30 октомври 2011 г.

Розово хапче за щастие

Преливам от емоции и ми се споделя. Знаете ли кое е най-хубавото нещо? Старата приятелка. Няма нищо по-ценно от нея. И нищо, с което да може да бъде заменена. Единствена и неповторима. Това е моето Ради. Розовото ми хапче за щастие. Която ме кара да се смея през сълзи. И която старателно ги триеше от лицето ми, когато сърцето ми ставаше на парчета. И тях старателно сбираше, без да ме съди, че пак съм направила грешка. С която ме свързва толкова много, че един пост не би достатъчен да опиша колко прекрасна е тя и колко истории имаме заедно.

Тази вечер я видях. За бързо. Както често се случва от началото на година. Трудно е, когато едната живее във Велико Търново, а другата във Варна. Добре, че ги има тарифните планове с 2000+ безплатни минути, поне те да запълват частично празнината. Смяхме се много. Гледахме снимки. И клипчета. Червихме се от спомена какви сме били и тайничко се надявахме пак да се повторим. Съвсем същите, колкото може по-скоро. Понеже си липсваме. Липсва ми да си деля цигарата с нея. И джина. И лудостта. И снимките. И историите. И радостите. И мъките. На живо. Интересно нещо са сродните души. Знаят какво ще им кажеш още преди да си започнал. И това е прекрасно, усещаш се както никога преди в свои води.

Мило мое Ради, това е за теб. Знам, че го искаше :*

20 октомври 2011 г.

Ние...

Седим и пишем. За някого.
Някъде. Далеч, далеч от нас.
Нали ако беше близо щяхме да го изживяваме, нямаше да го описваме…
Този, който е решението, без значение какъв е проблемът.
Увековечаваме го. Рисуваме го с думи.
Такъв, какъвто бихме искали да е. Измечтаваме го.
И се сливаме с липсата му.
Малко по малко се унищожаваме. Сами себе си.
Заради Него.
Обграждаме се с тишини. И спомени.
Облаци от кошмари и дъжд от сълзи.
А той дори не знае. Не осъзнава.
А като узнае, това съвсем не значи, че ще почне да му пука…
Понеже сме минало.

17 октомври 2011 г.

Puzzle


Аз съм пъзел, събери ме…

~*~*~*~

Седим и се гледаме в очите.
Той си поръчва „Петя без захар“.
Напълно натурална.
Къдрава, усмихната, боса.
Това е най-сладкото в менюто.
Кой би предположил, че е силно отровно и накрая убива и горчи.
Оказах се токсична. Сама за себе си.

~*~*~*~

Като пристрастена съм. Но опиатът липсва и затова с нокти издрасквам клавиатурата. Отново. Сякаш думите могат да го заместят… Пуши ми се. Убивам. За. Една. Цигара. Но съм инат и тази вечер няма да се поддам. И ще се надявам да се заблудя, че затова ми е гадно и някак странно горчи. Мисля си за миналото… и това ме влудява.

~*~*~*~

Някакви си, нищо и никакви 15 секунди ме блокираха. Напълно. Пиша и получавам дежа вю. Който си е мислел, че може да избяга от миналото си е бил твърде high. Какво значи, когато сърцето ти прави лупинг?!

~*~*~*~

Той ме прегърна и аз сложих глава на рамото му. Онова познато усещане за "вкъщи". И в този момент не исках нищо друго, освен да останем така завинаги.

~*~*~*~

Пръстите му оставяха следи върху стъклото. А тези по кожата ми бяха още по-ярки и леко потръпвах под допира му. Галеше тялото, а бележеше душата ми. Вмъкна се под кожата ми, премина по вените, достигна до сърцето и остана там завинаги. Сля се с него. Татуира го с любов.

~*~*~*~

Лежах на гърдите му заслушана в учестения му пулс. Поне знам, че има сърце. Но в ударите му отдавна не откривах името си.

~*~*~*~

И тъй като с него вече няма какво да си кажем и като се видим, само мълчим, просто ще седна някъде, ще си поръчам кафе и ще го изпия сама, когато си представям, че е до мен. И си говорим. Както някога. Когато значех нещо.

~*~*~*~

- Не можеш…
- Мога. Щом се отказах от теб, значи мога всичко.

12 октомври 2011 г.

Дневникът на един наблюдател

За добро или за лошо работата ми в хотела приключва в краят на този месец. Зимата е слаб сезон и той затваря врати и, за разлика от миналата година, този път не се знае дали ще ги отвори на пролет. След стаж общо година и половина ми е някак носталгично. Както няколко пъти бях казала, тук ми е като втори дом, най-малкото прекарвам повече време отколкото вкъщи или в университета. Това може би е последното публикация от „Дневникът на една работохоличка“, от тук насетне най-вероятно ще бъде „Дневникът на една безработна“, кой знае.

От лятото на 2009 до сега 11.10.2011г., 02:45 през нощта, се сблъсках с различни хора и може би е време за кратко общение на това що за туристи посещават България и по-точно нечерноморските курорти, а по-скоро малките тризвездни хотели на местата с богато историческо минало.

Нека започнем от българите. Макар преобладаващо туристите да са чужденци, българите не са изключение. Повечето са командировани във Велико Търново и слабо се интересуват от самия град или забележителностите му. Те предпочитаха да си поръчват компания, да се запият на бара с българско уиски и да ми обясняват колко са ми били хубави очите. Типично по български. Тези, които все пак са дошли да разгледат града, ме изненадват с липсата си на организация – идват без предварителна резервация с надеждата, че свободни стаи ще има, включително по националните празници. А твърдят, че не сме оптимисти. Какъв по-голям оптимизъм от това. Авантюризъм също.

От балканските ни съседи нямам големи наблюдения, като изключим румънците. Но пък не впечатляват като за 10 и изобщо нямам предвид с хубаво. От всички гости в хотела, до сега без колебание мога да кажа, че с румънци ми беше най-трудно и изключително неприятно да работя. От една страна беше незнанието на английски, дори и от млади хора и ученици. Тези, които все пак назнайваха нещо, бяха толкова убедени в наученото, че когато в крайна сметка не можехме да се разберем, питаха мен дали съм учила езика (задълбочеността на познанията ти по даден е език е правопропорционална на способността да напсуваш някого свободно и продължително на него, без да се замислиш!). Единственото по-лошо беше това в комбинацията от евро обменено в лева, 18-19-годишните изпадаха в екстаз и се държаха така, сякаш светът е техен. После светът им се въртеше и накрая най-адекватният от компания ги прибираше в хотела.

Французите имаха голямо сходство с последните. Отново го имаше проблема с езика – по-възрастните французи просто отказваха да говорят на английски, не им било на нивото, дори това да означаваше да останат да спят на улицата. С по-младите проблеми не съм имала, като изключим един фрапиращ случай на един заблуден младеж, който влезе на партера чисто гол и попита дали може да му се приготви закуска за стаята. Чудно ми беше как щеше да си я вземе, като и двете му ръце бяха заети…

Англичаните се люшкаха от едната в другата крайност. Нещо като мистър Джекил и д-р Хайд – през деня бяха мили, възпитани, дружелюбни и бъбриви; вечер се прибираха мъртвопияни и напълно неориентирани какво се случва около тях. В резултат от последното още стои като спомен счупена маса и една изкоренена палма.

Испанците бяха сладури. Може би едни от най-безпроблемните гости. Весели, дружелюбни, или поне това беше тази година. Миналата имаше един съмнителен тип на около 60г., който беше хвърлил око на едната колежка и беше направил смените й ад с всички намеци и закачки. И имаше лошият навик да не се къпе. През август. Във възможно най-адската жега… няма смисъл да продължавам. За съжаление извън хотела и моите впечатления са доста сходни с тези, с които колежката остана – а именното, че повече испанци се мислят за големите мачовци и просто не могат да си го държат прибран в гащите.

До тази вечер за шведите нямах изградено впечатление. После се сблъсках с група тийнейджъри, които не могат да си включат сами климатиците *човече си блъска главата в монитора*. След тази случка вече не съм същата.

Евреите се пазаряха. Много. Покрай тях и странните им желания за закуска се научих как се вари яйце в микровълнова. И как яйцето избухва, но това е друга история (не правете така на работното си място). След американците винаги оставаше кочина и неясната задача как се чисти размазано топено сирене от стъклена маса. Руснаците бяха пичове и с малки изключения не пиеха изобщо. Група араби пък ми скриха шапката, когато в 4 сутринта поискаха да ги упътя към най-близкия Макдоналдс. И много, много други като един бял и рус датчанин, по който ми изтекоха очите, но последният замина на дискотека късно вечерта и с безсънието, което ми докара напълно развали магията :D

До тук бяхме с работата и, ако зависи от мен, повече няма да работя в хотел или поне не и нощни смени. Тази седмица ще имам тъкмо 5 и в края, на които си мисля, че ще искам да убия някого. С малко повече късмет, може да има „Дневникът на една студентка“, но не се надявайте твърде много, трудно ставам за лекции. Имайки предвид кога ще се публикува постът, пожелавам хубав ден на всички, на себе си – сладки сънища, понеже вече ще съм в леглото. И ако имам късмет, бебето от горния етаж също ще спи (стискам си палци!). Чао :))