28 септември 2012 г.

He tastes like rain

Чудовището в стомаха ми издава щастливи нечленоразделни звуци, след като е погълнало предоволно количество пеперуди.

На мен самата ми иде тихо да запищя от задоволство. Седя и се радвам като малко дете на една писалка, на една прегръдка и на една усмивка. И на една целувка по бузата. И на това, че съм „дива“. И че това, което правя е „уникално“. На това, че ме оцениха. На това, че просто един път, по изключение, всичко се случи толкова по-перфектно, отколкото някога бих си го представила.

Не вярвам в съдбата. Но, ако щом оставям нещата просто да се случат, и те се случват както днес, склонна съм да приема, че всичко си има причина. Дори и да не виждаме целия грандиозен план, а само няколко стъпки напред…

- Все още съм луда. Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.
- Не мисля, че на мен би ми харесало - каза той.
- Може да ти хареса, ако опиташ.
- Никога не съм опитвал.
Тя облиза устните си.
- Дъждът дори има приятен вкус.
- Какво, искаш да опиташ всичко поне веднъж, така ли? - попита той.
- Понякога и по два пъти.

"451 по Фаренхайт", Бредбъри

27 септември 2012 г.

Аз съм си Аз

Днес едно момче, с което се сваляхме преди... векове? ми направи комплимент, че все още съм много красива и че приятелят ми е късметлия. Комплиментите винаги са хубаво нещо и няма как да не те накарат да се усмихнеш, но вторият коментар... Късметлия? Наистина ли? След две  от трите ми "грандиозни" връзки, мъжете се държаха така, все едно са били прокълнати, а не все едно да пропилели 6-цата си от тотото. И не беше трудно да ме накарат да се чувствам злата вещица от приказката.

Но може би не съм права и перспективата ми е грешна. На моменти си мисля, че съм abso-fucking-lutely awesome. Няма гаранция, че и другите не ме виждат така. Аз си се обичам. И другите ме обичат. Явно все пак уравнението е вярно. Аз съм си Аз.

Измълчано

Губят ми се думите. Искам да кажа толкова много… от това, което вече съм разказвала, отново и отново. И понеже станах неповторимо добра да тъпча на едно място и накрая аз да бъда стъпканата, този път ще замълча. 

Искам да разприятеля света, да деинсталирам скайп, да сложа телефона си на airplane mode и тихо да изчезна, докато е още тъмно. И напълно да се слея с нищото.

21 септември 2012 г.

Rose vs. Thorns

Знаеш ли какъв ни е проблемът?

Че погледне ли ме, си мислиш, че съм красива, умна, забавна, но съм и хиляди други неща, които нито харесваш, нито приемаш и нито имаш намерение да толерираш. И затова не можеш да ме обичаш.

А когато аз те погледна, виждам всичките ти недостатъци, пукнатини, виждам всичко, което не искам да имам и да бъде до мен и ВЪПРЕКИ ТОВА, те обичам. Радвам се, че бодлите ти имат роза. И това ми стига.

А ти виждаш само бодлите и забравяш за розата. Най-лошото е, че те разбирам напълно. И аз имам роза, а понякога виждам само бодли. Бихме били прекрасно сбъркани заедно.

18 септември 2012 г.

Дневникът на една работохоличка... отново

Честно, не ми се мрънкаше. Никак даже. Обаче днес ми прекипя, макар че и по-големи работни драми съм имала, чашата преля.

Откакто съм започнала да работя (около 3 години), страдам от следната заблуда - че работата трябва да е приятна, забавна дори. Трябва да правиш нещата с удоволствие, а не на сила. Това е, наивната ми може би, гледна точка. Работата не трябва да е стрес, а по-скоро разтоварване. Достатъчно други неща ни тормозят в извънработно време, за да усещаш и същото напрежение и през работните часове.

И всъщност, не е проблемът в работа. Харесва ми да работя в хотел, да нощните смени понякога не ми понасят, но като изключим това, съм доволна. Приятно ми е да съм полезна на гостите и да се опитвам да представя стоката, която предлагам, в най-добрата й светлина. Не е проблемът в работата, атмосферата е това, което смазва. Във въздуха витае една фаталност... необратимост на нещата, които правиш. Направиш ли грешка, оставаш с усещането, че светът ей сега ще свърши... минимум два пъти. Че това, което си направил е ужасно, апокалиптично и съответно страшно ще си изпатиш, когато шефът научи. Което всъщност не е точно така... Не съм чувала шефа да крещи, не съм го виждала да се държи неадекватно. Но какво знам аз, като легендите за него явно изпреварват здравия разум.

Та какво всъщност стана днес. Аз и колежката направихме гаф, настанихме не когото трябва, аз си тръгнах, защото ми свърши смяната, тя остана, онзи слязъл, направил скандал и си заминал без да прати всичко. Под "всичко" да се разбира 8 лв по-малко за мини бар. И драмата почна о.О Колежката ми звъни буквално разревана по телефона какво сме щели да правим. Аз си мисля, че едно ритуално групово самоубийство ще свърши работа, предвид необратимостта на събития и понеже сме лоши, лоши служителки. Шегата на страна, момичето беше много притеснено. И притеснението се оказа заразно. Какво щял да каже шефът, не сме били съобразили и прочие, и прочие. Хубаво, сбъркали сме. Това ми е ясно и няма да се правя, че нямам вина. Обаче... хайде стига, за 8 лв да има ревове и сополи?! Толкова е натоварващо това. Звъни, реве и накрая ми пожелава хубав ден и приятна почивка. Хайде сега някой да ми обясни как ще стане това? Без значение какво точно е станало, реакциите са еднотипни - страх, истерии и въпросът "сега какво ще стане". Сякаш ние сме някакви машини, на които им е невъзможно да направят грешка. И, не дай боже, грешка се появи, ще си платим жестоко.

Последните 4 месеца ми е точно така. Постоянно напрежение и страх да не объркам нещо, да не кажа нещо не както трябва, че не се знае как ще бъда разбрана. Чувствам се като в big brother - над главата ми има камера и тя следи всяко мое движение и нищо чудно да чете мисли. Работата ми харесва, да повторя, за всеки случай. Но не знам ще мога ли да издържа още дълго време там. А да се науча да не ми пука - това никога не съм го можела, силно се съмнявам изведнъж да стане едно от хубавите ми качества.

Понякога си мисля, че хората влизат в хотела с мисъл "хайде да направим рецепционистката на  луда калинка" и се захващат за работа...

8 септември 2012 г.

Delete

Бягството от теб ми прилича на пътечка във фитнес клуб - всъщност стоя на едно място и си представям, че има напредък, без реално да съм направила и крачка. И всеки път, когато си мисля, че съм достигнала крайната си точка на мазохизъм, се оказва, че след нея има и още. Днес ме заболя много. Заболя ме от липсата. На три снимки, две печатни целувки и едно "обичам те".

Явно последният мост между хората се изгаря с натискането на бутона delete.