27 май 2011 г.

Защо те обичам

Никога не съм си задавала този въпрос, никога не съм търсила причина или доводи, за да защитя чувствата си. А ме питаха защо те обичам. Било нелогично. Отговор нямам. И мисля, че така е редно. Нямам списък със степенуваните ти приоритети. Любовта не е нещо рационално, никога няма и да бъде. Не те обичам, защото правиш нещо за мен или понеже не го правиш. Не те обичам заради това, което си или не си. Обичам самият теб, обичам те безпричинно, до безпаметност, до безумие.

„Любовта е без определение. Обичаш и не питаш, просто обичаш.“

24 май 2011 г.

В 3 без 5 след полунощ…

… когато някой мечтае за теб:

...Искам някой ден да се събудя до теб.
Как не знам.
Причината също.
Предпочитам да не знам.
Искам да ми е интересно.
И сега няма да ти пратя целувка.
Не искам да е тук.
Искам да е сутринта.
И да ме болят устните.
Да ме болят понеже съм целувал теб....

И ти мечтаеш за него.

18 май 2011 г.

Sweet home

Някъде бях прочела, че вкъщи е там, където има интернет. Аз пък се чувствам „вкъщи“, когато отворя блога. Странно е как една виртуална страница може да ти дава съвсем реална топлина. Да чувстваш нещо, което дори не можеш да докоснеш, част от себе си. Тук последните 3 месеца се събраха всичките ми мисли, чувства и емоции. Хубави, лоши… истински. Нали хартията е по-търпелива от хората. Явно за онлайн варианта й важи същото.

Дано промените във външния вид не са ви подразнили, но дълго не се чувствах „удобно“. За момента това е „вкъщи“. Сигурно скоро пак ще се има нещо ново, неизбежно е. Не обичам еднообразието. А и аз самата всеки ден съм различна.

А на когото не му харесва, блогът, публикациите... аз, да не чете :))

16 май 2011 г.

Just Shoot Me – Тъпи свалки [1]

                Обичам вниманието, много. Точно като всяка жена, няма какво да си кривя душата по този въпрос. Обичам и мъже, които знаят как да ме заговорят, как да се държат с мен. Все пак съм дама, не съм пича, с когото ще гледаш мача и ще псуваш каруцарски. Да се уточним просто. А тези последните взеха много да се увеличават. Дали защото те самите са доста глупави или просто си мислят, че щом кажат две сладки приказки на някоя „мацка“, тя ще им падне в краката (следствие от първото). Разбира се, има и такива момичета, които са с техните разбирания и на тяхното интелектуално ниво. Хубаво, за всеки влак си има пътници. Ако няколко пъти на такъв мъж му „върже“, той неминуемо си вдига самочувствие, но по-лошо е, че започва да си мисли, че заучените му фрази и захаросани приказки ще минат навсякъде. `Щото, видиш ли, жените са еднакви, тъпички са и само за едно стават. Като вица за това, че жената трябва да може да прави 70 неща – ако тяхната избраница и мусака може да прави, идеално. По-хубаво от това не може да стане. Добре, ама може. Работата е там, че попадне ли свинята на златна ябълка, той просто не знае какво да прави с нея. Което автоматично прави нея „надута“, „кифла“ или „тъпо парче“. Ето какво точно имам предвид…
                Беше си съвсем обикновен петък. Седях си вкъщи и си блъсках главата с един превод от английски като от време на време си правех сверка на данните онлайн. И така, докато в един прекрасен момент интернета ми спря. Явно това беше начинът на любимия интернет-доставчика ми да си направи първоаприлска гавра с мен. След десет минути и два телефонни разговора стана ясно, че нищо не можели да направя в момента. И не се шегуваха, мамицата им. Иди обяснявай, че имаш краен срок… Така че нищо друго не ми оставаше освен да прибера лаптопа и да запраша към кварталното кафе с надеждата, че там поне ще има от божествения сигнал.
                Половин час по-късно се бях настанила на една малка масичка, пиех си „Мулата“ – та (кафе, мляко, сметана, шоколад – съвсем нормално Капучино, взимам си го заради коктейлната чаша :D ) и блажено си чатках по клавиатурата. Освен това барманът беше пуснал много сносна музика. Общо взето – идилия…
-  Често ли идваш тук?
До тук с идилията. Над главата ми стоеше индивид на около 27 години, гордо пъчейки се с анцуга си Adidas и подхилквайки се с тъпа физиономия.
- Сигурно ти е много тъпо – продължи той. – Да седиш сама на кафе с лаптопа си. Добре,  че съм аз.
В следващия момент на лицето на тъмния балкански субект се изписа задоволство от това, че е герой и спасява девойка в беда от големия лош лаптоп, и без да попита каквото и да било се пльосна (буквално!) на стола до мен… WTF?! Все пак здравият разум успя да догони сетивата ми и все пак да си отворя устата:
- Извинявай, но съм заета. Работя.  - Опитвах се да бъда максимално кратка и учтива. Нямаше нужда да знае каква майна му бях теглила на ум.
Субектът пак почна да се хили, ужасен досаден смях.
- Ооо, нека позная, ти си писателка, нали? Правиш се на онази откачалка от филма за секса. И ти ли за ч*кане пишеш? Да знаеш, аз много мога да ти помогна! – След което смигна „закачливо“, което явно трябваше да значи – „аз колко съм врял и кипял, ще ти покажа как става.“ После, без разрешение, той дръпна лаптопа от ръцете ми и го завъртя към себе си.
Тук обаче срещна спънка. Първо очевидно му става ясно, че не иде реч за ч*кане (колко тъжно!). Пред погледа на индивида се изсипаха екселски таблици с данъчни декларации. Онзи гледаше тъпо, а на мен почна да ми става забавно :D
- Ъъъ, к`во е т`ва?
- Данъчна декларация на английски. Превеждам я.
- Ма ти верно се занимаваш с глупости. Еййй, направо не знам какво щеше да правиш без мен – след ухилване, смигване и ръката на субекта се беше насочила към кръста ми с ясното намерение да ме прегърне. Опази боже!
От тук насетне не ми се ще да разказвам в детайли как се развиках на този български „мачо“, докато го гонех от масата си. Всяко търпение си има някакви граници, а моята чаша отдавна беше преляла. Разбира се, „якият пич“ изобщо не беше разбрал, че прекалява и че ми пречи. Или че това, което прави, влиза в топ 3 на „Най-тъпите свалки в живота ми“. Изсумтя нещо, че вече свестни момичета нямало и „аман от кифли, братче“, като допълни със закана, че тия като мен ще си умрат девствени и стари моми (въх, разкриха ме :D ). Но ако всички мъже бях като този, идеята да си остана стара мома звучи много блазнеща. По-добре сама, отколкото зле придружена ;)

П.С. По ирония на съдбата, докато пиша това, съм на работа и един индивид на 4 големи уискита (и възраст приблизително равна на тази на баща ми) ми пили на главата какви са ми хубави очите, а едва ли вижда какво има в чашата му, какво остава да отрази, че не го слушам… И продължава! Please,  Just Shoot me :|

15 май 2011 г.

S. O. S.

Same old story

          Same old song

                     Same old shit

                                Same old soul

                                           Still hurting…


14 май 2011 г.

Дневникът на една работохоличка

„Защо се получи така все още не ми е ясно - на работа съм все едно вкъщи - правя си кафето както го обичам, чета за изпити, слушам музика, гледам филми, имам "гости", а вкъщи стана като в хотел - прибирам се да спя и да се къпя, а и да разбера какво се случва с приятелите ми, най-често от skype или facebook...“ – написано на 16 юни 2010 като статус във фейсбук. Почти година по-късно положението е същото и може би точно това ме влудява…

Времето ми е разделено на смени – дневни, нощни и почивки. Дните и нощите ми се сливат – не знам кой ден от седмицата е и никога „усещането“ ми за тях не е правилно. На моменти сякаш и животът ми е на смени – изгрява нещо хубаво, после залязва и между тези два процеса аз съм се изключила за света. 

А времето никога не стига. Отделено е за работа, животът е на пауза – само от време на време натискам play за няколко часа. И после пак си грабнат от реалността. По-точно изритан от нея, най-често под формата на аларма в 6:30 сутринта, която те изкарва от леглото. Питам, как да не си намразя ringtone-а? Няма такъв вариант.

Всъщност, работата ми не е лоша, даже напротив. Работя на рецепцията в хотел, срещам се с различни хора, упражнявам си английския и бедствения руски, шефовете са най-добрите и разбрани хора, които можете да срещнете, вярно заплатата не е много висока, но пък те, парите, кога ли стигат… Нощните смени ми тежат най-много и за тях най-често се оплаквам. От работата ми най-много страда ученето. Грешка, за да страдаше, поне трябваше да се случва, а то практически липсва, а като знам колко и какви изпити ме чакат следващия месец, направо свят ми се завива. Всичко правя в последния момент, а преди не бях така. Чудя се от кого ли го прихванах това (не се чудя, знам си :D, и тихичко се радвам, че познавам моето Слънце, което сега е така далеч).

И точно понеже времето не стига и аз трябва да съм супер организирана само още месец и половина, сякаш на пук, аз съм се превърнала в една каша. От седмици се опитвам да си подредя стаята, гардероба, лекциите, мислите… Безуспешно и пак безуспешно. Върхът на всичко е, че направо ме сърбят пръстите да пиша – буквално за всичко. В главата ми поне десетина идеи, които чакат да видят бял свят и се чудя откъде да ги подхвана или просто да ги оставя там да си стоят, докато не мине Страшния съд (сесията, извинете). Но като се знам, след него ще ме тресе следизпитна депресия и хич няма да ми е до това…

А как ми липсва социалния живот, сладкият студентски живот, по-точно. Преди няколко дни ходих на дискотека (party). Чак ме е срам да кажа откога не бях излизала. Ей така да се изключа, като между две смени, и да се отдам на хубаво вино, не до там качествена музика и на… него. Опс, размечтах се. А Земята ме вика, иска да й направя кафе...

13 май 2011 г.

Минало

Вцепенена, чувствах се точно вцепенена. Ако изобщо чувствах нещо. Ако в главата ми се мяркаха някакви мисли. Но не, беше пусто… и празно. Глухо. Тъпо. Просто тишина. Имаше толкова много моменти, в който се надявах хилядите гласове в главата ми просто да замълчат, да ме оставят да си почина. Никога с успех. И точно сега, когато най-много имах нужда да помисля. Нищо. Никакви мисли, никакви разсъждения. Неистово желание да определя какво чувствах, ако изобщо чувствах нещо. Исках това, което се случи, толкова дълго време, толкова страстно и изконно. Исках го с всичките си сетива. И когато се случи, аз замрях. Изгаснах. Краят на една ера настъпи в мен. Мъртво. Без фойерверки. Без тихи викове, че получих това, което искам. А просто мисълта, че вече няма да се питам какво би било, ако… Историята най-сетне беше дописана, страницата беше затворена. За първи път нищо в мен не трепваше.

И… това е. Краят... е просто край. Минало.

7 май 2011 г.

Социалният експеримент

Разговарят две блондинки:
- Муци, ти помниш ли Ленчето?
- Коя?
- Ленчето, бе! Тоя дето замина за Лос Анджелис само с един скъсани прашки.
- Е и какво за нея?
- Ами сега има милиони!
- Горката – и какво ще прави с толкова много скъсани прашки?!


Първо, искам да се извиня на всички блондинки, които може да се почувстват засегнати от горния виц – нямам нищо против вас, напротив, мисля скоро дори да се присъединя към русия ви клуб. Идеята и целта на вица беше съвсем различна. 

Стоях си вчера на работа и по едно време ме хванаха лудите (това е в случаите, когато са ме пусна). В един от вестниците, които четях, ми попадна този виц и реших да го правя на една приятелка – и тя да се посмее. Но тогава ми хрумна нещо друго – защо да го пращам само на нея като мога да увелича таргет групата. Смс-ът беше изпратен на 8 човека, само толкова сметнах, че ще ми издържат шантавото хрумване и чувството за хумор. Получиха го 5 близки приятелки, които знаят каква откачалка съм, един колега, който е близо до идеята, но има още да учи, едно друго добро другарче, с което се надцакваме кой каква ще я свърши, едно бивше гадже, което вече не иска да знае каква съм и една рибка, която зарибявам и още (слава богу) не знае колко много не ме слуша главата. И зачаках реакции… 

Първа се отзова тази, на която мислех първоначално да пиша. Смс-ът й гласеше „Забавляваш се, а? И аз така – чета по Гражданско право (nerdy)“. Да се чуди наистина човек кой се забавлява повече… Но очакването, че тя ще пише първа се оправда. Аз и в 3 през нощта да й го бях пратила, пак щеше да отговори. Може би щеше да ме напсува, но поне веднага щеше да ме уведоми за това, няма да си го пази за себе си, я! :D 

Следващият, както и очаквах, беше „закачката“ ми. Той се беше сетил, че съм на работа и умело предположи, че „откачам“. Умно момче, че и целувки прати. Да си запиша да му ги върна. На живо. 

И… това беше. Никой от другите 6 човека не писа. Също според очакванията ми – понякога чак ме е яд, че познавам хората толкова добре. Бившият не писа – едва ли има смисъл да обяснявам защо. Колегата просто се е зарадвал – ако аз самата бях получила такъв смс от него и аз нямаше да реагирам, щях просто да се посмея и да отмина. В крайна сметка с него не сме толкова близки. Липсата на отговор от другото момче малко ме изненада да си призная – не го очаквах. Отдавам го на това, че не си е чул телефона, но със сигурност до края на деня щеше да има или смс, или обаждане. В най-добрия случай последното щеше да се случи в 4 сутринта, за да ме пита какво правя. (Действително няколко часа по-късно се чухме, ама човека не бил в състояние да пише, тежко е да празнуваш Гергьовден от 10 сутринта…). А що се отнася до другите 4 грации – някак не ми се коментира, защото определено се надявах, че ще отговорят на шегата ми. Ама найсе… 

Сега изводите от експеримента – на глупостите ти се отзовават първи тези, които са готови да ги споделят с теб (нали се казва, че добрите приятели не се оставят да правиш глупави неща… сам). Или тези, на които в момента по една или друга причина си им нов и интересен и всеки контакт е търсен и желан. А другите приятели малко или много (по-скоро второто) за даденост – те знаят, че си до тях, ако нещо се случи и може да разчитате един на друг. Но на подобен смс няма да отвърнат – просто не е спешно. 

Това ме навежда на други мисли – за разговорите по телефона. Напоследък така се получава, че като се обаждам на тези, с които не се виждам често, но все пак са ми близки, те ме посрещат с въпроса „Какво се е случило?“. И като отвърна „Нищо.“ следва въпросът защо не съм писала в skype или facebook. Явно вариантът исках просто да видя как си, да чуя гласа ти и да се почувствам по-близо до теб, не важи. А наличието на 4684658 безплатни минути се обезсмисля щом хората започват да те питат защо им звъниш. Явно вече трябва да предупреждавам – със съобщение в някоя от социалните мрежи, например. 

Разбираш ли, скъпи мой приятелю, това че те виждам на линия в skype определено ми показва, че си жив, но не ми стига. А това, че си сменяш статуса във facebook, публикуваш клипчета и си теглиш късмети не ми помага да отгатна добре ли си. И няма как да знам да позная дали зад жълтото усмихнато човече не се крият разплакани очи. Затова, моля те, вдигни си телефона и не питай защо ти се обаждам. Просто ме е грижа. За смс-ите се отнася същото – просто си мисля за теб и искам да ти подаря усмивка. Не бъди егоист – не я пази тази усмивка само за себе си. Един смс струва 0,14 лв, но усещането, което носи, е безценно!

5 май 2011 г.

Цуцин ден! ♥

За всички, които имат в живота си
едно Цуци и много си го обичат!

Тази седмица много празнична се оказа, а аз съм станала пак цялата любов и просто „не моа се запра“ :D Днес, 05.05., е Цуцин ден, защото моето мило Цуци (разбирайте Рени) има имен ден! Йей!

На първо място искам да ти пожелая мнооого здраве, защото ако чуя още един път, че те боли гърлото, обещавам да ти дърпам ушите! Второ – много щастие, защото толкова позитивен човек като теб го заслужава. И късмет!

Желая ти също повече принцове и по-малко жаби (че то голямо квакане все да става). И почивка на Палма де Майорка, и секс на плажа (не този с леда :р). Нека вдъхновението вина бъде с теб и публикациите в блога да се множат (това последното е по-чисто егоистични причини – много обичам да те чета 0:). 

И не на последно място ти желая много цветя, свещи и овце (юхууу). Може и празни бутилки от мартини... и маслинки. Желая ти прекрасно-слънчево-усмихнат ден! И да почерпиш :D

4 май 2011 г.

Дъждовно

Обичам да вали. Най-сладко се спи, когато навън има буря, а капките се удрят о прозорците, докато ти си се сгушил под одеялото и ти е топличко, меко, удобно – почти осезаема сладост. Също толкова много си обичам и мокрите разходки, когато вятърът роши косата ми, а капките ми галят лицето. Разходка под пролетния дъжд. Затова и излизам без чадър. Колкото и да съм сладка, не съм направена от захар, че да се стопя, а и не бих искала да пропусна палавата игра на времето…

Тихо е, всички са се изпокрили. Аз се разхождам сама. Мирише на люляци и на пролет. Мирише на ново начало. Радвам се на дъжда, защото няма нищо по-хубаво от лошото време, поне за мен. Или пък има – да знам, че в края на мократа си разходка ще се сгуша в теб в някое топло кафе, а навън ще вали ли вали, за да стане светът да бъде още по-хубав и чист. Само аз, ти и дъждът.

3 май 2011 г.

Don’t talk, just kiss

Първите целувки с някого не са идеални. Поне не колкото ни се иска. Не че не са хубави – с тях се опитваме за потушим пламнал пожар, който всъщност разпалваме още по-силно. Седим и се гледаме, дълъг момент тишина, няколко нелепи усмивки преди да последва сблъсък на копнеещи устни, преплитат се езици… неволно се удрят носовете или зъбите ни, или пък някой бива не чак толкова игриво захапан. Но нали повторението е майка на знанието, скоро се постига желаното съвършенство.

Но с теб не беше така – думите не ми достигат да обясня колко идеално устните ти паснаха на моите. Без удрящи се носове, без тракане на зъби. Без напасване. Започнах и не искам да спирам… не искам да те пускам. Чувствам се така сякаш съм целувала теб през целия си живот.