14 юни 2012 г.

I wish

Толкова сладолед, че да ми замръзне мозъка.
И литри мента със спрайт, за да позеленее.
Нощно къпане и пясък, полепнал по дупето ми.
Устните, които ми пасват перфектно.
Секс на плажа, секс във водата, секс навсякъде.
Стаята да изгледа така, все едно вътре е бушувала война,
'cause this is "what happens when a tornado meets a volcano"...
Бял бански върху кожа с цвят на мляко с кафе.
Да се учим да плуваме и да се опитваме да не се удавим един в друг.
И каквото се случи в Несебър, да си остане в Несебър.
Да бъде бягство. Нашето бягство.
И никога да не говорим за това.
Да помним и да не смеем да разкажем.

Можеше...

12 юни 2012 г.

I'm dying out here

С търговското ще се виждаме отново. Какво пък, може да е за добро. Надеждата да науча нещо повече винаги умира последна.

Днес отново изпаднах в поредното "ей сега ще умра" състояние. Този път май причината беше изпита, но вече взе да ми писва. То не бе световъртеж, гадене, треперена на ръцете и адски болки в стомаха, страничен ефект от приетите лекарства, дето уж трябва да ме оправят. Може би, ако днес се чувствах ок, нямаше да се стигне до поправка, но не мога да твърдя и че съм учила кой знае колко. Какво да ви кажа, търговското определено не ми е страст. Не, че нещо правно ми е, но това е друг въпрос...

Не може да продължава така. Не може да се побърквам преди всеки изпит и да изпадам в някакво почти извънтелесно състояние. Не, че преди не бях паника, ама чак така никога не е било. А представи си нямам как да променя това. С "да не ти пука" не става, защото... ами на мен наистина не ми пука. И все пак превъртам. Все едно ей сега светът ще свърши и ще ме погълне. Вече започвам да си мисля, че по-добре да се случи. Иначе ми предстои почти да умира още 3 пъти до края на месеца. И после още 4 сесии. И 3 държавни. И изпит за правоспособност. Мъртвец съм.

След два дни отивам на море. Имам нов бански и сладки къси гащета. И 0% ентусиазъм. I suck at being happy.

9 юни 2012 г.

Завинаги

Какво повече от това да пишеш за някого? Какво повече може да направиш и дадеш на някого, когото нямаш? Да го увековечиш в думите си. Какво повече от това той да съществува завинаги някъде? Да бъде четен и да оживява всеки път, такъв какъвто е създаден. Добър, лош, мил, груб, влюбен, търсещ, далечен. До последния бит виртуално пространство, до последното копие от книгата, до последния лист, където тайно е писано името му. 

Какво повече от това да го пресъздадеш и той да остане? Нищо. Създаваш нещо, за някого, някъде и той дори не разбира. Или разбира, но не и теб. И защо го правиш. Не разбира, че писането лекува. Не разбира, че създавайки го, всъщност го изтриваш. И понеже вече го има, не е нужно да живее в теб. Освобождаваш се. А написаното остава, за да лекува (може би) някой друг, който ще се открие в думите ти. 

Пишем вдъхновени от болката си, за да се спасим от нея. Парадоксално. Но за какво ти е муза, щом имаш щастие. А спомените избледняват. Устните се забравят. Погледите не парят. Остават само думите. И образите. Докато накрая не значат нищо. И последната врата към миналото бъде затворена завинаги.

7 юни 2012 г.

Накрая си сам

Страшно ми е тъжно в момента. И разочаровано също. Не ми харесват изводите, че накрая винаги оставаш и може да разчиташ само на себе си. Още повече не ми харесва, когато сама достигам до тях. 

Последният един месец съм зле със здравето, да се надяваме, че не е нищо сериозно, макар че лекарите още не откриват причина за световъртежа и гаденето ми. Последната седмица става още по-зле, сдобих се и с болки в стомаха. 

Днес бях на изпит, докато пишех ми призля. Първо световъртежа, после гаденето. Единственото, което исках е да изляза възможно най-бързо от залата. Прибрах се вкъщи, легнах да поспя. Като се събудих ми беше още по-зле. Разходка до бърза помощ, събрани граници на кръвното и нова доза лекарства за приемане. 

И накрая отидох на работа. Нощна смяна. При което започнаха зверските болки в стомаха (явно всички лекарства, които бях пила през деня ми помогнаха да се доповредя). Звъня на майка ми да ми донесе лекарство, тя не си чува телефонът. Никога, когато трябва тя не го чува. Звъня на лицето, да го наречем „Х“. Та Х обикновено (по негови думи) е много загрижен за мен. Обаждам се, обяснявам какъв е проблемът, обаче Х е зает. Ще излиза. И не може да отдели 10 мин. от ценното си време, за да ми донесе лекарства. Явно и загриженост не може да прояви, както личеше по гласа му. Което ме накара да се замисля, за последния месец, и всички пъти, когато не съм била добре, той къде беше? Какво каза? Какво направи? И отговорът не ми хареса. 

Не очаквам някой да се грижи за мен, не съм малко дете и гледам да се оправям сама. Обаче, когато наистина имам нужда, когато проблемът е здравословен… все се надяваш, че хората, които намираш за близки, ще се отзоват. Но явно не е така. Или пък може да съм си заслужила, знам ли. Но дори и така е, не е адекватно някой да прави компромис със здравето ти. Примерно. Защото вече не съм особено сигурна. И после, как се държиш с този човек, който едни лекарства отказва да ти понесе, какво правите след това? 

Чувствам се като парцал. Отпаднала съм, пак ми се вие свят, въпреки тона лекарства, и ме чакат още 10 часа зад това бюро. Комарно е. Знаеш, че си сам и накрая може да разчиташ само на себе си.

5 юни 2012 г.

I will love you dearly till the end of time...

Сякаш се състезаваме, несъзнателно може би… Надпреварваме се кой е по-щастлив, на по-хубаво място, с по-добри хора, кой си прекарва по-неповторимо дните. Снимаме, снимат ни, качваме снимки, пишем вдъхновени статуси, тагваме се на местата, където сме, споделяме се… с всички останали, но не и със себе си. Но пък защо ли да го правим? Имаме ли въобще какво да си кажем? Малко е тъжно, но отговорът е не. Някога мислех, че си, но едва ли ще останеш любовта на живота ми. Виж, титлата за най-голяма болка ти е присъдена безспорно. Но вече не мисля за това.

Наистина ли си толкова щастлив? Сигурно си. Бъди. Нека не е само сцена. Нека не е показност. Наистина искам да си, безкрайно щастлив. Защото аз съм. Добре. Може би не чак толкова щастлива, колкото ми се иска, но съм добре. Без теб. И в душата ми цари спокойствие. Имах перфектното сбогуване с теб, макар че тогава не мислех, че е такова. Идеалният край. Съвършената прегръдка. Запомням те така. И ти ме запомни така. С усмивка. Щастливо.