27 септември 2011 г.

Дневникът на един хаос

Днес съм тъмна. И мрачна. И крива. Всичко е на обратно. Хаос. Как се подреждат мисли? А чувствата как да ги сложа в ред? Защо въпросите са винаги повече от отговорите?

Преди четенето на публикациите от другите блогове ми беше любимото време от деня. Дали рано сутрин или късно вечер. Беше моето време. Затварях се, изключвах се. Нямаше ме. Спирах да съществувам за останалата част от света. И четях, и четях. Жадно поглъщах думите. Сливах се с тях. Смеех се, плачех, възхищавах се това как е възможно непознати да обличат в думи собствените ми объркани чувства. Все едно се преоткривах, нови късчета от душата ми в душите на другите. А сега… карат ме да мисля, за това, за което не искам. Не просто да не мисля, да не си спомням, да не е съществувало. Но то е там и това никога няма да се промени.

Вчера се четох. Ред по ред. Все едно душата ми беше подредена по дати, часове, месеци и удобно отбелязана с тагове. И сега сякаш искам да се извиня за всичко написано. Ако думите ми са ви върнали някъде, където не сте искали да бъдете, са ви накарали да мислите за някого, който вече е трябвало да бъде минало. Съжалявам, ако съм натъжила някого някъде. Ако съм наранила някого. Или разочаровала. Наистина съжалявам. Ако сте открили себе си в мен, съжалявам, защото ако е така, наистина нещо ужасно ви се е случило. 

Губят ми се знаците. Препинателните също. А така искам да сложа точка. Този блог беше толкова лоша идея…

9 септември 2011 г.

Неграмотно

На моменти съм като Монк. Изпипвам детайлите и определено се дразня, ако нещо не е както трябва. Но стигне ли се до правопис – вече наистина се вбесявам. Просто не ми го побира главата как е възможно толкова много хора да нямат представа за правописа на най-често използваните думи – като пЪт, сигУрно, Сбогом (виждала съм последната написана по следния начин – „збогум“), Обичам (да, мили влюбени тийнейджърки, пише с „О“ и „убичъм та“ едва ли ще го впечатли особено, освен ако той, разбира се, не пише (не дай боже говори) по този начин.
Грешен правопис ме залива постоянно – от интернет пространството най-вече. Facebook и skype водят първенството. Явно мнозинството не прави разлика между „някой“ и „някои“, да не говорим за употребата на „някого“, кога се използва пълен и кога кратък член, че частицата „не“ се пише отделно от глаголите и прочие. За писането на кирилица да не говорим – толкова рядко се случва, че обикновено се радвам като малко дете, ако някой ми пише нормално. Изключително ми е неприятно да чета текст писан на латиница. Да, има моменти, когато е неизбежно, обаче това са по-скоро изключения (ако например телефонът ти не поддържа кирилица, моят за жалост е един от тях). Във всички останали кирилицата е достъпна, ползвайте я, не хапе! Ако не знаете как, попитайте, не е срамно. Доста съм горда от факта, че не ползвам фонетик, а стандартната клавиатура (и ми беше изключително приятно да се науча да я използвам). Но това е по-малкото зло в сравнение със съкращенията, които се използват. На разговор започват с „zdr ko pr“ просто няма да отговоря, който иска да се сърди. Няма да му се счупят пръстите, ако го напише цялото. Или пък „10x“ (ей, големи разбирачи станаха всички). Да не забравяме и „ms“, „nz, np, mn, и любимото ми „ddz“ *човече си блъска главата в монитора* Но истинското очарование се крие в неграмотно написан текст на латиница, със съкращения, в който всяка дума е на нов ред. Това ми е фаворит. Поне вече сте на ясно, защо не отговарям многословно – успели сте да ми скриете граматиката.
При пунктуацията нещата също стоят страшно. А това, което ми е още по-странно, е че хора, които са решили, че могат и искат да пишат, не й обръщат никакво внимание, поне с цел да представят текста си в най-добра светлина. А има неща, които са елементарни – като например това, че след запетая и точка се поставя интервал преди да започне следващата дума. И че текстът може да бъде двустранно подравнен (самият blogger го предоставя като опция), за отстъпа в началото на абзаците няма да говоря, не всички предварително си въвеждат текстовете в Microsoft Word и това прави използването му по-трудно. Това важи, ако изобщо се използва пунктуация, защото и на такива текстове съм попадала. Чатовете няма да ги засягам, стига съм споделяла трагедии.
Не искам да обидя никого с тази публикация, всеки сам решава как ще пише. Не твърдя, че съм напълно наясно с всички правила на българския правопис и пунктуация (изпускам доста запетаи, особено, когато имам обособени части в изречението, и много ме яд за това), често ми се случва да разбъркам буквите в някоя дума, но се старая! Защото имаме прекрасен и звучен език. Наш език. Нека го опазим.

8 септември 2011 г.

Love quotes

Два любими мои цитата, напълно противоположни като идеи и внушение, но все пак, любовта никога не е и няма да бъде едноцветна:

"It makes you so vulnerable. It opens your chest and it opens up your heart and it means that someone can get inside you and mess you up. You build up all these defenses, you build up a whole suit of armor, so that nothing can hurt you, then one stupid person, no different from any other stupid person, wanders into your stupid life... You give them a piece of you. They didn't ask for it. They did something dumb one day, like kiss you or smile at you, and then your life isn't your own anymore. Love takes hostages. It gets inside you. It eats you out and leaves you crying in the darkness, so simple a phrase like 'maybe we should be just friends' turns into a glass splinter working its way into your heart. It hurts. Not just in the imagination. Not just in the mind. It's a soul-hurt, a real gets-inside-you-and-rips-you-apart pain. I hate love."
~ Neil Gaiman

"She loved before, she may love again. But if she loves you now, what else matters? She's not perfect - you aren't either, and the two of you may never be perfect together but if she can make you laugh, cause you to think twice, and admit to being human and making mistakes, hold onto her and give her the most you can. She may not be thinking about you every second of the day, but she will give you a part of her that she knows you can break - her heart. So don't hurt her, don't change her, don't analyze and don't expect more than can give. Smile when she makes you happy, let her know when she makes you mad and miss her when she's not there."
~ Bob Marley

Подредбата им също е важна. Явно въпреки всичко оптимиста в мен трудно може да бъде убит. Романтикът също... и идеалистът. И най-вече онова момиче, което е безобразно и  безумно влюбено... в живота. Когато мечтите се сбъдват, на сърцето не му остава нищо друго, освен да ликува.

3 септември 2011 г.

Дневникът на една тишина

Напоследък не ми се споделя. Думите са тук, емоциите също, но изпитвам някаква странна потребност всичко да си остане за мен. По-скоро наблюдавам – места, хора. Осмислям. Радвам се на разни малки неща, които другите май не забелязват. Или са им смешни. Не ми пука честно казано. Нито за мнението им, нито за етикетите. Усещам, че малко или много се изолирам, което ми харесва. Затварям се във free drama bubble. И ми е добре. Който трябва да забележи разликата, ще го направи и само това си струва. Иначе няма да спра да пиша, просто за момента ще е нещо по-различно, не толкова лични откровения, пък ще видим какво ще излезе накрая.

Може би е дошло време за промяна, макар това доста отдавна да го повтарям. Разходката преди няколко дни ме вдъхнови да си променя облика на блога, а щом той се изменя, значи и аз самата. Тази зависимост е отдавна открита. Боядисах си косата – тъмнокафяво, преливащо към черно, вече официално съм брюнетка (иначе бях тъмноруса с тенденция към още изсветляване).

Това е от мен. Не знам „нова“ ли съм или „стара“, но усещам нещата различно. Оптимистът в мен се пробуди. Пие си кафето и си радва на изгрева. А той е прекрасен.