30 януари 2012 г.

Like dandelion dust

Понякога животът ни сблъсква с хора, който… въобще не са за нас. Не си пасваме нито като характери, нито в гледните си точки за живота. Интересите ни са коренно различни, това, което единия обича, другият го мрази. Те не са липсващото парче от пъзела, дори нямат място в него, не се събират в рамката нито като форма, нито като цвят. И все пак, сблъскваме се с тях. Точно сблъсък. Разпиляваме се в другия. Химия. Виждаш го, мисълта ти започва да препуска толкова бързо, че не можеш да я спреш. Учестеното сърцебиене я следва по петите. 

Просто го харесваш. Моментално. Не любов, а някакво необяснимо привличане. Жажда, страст. Всички изчезват, има го само него. Точното излъчване, отговаря на всичките ти измислени критерии, пасва перфектно. Още не знаеш името му, а вече си представяш как стоиш на сантименти от устните му и се давиш в тях. После те качва на бюрото, точно там, насред залата, която отдавна е празна, разтваря краката ти и следват хиляди задъхани секунди… Някъде по това време осъзнаваш, че си вперила очи в напълно непознат човек, а вече си негова. И ти става смешно, понеже разумът вече е догонил останалите ти сетива и сега се забавлява на шегата, която са ти погодили. А той се усмихва, на не теб, и ти се усмихваш, и на себе си и на него. Хубаво ти е, топло, напук на студа. Напук на това колко е нелепо, напук на това, че никога няма да стане нищо. Или пък понеже ще стане.

„Срещата на два характера е като взаимодействието между две химически вещества: ако има реакция и двете се трансформират.“ (Карл Юнг) Той не е част от мен, и аз не съм част от него, дори и пътищата ни да са се пресекли и тази среща да остави незаличими белези. Поне за мен, не съм същата. И следите личат. Най-вече нощем, на лунна светлина. Денем ги крие усмивка. Хиляди експлозии, безброй нюанси любов, спомени, които не могат да бъдат изтрити за седмица, месец, дори години. Ръцете му пасваха перфектно на разстоянието между пръстите ми, телата и устните съвпадаха до съвършенство. Вместо спирачки, натискахме газта. И все пак напълно различни, неподходящи едно за друго парчета. Но това няма как да се знае, докато не се опита. А нали обикновено съжаляваме за пропуснатите възможности, нищо, че после става ясно, че сте правени по различни калъпи и не можете да отговорите на очакванията си… и в едно момент става неизбежно да не видиш разликата. А компромисите убиват любовта…

Няма извод или пък решение. Така се случва. Химичната реакция е приключила. Пътищата се разделят. За добро или за лошо. Дано е първото. И въпреки, че е пълната ти противоположност, той не се налага да прави нищо, за да го обичаш. Достатъчно е това, че го има. Дори да е някъде, далеч далеч от теб.

21 януари 2012 г.

Date a girl who reads

Влюбих се. Точно в този текст. 
Публикувам оригиналът (източникът е този), превод на български - тук.

Date a girl who reads. Date a girl who spends her money on books instead of clothes. She has problems with closet space because she has too many books. Date a girl who has a list of books she wants to read, who has had a library card since she was twelve.
Find a girl who reads. You’ll know that she does because she will always have an unread book in her bag. She’s the one lovingly looking over the shelves in the bookstore, the one who quietly cries out when she finds the book she wants. You see the weird chick sniffing the pages of an old book in a second hand book shop? That’s the reader. They can never resist smelling the pages, especially when they are yellow.
She’s the girl reading while waiting in that coffee shop down the street. If you take a peek at her mug, the non-dairy creamer is floating on top because she’s kind of engrossed already. Lost in a world of the author’s making. Sit down. She might give you a glare, as most girls who read do not like to be interrupted. Ask her if she likes the book.
Buy her another cup of coffee.
Let her know what you really think of Murakami. See if she got through the first chapter of Fellowship. Understand that if she says she understood James Joyce’s Ulysses she’s just saying that to sound intelligent. Ask her if she loves Alice or she would like to be Alice.
It’s easy to date a girl who reads. Give her books for her birthday, for Christmas and for anniversaries. Give her the gift of words, in poetry, in song. Give her Neruda, Pound, Sexton, Cummings. Let her know that you understand that words are love. Understand that she knows the difference between books and reality but by god, she’s going to try to make her life a little like her favorite book. It will never be your fault if she does.
She has to give it a shot somehow.
Lie to her. If she understands syntax, she will understand your need to lie. Behind words are other things: motivation, value, nuance, dialogue. It will not be the end of the world.
Fail her. Because a girl who reads knows that failure always leads up to the climax. Because girls who understand that all things will come to end. That you can always write a sequel. That you can begin again and again and still be the hero. That life is meant to have a villain or two.
Why be frightened of everything that you are not? Girls who read understand that people, like characters, develop. Except in the Twilight series.
If you find a girl who reads, keep her close. When you find her up at 2 AM clutching a book to her chest and weeping, make her a cup of tea and hold her. You may lose her for a couple of hours but she will always come back to you. She’ll talk as if the characters in the book are real, because for a while, they always are.
You will propose on a hot air balloon. Or during a rock concert. Or very casually next time she’s sick. Over Skype.
You will smile so hard you will wonder why your heart hasn’t burst and bled out all over your chest yet. You will write the story of your lives, have kids with strange names and even stranger tastes. She will introduce your children to the Cat in the Hat and Aslan, maybe in the same day. You will walk the winters of your old age together and she will recite Keats under her breath while you shake the snow off your boots.
Date a girl who reads because you deserve it. You deserve a girl who can give you the most colorful life imaginable. If you can only give her monotony, and stale hours and half-baked proposals, then you’re better off alone. If you want the world and the worlds beyond it, date a girl who reads.

Or better yet, date a girl who writes.

19 януари 2012 г.

И обичам


Спри... нищо не е свършило,
само тъй ти се струва
Спри, още твърде рано е...
някой да се сбогува!

Всички пътища преплетени,
всички думи неизречени
пак при тебе ме доведоха...


17 януари 2012 г.

Книги, книги, книги…

Пише ми се толкова много, че чак се плаша. Дори и да няма толкова много за казване, понеже нищо не ми се случва на живо, а това, което става в главата ми е съвсем друг въпрос. Затова отново искам да направя едно уточнение: „Нали не сте забравили, че блоговият аз не (винаги) съвпада с авторовия? И любовните тегоби на блоговата аз нямат нищо общо с това къде е Петя в момента :)“ (от блога на Бени)

След като уточнихме, че най-вероятно не лея крокодилски сълзи някъде, да се върнем на днешното ми вдъхновение. Прекарах около 15 прекрасни минути в една книжарница и ако не бях сама и не ми беше мъчно за компанията ми, на която очевидно й беше скучно, сигурно щях да се застоя още дълго-дълго. И има защо…

„Книгата… не всеки познава удоволствието да разлиства чисто нова книга. И не защото не го е правил, а защото за него това не означава нищо. Но при мен нещата не стоят така. Спомням си как миналото лято разбрах, че книгата, която чаках от момента, в който прочетох последната от поредицата, ще се появи след цели шест месеца. Тогава ми се стори наистина много дълго, а пък и любопитството ме изгаряше. Затова при първата отдала ми се възможност си купих книгата… но на английски език. По принцип, когато човек чете книга написана на език, който не му е роден, за него това е трудност и до известна степен бариера. Но за мен това беше връзката. И чувството беше уникално, не мога да го сравня с нищо познато до сега. Твърдите корици и бели листи, неразлиствани преди. Но наистина страхотно беше, когато започнах да чета. Не мога да твърдя, че разбирах всичко, но някак отвътре усещах, че съм се насочила правилно. Но това не се случи само тогава. Става всеки път, когато отворя някоя от любимите си книги, дори и да съм я чела безброй пъти. Защото всеки път забелязвам нещо ново, което предишния път сякаш неволно съм пропуснала. За мен е истинско блаженство да чета. Защото ми позволява да мечтая, да се замисля какво ще стане на следващата страница с любимия ми герой. Освен това ми дава възможността да се замисля – дали ако имах възможността, бих написала това така?"
Из „Откровенията на една 16-годишна“ 

Книгата е… вечна любов. Помня в училище по литература винаги ни даваха по два списъка – избираема и задължителна литература. И обикновено и двама бяха изчитани за по-малко от месец (ако г-жа Попова чете това, нека знае, че съм й много, много благодарна за това, че добавяше литература по желание). След това започваше търсене на други книги от тези автори, а накрая библиотекарката започваше да ми препоръчва нейните любими книги, понеже до края на лятото оставаше още много много време. След това лятото между 11-ти и 12-ти клас преоткрих страстта си към Шекспир и изчетох наново всички негови произведения. След това опитах и в оригинал на староанглийски, с което малко ударих на камък (явно понякога и ниво Proficiency не стига за пълното разбиране на даден текст). Но пък от друга страна, днес се радвах като малко дете на това:


Сонетите на Шекспир, на лявата страница в оригинал, на дясната – превод от Валери Петров. Луксозно издание с дебели меки корици и прекрасно направени страници. Искам, искам, искааааааам! И след сесията, която тишичко ме побърква, планирам да я имам. С това слагам край на лиричното отклонение и се връщам към това, за което реално исках да говоря. Влязох, за да проверя цената на една книга, която всъщност дори нямаха, и докато я търсех, попаднах на десетина други, които искам да имам, прочета и накрая сигурно да заобичам. И с това май си допълних списъка с книги за бъдещо четене, единственият който всъщност си направих за новата година. Не са подредени по някакъв специален ред, някои да препоръчани, от други съм чела части, от трети просто някакъв летящ цитат ми е грабнал вниманието и просто съм решила, че може да си струва:

1. „Любовни упражнения“ – Ваня Щерева
2. „Образцов дом“ – Ваня Щерева
3. „Пътуване към себе си“ – Блага Димитрова
4. „Любов“ - Елиф Шафак
5. „18% сиво“ – Захари Карабашлиев
6. „Анатомия на илюзиите“ - Людмила Филипова
7. „Мъже“ - Цвета Стоева
8. „Възпитаните трупове пращат писма“ - Валентин Пламенов
9. „Нощ в Лисабон“ – Ремарк
10. „Любовта трае три години“ - Бегбеде
11. „Еднакво различни“ - Добромир Банев
12. „Обичах я“ – Анна Гавалда
13. „Усмивка почти" - Франсоаз Саган
14. ?

Надявам се скоро купуването да започне, със Сонетите, разбира се, които тотално изритаха от първенството „18% сиво“. Ех, старата любов ръжда не хваща :)) 

16 януари 2012 г.

Love scars

Чета египетски хороскопи. Боговете ни са съвместими. Твоят пасва на мен, но не и моят на теб? Как е възможно...

Чувствам се белязана. Обезобразена. Сякаш с невидимо мастило навсякъде по мен пише(ше) „Обичана“. В минало свършено и приключено време. Бях. Сега има само следи, любовни белези от кървави целувки и от местата, където избягаха пеперудите. Станах им пуста, нямаше кой да ги храни с любов. А моята очевидно беше недостатъчна.

Любов. Ти си тръгна, а нея ми остави. Гледа ме тъжно, аз й връщам със злоба. Опитва се сама да ме обича, и с всеки опит аз я намразвам. Татуира я в сърцето ми и сега то е цялото пълно с нея. От себе си още не съм се научила да бягам.

Татуирана с любов. Цялото ми същество крещи „Негова“. А всеки негов жест – „Ненужна“


снимка: Millita Photography 

13 януари 2012 г.

Стига вече нежност, време е за болка

It’s raining hatred…

Понякога се сънувам. Сънувам и теб. Сънувам се слаба, много много слаба, с черна перука вместо коса и с почти прозрачна кожа. Сънувам се развалина. Даже очите ми не са същите. А в твоите се чете познатото безразличие от това какво се случва с мен. Друг път виждам кръстовища и чувам свистящи гуми. А сценарият всеки път е различен. Обикновено умирам аз, ти от време на време се притичваш на помощ. В повечето случаи обаче си страничен наблюдател, прекалено зает, за да обърнеш внимание на безжизненото ми тяло. После започнах да сънувам, че жертвата си ти. Аз те спасявах, като от глупав американски филм, те избутвах от пътя на колата. И бих го направила, съвсем на живо. Същевременно ти ме молиш да не ти споделям лични неща, понеже те натоварвам. От тогава спрях да сънувам, че те спасявам. По някакъв много извратен начин ми беше леко, че вече те няма. Напълно свободна от теб.

Разбираш ли (не че очаквам да разбереш каквото и да било), имам моменти, когато… мразя те! „Ръка среща лица“ каза Лора, и аз това искам – да ти зашлевя силен, звучен шамар. Да те заболи, не лицето, гордостта ти да нараня, шибаното непоклатимо его. Или да ти разбия носа… И не, не ме избива на агресия, колкото и да изглежда по този начин, просто ти само така можеш да бъдеш наранен. Практична съм. Ти си един от онези, с ампутираните сърца. От използвачите си. Спре ли да ти е изгодно, изчезваш. Така че, моля те, престани да развиваш смешни теории за живота, че ти само си давал, а другите те били използвали. Ами тези, които използваш ти? Или те не се броят. Ама разбира се, че не се броят. За тях си сляп. Какво значение имат някакви си хора, които ги е грижа за теб. И са достатъчно тъпи да ти прощават идиотското държание. Никакво. Те са нищо. Вече са нищо, ролята им е приключила. Казаха ми, че си „лайно“, скоро не се бях смяла така. И да го отрека вече не мога – ти просто се вмириса. Ooops!

Мерси, че ме превърна в част от нищото. До сега не съм имала шанс да ти благодаря за нанесените щети в квартирата „душа“. Започвам да свиквам с новата си незначителност и се чудя „всичко ли се връща“. Ако е така, какво по дяволите съм направила, че да ми се случиш ти. А, вярно, няма ненаказано добро. Писна ми от нежност… „Никаква ярост не може да се сравни с любовта преминала в ненавист.“ Имай го предвид, за всеки случай.

11 януари 2012 г.

Drama queen

"Имаше толкова много трагедии в живота ми. Най-малко два пъти повече отколкото ми се случиха реално."
Марк Твен

Да се смея ли, да плача ли, да мисля ли, да не мисля ли. След цялата тази драма, която ми сервира/си сервирах, вече не знам. Чуваш ли, нищо не знам! Искам само да те няма... Преди много време си пожелах нещо, от глупост, и за мои ужас то взе, че се сбъдна (а аз така и не се научих какво да искам). Сега няма да е желание, а просто молба - върви си.

10 януари 2012 г.

Numb

И в един момент ти е толкова тъжно, толкова, толкова тъжно, че дори не можеш да заплачеш. Усещаш болката, заседнала в гърлото ти, и не можеш да преглътнеш. Не можеш да мислиш. Просто виждаш как светът ти се срива, докато друг издига стени около себе си, за да се отдалечи от теб. ‎"Знам, че си тръгваш. И не мога да те спра. Мога само да те прегърна и да се надявам, че така ще те забавя, поне малко..." Аз вече дори не мога да те прегърна.

The exquisite pain of wanting someone so unattainable

Тишина

"Когато умре ескимос, близките му се събират в негова чест и говорят за него 5 дни. Докато говорят, изтриват спомените си. След това никога повече не го споменават. Ако го направят, душата на починалия няма да намери покой."
от блога на Mercury comet

Чудя се… ако мисля 5 дни, ако говоря 5 дни, ако пиша 5 дни… ако си припомня всичко, всеки малък детайл и подробност, после ще мога ли да изтрия спомените си? И ако успея, душата ми ще намери ли покой? Въпросът е риторичен.

Искам тишина. Спокойствие. Просто да ме оставят на мира. Да спрат да се опитвам да дълбаят душата ми в желанието си да изтръгнат нещо от мен. Мълчи ми се, по дяволите. Искам тишина. Не разбрахте ли? Тишина. И може би прегръдка… Но това би било твърде нахално.

7 януари 2012 г.

Eclipse

Ти си моето Слънце. Осветяваш деня ми, стопляш го, появиш ли се усмивката грейва на лицето ми, прогонваш зимата в душата ми и спираш бурните ветрове от мисли. Но за теб аз съм полярна нощ, тъмна и черна, и рядко ме даряваш с блясъка си. 

Докато той, той винаги е тук. Моята Луна. Той осветява най-тъмните ми нощи и най-мрачните часове. Не се страхува от бурите ми и пороите от сълзи, не го е страх от светкавиците в очите ми. Той ме обича, дори когато сама не мога да се понасям. Така че, знаеш ли, мога без теб, защото ти никога не си бил истински до мен. Получавам само част от лъчите ти, само от време на време. И мисля, че скоро ще настъпи затъмнение.

Защото Луната е винаги там, дори когато Слънцето се опитва да я скрие с фалшивия си блясък. А аз съм полярна нощ, тъмна и мрачна, с Луната сме родени един за друг.

Дневникът на една обезверена

Създаваш ми усещането за сблъсък в стена. Всеки път. Неочаквано, точно когато смятам, че пред мен има чист хоризонт, следва удар. Бавно счупвам и последните здрави парченца от себе си. Чудя се въобще има ли смисъл да се изправям.

Чувствам се страничен наблюдател, без способност да променя случващото се. Все едно съм светофар или някаква сграда, просто си стоя и гледам какво се случва около мен. Как хората продължават напред, променят се, влюбват се, щастливи са, може би не за сметка на моето щастие, а въпреки нещастието ми. А то значение няма, както и аз. Аз съм сграда… или светофар. Сливам се с пейзажа и добре играя ролята си. Невидима съм. А и кой го интересува какво чувства един светофар?

Понякога си мисля, че съм твърде много. От всичко. Твърде много обичам, твърде много ме е грижа, твърде много прощавам. И помня. И мисля. Чувствам се задръстена – от информация и спомени. Сякаш, ако забравя нещо, това вече няма да съм аз. Което е… страшно, страшно глупаво. Прекалена съм с отдадеността си и със значението, което мисля, че имам. С мисълта, че не живея само за себе си (а всъщност е точно така). И си задавам въпроси, водя тихи диалози в главата си и установявам, че дори собственият ми разум не е на моя страна. Как се обича от далеч? Не трябваше ли вече да се науча? Това учи ли се? Ако не успееш, късат ли те? Или само ти се къса сърцето? Как се свиква със студа, който се просмуква през теб? 

Как се живее с безразличието? Пълното необратимо безразличие. И поредният удар в стена. Точно, когато си мисля, че съм изпитала всичко възможно, се оказва, че има и още. Може ли те боли до +∞?

5 януари 2012 г.

Loca

Доказвам теории колко съм луда. И колко ми липсва. Липсва до лудост. А луда ли съм до липсване? Няма логика. В лудостта никога няма логика. И в любовта няма. Затова двете си вървят ръка за ръка. Луда от любов. Ти каза „просто луда“. Нищо чудно, и без това нищо не разбираш от любов. Мъжете с ампутирани сърца сте така. Чувствате с главите си и обичате с разума си. Лудост! И търсите логиката. Мразя логиката. Обичам да обичам. Без логика. Само обич. До лудост!

3 януари 2012 г.

По-добре късно? По-добре никога

Казах, че си Минало. Си Минало. Направи го пределно ясно. Бях пределно ясна. И още съм.

Странно е, че още пазиш номерът ми. И че имаш смелост да го набереш. Или глупост, мисля да заложа на второто. Как изобщо се сети за мен? Нали отдавна ми показа, че съм нищо. Нищо не знача и нищо не нося… Честитиш ми новата година, желаеш ми щастие, късмет, успехи, любов. Думите ти са банални, личи си, че просто си си търсил причина да се обадиш, докато накрая не изплюваш камъчето и казваш, че искаш да ме видиш. Не разбра ли, че след причинените болка и унижение, ти отдавна изгуби правото да се интересуваш как съм и както се случва с мен.

Разбираш ли, мъртъв си, не съществуваш. „Минало“ звучи твърде слабо, за да изразя колко съм приключила с теб. И понеже се изпусна, че ми четеш блога, знай, това е за теб. Лично и посветено. Приятно пътуване към на майната ти!

P.S. За всеки случай ще си запазя номерът ти. Недей се възгордява обаче, правя го само, за да не ти вдигна, ако пак решиш да се обадиш.

1 януари 2012 г.

*ЧНГ*

Честита Нова Година!

Използвайте я мъдро,
с любов, нежност, грижа и разбиране!
И не правете списъци, които няма да изпълните.
Важните неща нямат нужда от запис, за да бъдат направени.
Бъдете добри, усмихвайте се и мечтайте.
Другото ще се нареди от самосебе си.
Наздраве!