякога потичат по-бързо и от пролетен порой. Днес не съм силна. Тъжна съм. Липсваш ми. В момента бих дала всичко само, за да те прегърна.

24 март 2012 г.

Happy ending

Питам дали си зает, за да не ти преча.
Винаги се интересувам „Как си?“, от грижа, не от куртоазия.
Без изключение ти пожелавам „хубав ден“, „лека нощ“ и никога не забравям „сладките сънища“. И стадото мечки.

Стана ми навик и хоби да те карам да се чувстваш добре и комфортно. Да казвам винаги точните думи на правилното място, да помня значещите подробности, да ти знам лековете за лошо настроение и как да те разсейвам, когато си ядосан. Педантично да се нагаждам според желанията ти, за да бъдеш доволен. За да спечеля благоразположението ти.

„Ако искаш мъжете да са добри с теб, трябва да се държиш отвратително с тях; отнасяш ли се както трябва, те ще те накарат да си платиш за това.“

Солено.

Даваш, даваш… В един момент повишаваш глас и вместо извинение, се оказваш виновен. Оказваш се никой. И ти обясняват подробно и нагледно, за да са сигурни, че са те стъпкали качествено. Да не да повториш грешката си и отново да бъдеш добър. До къде можем да стигнем от глупост?

Искам да ни пренапиша.
Заради грешките. Болката. Разочарованието. И горчивината в думите.
Ти ми казваш място и час. Аз не отивам, защото съм страхливка. И точка.

Game over. Thank you for playing,

Не се случваме. И заживяваме щастливо без да се познаваме.
Не ти ли звучи като happy end?

19 март 2012 г.

Избирам си... щастие?

И тогава се случи немислимото – той си тръгна и с него светът не свърши. Тя си беше същата. Нито по-тъжна, нито по-щастлива. Нито по-себе си, нито по-друга. Съхрани се, по разни неведоми пътища. Понеже светът не започва с един мъж и определено не завършва с него. Нали любовта оставала, само мъжете се сменят? Наистина оставаше, тя нямаше да спре да обича себе си, такава каквато е. Никога. Никога нямаше да спре да бъде на първо място, дори когато другите я слагаха на второ. Никога нямаше да спре да си бъде най-важна. Беше наречена егоист от Егоистът. Усмихна се (накрая егоистите винаги успяват да се усмихнат). Беше се научила. От него. И за първи път светът не свърши. Въпреки потопът от сълзи.

Идваше пролет. Топла хубава пролет. Какво по-подходящо време да отвориш нова страница? Да си пишеш приказката на чисто. Както на теб ти харесва. Да избереш немислимото - да бъдеш щастлив.

14 март 2012 г.

Fairytale... gone bad?


Може би заради това и аз напоследък съм много тиха и много ми се мълчи. Понеже грандиозните решения всъщност се случват безшумно и е достатъчно само ти да знаеш за тях. Затова вместо да вдигам шум, чета приказки. Детски приказки. Чета за щастливия край. И се опитвам да повярвам в него. И в чудесата. Очаквам си тухлите-четворки с отворени обятия (Millita знае). Искам и очакването за пролет. И разни други неща. Време е реализмът да срита задника на песимизма. Не съм си чак толкова сърдита, че да продължавам да се наказвам. Затова гледам приказки и чета приказки. Ще си бъда сама фея и сама ще се спасявам. Големите момичета правят така.