4 декември 2014 г.

Dusting (some old Christmas mood)

Блогът прашаса *кхъ-кхъ*.

I don't know if it it's a good or a bad thing. Преди, когато не ми се говореше, обикновено исках да пиша. Лятото беше друга история - пълно с тишини и от време на време припяване "събудете ме, когато свърши септември."

Септемри свърши. В тази връзка и октомври също. И ноември. Всичко се върна в стария си коловоз и аз най-после се чувствам добре в кожата си.

Някъде между последните семестриални и първите държавни изпити, Коледа наближи. Различно ми е тази година. И не, все още не искам да празнувам. Но пък искам да създавам уют. Искам да създам дом. Мой дом... наш дом? Да сложа украса и лампички,  и снежинки по прозорците. Място с постоянни запаси от мляко с какао и камари от книги до камината. С голямо кресло и две любящи ръце, които да ме прегръщат.

Чувствам се пораснала и с желанията на големите. Работя, завършвам магистърската си степен, искам дом... Не знам кога се случи всичко това. Оставя ми сладко-кисел привкус. Голямото-малко момиче се променя и за първи път от 10 години иска елха.

31 октомври 2014 г.

Halloween Tag

The lovely precious Millita ме чалънджна да направя таг. Така че, ето го :D

1. Кой е любимият ти Хелоуин филм?
Хм... това е трудно всъщност. Ако под Хелоуин филм се разбира страшен филм, мен никаква ме няма в тази категория. Нещо не ми понасят на нервите и просто не мога да ги гледам. Мисля, че преди години последно гледах The ring и после една седмица имах кошмари.

2. Ако беше в страшен филм до къде би стигнал?
До края! Защо? Защото или ще бъда масовият убиец (а той винаги стига до края), или при най-малкото зловещо скръцване ще се покрия някъде и ще бъда открита едва след като филмът свърши :D

3. Кой е любимият ти спомен от Хелоуин?
2011 година, задимена дискотека във Велико Търново, къса рокля, високи обувки, хубаво вино...

4. Най-хубавият/най-лошият ти костюм за Хелоуин?
Този от 2011 с късата рокля и високите обувки е лошият :D Трябваше да бъда секси... нещо. Накрая поради липса на аксероари бях просто секси. Любимият ми е от тази година, в край на поста очаквайте снимка.

5. Как влизаш в духа на Хелоуин?
YouTube. Всички влогъри с техните тюториъли и идеи и бонбони ме зарежсат страшно много.

6. Любима Хелоуинска декорация?
Определено тиквите, може би защото са класика.

7. Посочи едно необикновено нещо, от което те е страх.
Паник атаки? Не знам това дали въобще се брои.

8. Вампири или зомбита?
Вампири. Може и да блестят :D

9. Върколаци или духове?
Нито едното? They're both creeping me out.

10. Зловещи кукли или зловещи клоуни?
Кукли. Никога не съм разбирала хопата, които ги е страх от клоуни.

11. Вярваш ли в духове?
Да.

А това е моят грим за Хелоуин - счупена порцеланова кукла.


8 юли 2014 г.

Lacking appropriate title

Паник атаките се завърнаха, с пълна мощ, все едно никога не са си тръгвали. Чувствам се като пометена с мокър парцал, който ме е заврял в ъгъла. Светът пак се завърта и ме поглъща, и всеки един от мускулите ми се стяга, а болката остава дълго след като кулминацията е отминала. Последните 3 дни нямам сили да се надигна от леглото, това че днес успях да отида на работа, ми костваше исполински усилия. чувствам се като личния си герой, само дето няма нищо героично в това да ходиш на работа. Старите ужасни обсебващи мисли се завърнаха и в такива моменти ми идва буквално да си причиня физическа болка, само и само тази отвътре да спре. Казват, че стигнеш ли до ситуация, от която няма изход, единственото, което ти остава е да се справяш. Ден за ден, малко по малко. За съжаление последната година аз чувствам точно това - че съм опряна до стената и не ми остава друго, освен да го преодолея. Само че... не мисля, че преодолявам каквото и да, не мисля, че откривам тази конструктивна промяна, която трябва да настъпи в живота ми, за да тръгнат нещата в правилната посока. И толкова много ме боли. Сякаш изгубих елементарната представя как да се справям с живота.

А добрите хора си отивали в неделя. Знаехте ли? Че тогава Господ прибирал душите им. Аз не знаех, че има такова вярване, но бях забелязала някаква зависимост. В неделя си отиде един добър човек. Ракът отново победи и взе поредната си жертва. И е толкова жалко и тъжно и болезнено да виждаш младите хора, около себе си, които обичаш, да си отиват един след друг. Без лечение, без надежда, без да видят как децата им порастват, без...

4 юли 2014 г.

Prom drama, hunger games & mood swings

Ей това заглавие обобщава живота ми посления месец и половина.

Не съм напълно сигурна кога започна всичко, може би началото на май месец, когато отмениха една лекции и в групата на курса ми започнаха масовите самоубийства. От там насетне напрежението започна да ескалира. Курсът ми се превърна в една голямо дисфункционално семейство с много психични отклонения и проблеми. Разбира ли, аз тази година завършвам, след 5 години, 10 сесии и милион умрели мозъчни клетки дойде голямият ден (и не, не говоря за държания изпит), дойде АБСОЛВЕНТСКИЯТ БАЛ. Амин! Колегите успях да се скарат за датата, местоположението, менюто, гостите, фотографа, мястото за снимки... ако изтървам нещо, съжалявам, но със сигурност и за това се е водило спор. И всичко това за една тъпа вечер, която ще завърши като всяка друга, а именно - подпийвали студенти ще тресат потни тела под звуците на мазна чалга. Classy, isn't it? :D

Общата драма доведе до моя лична такава. Рокля, обвуки, чанта... Работата е там, че на мен не ми се ходи на бал и не съм най-големият фен на обикалянето по магазините. Затова един прекрасен февруарски ден майка ми почти ме завлачи за косата из града, за да открием РОКЛЯТА. Беше дълго и мъчително. Но купихме рокля, и обувки, и чанта. И аз се надявах да се възцари мир.

Което вади до втората част от заглавието - игрите на глада. Не филмът и не книгата. ДИЕТАТА. Тъй като животът ми е прекрасен и аз съм напълно удовлетворен от него, половин година се тъпках с антидепресанти. Без полза. Затова просто ги спрях. Това имаше неочакван страничен ефект. Неочаквано се сдобих с 10 кг повече за обичане по мен. Йеййй! Но ужасно рано купената рокля не мислеше така. Затова - диетолог. И много скучен хранителен режим.

Не знам вие как сте, но аз ако съм гладна, ставам раздразнителна, ама мнооого раздразнителна. И неяденето започна средата на сесията. Изобщо не знам какво съм си мислела. Да реша да пазя линия точно, когато имам най-голяма нужда от храна, за да успея някакси да преглътна ужасно скучните неща, които уча. Все едно се бях качила на влакче на ужасите, постоянно нагоре и надолу, добре съм, гладна съм, добре съъъм, искам хранааа. Още държа положението, превръщам се в тревопасен заек, които се налива с вода. Не е забавно, нооо каузата изисква жертви.

Ииии накрая (о, да, има още)... Той. Чувствам се безнадежно влюбена. Не несподелено, а някак... утопично? Колко повече време минава, толкова по-силно започвам да го обичам. И точно тази огромна любов, която съм събрала в себе си, прави раздялата ни още по-болезнена. Все едно нещо се е откъснало от мен и това нарушава целостта ми. И самостоятелното функциониране е трудно. Мисълта, че след 3 месеца това усещане ще бъде само спомен, не ме утешава. И в мен започва да ръмжи едно зелено ревниво чудовище, което преди не се беше обаждало. Вече чакам септември с широко отворени обятия :))

13 април 2014 г.

Изпити по никое време

Last night something miraculous happened - my inspiration kicked... me in the ass :D

Вдъхновението дойде, разбира се, точно когато най-малко го исках и най-малко го чаках. Но, хей, това е моето вдъхновение, какво друго мога да очаквам от него освен bad timing. В петък следобед се почувствах просветлена... че в неделя имам изпит, за който не знам. В събота мозъкът ми се опита да се превърне в нинджа и да прочете, ако не 650 стр. учебник, но поне 100-те стр. съмнителни лекции, открити във виртуалното пространство. След тази изумителна тренировка, мозъкът ми се болеше. Не главата! Напълно съм убечена, че той страдаше и се съпротивляваше на факта, че за втори път се опитвам да натикам тази напълно излишна и суха информация. И, за да отвърне на удара, той все да ми сипе гениална мисъл, след гениална мисъл. Сериозно?! Значи аз те оставям да си почиваш, за да ти се развиват там правилно мисловните процеси, а ти просто си хъркаш, и накрая, когато все пак ми трябваш, че решиш, че отново няма да е по моята. Винаги съм твърдяла, че съм най-добрата в самопрецакването.

Anyway, изпитът мина заедно с поредната нервна криза (всичко си е по стараму), сега стоя, бездействам и си мисля за разстоянията. За истинските и за онези в сърцето. Опитвам се да свикна с невъзможното, да свикна, че дистанцията ще става все по-голяма, преди този, който е мой и на когото принадлежа, да бъде отново при мен. Отдавна ми е станало ясно, че рядко нещата се подреждат точно както очакваме, но точно за това не съм готова. И ако на днешния тест съм се провалила с гръм и трясък, то този изпит издържа с отличие. Вместо да правим планове как ще съчетаем часовите си зони, искам да мечтаем едно общо бъдеще. Искам дом. Наш дом. И семейство. Много любов и топлина. И никакви изпити.

20 февруари 2014 г.

Spare time

Чета, готвя, снимам котки и чаши с кафе. Последните две може би повече, отколкото е необходимо. Пръстите ми отдавна са забравили какво е да шарят по клавиатурата и да се опитват да настигнат забързаните ми мисли. Аз отдавна съм забравила какво е усещането да искам да споделя. Не, че нищо не се случва, просто… аз съм по-скоро свидетел, а не участник. И някак не се трогвам. Поне не достатъчно.

За последните два месеца прочетох три книги. Не е особено много, като се замисля, но предвид факта, че не бях чела книга през последната половин година, ми се стори наистина добро постижение. Попаднах на  „Проницателят“, оказа че действието се развива в Gulf Shores, Алабама, мястото, където прекарах лятото си и любопитството беше прекалено голямо, за да я пропусна. Изпитвах смесени чувства, докато я четях. Припомнях си местата, на които съм била и които сигурно повече никога няма да видя, които всъщност не искам повече да виждам. Самата книга не ми хареса, така че не я препоръчвам. Вярно, пълна е с добре известните ни истини, за които (за съжаление) се сещаме основно, когато ги видим написани някъде, но стилът й… хм, как да кажа, липсва. През цялото време, докато я четях си мислех, че на Андрюс му е хрумнала наистина прекрасна идея за книга, само че капацитетът му не достига, за да я изрази. Или просто целта на книгата е била да достигне и до най-глупавия американец. Ако е така, вярвам, получило се е.

След кратко сесийно прекъсване, я последва „Светецът на неизбежната лудост“ на Шафак. Досега единствената нейна книга, която бях чела, беше „Любов“. Двете са толкова различни, не мога да повярвам, че са писани от един и същи човек. И не, че не ми хареса, но сякаш тя беше забравила на какво е способна, и е остави книгата си на някой от героите си – студенти да я напише. Много ми допадна как е описала Америка в очите на чужденеца – като нещо хем ново, хем напълно познато. Някога и аз се чувствам по същия начин и, може би, затова книгата ми стана така близка. А и няма как поне малко да не хлътнеш по главния герой, щом той измерва времето според продължителността на песните, които слуша и не може да живее без кафе. И има отчаяна нужда да обича, без да знае как да даде любов в замяна. Щеше ми се все пак личността му да има малко повече да дълбочина. И може би малко повече история за останалите герои – в цялото преплитане на миналото и бъдещето им, остават празноти как е настъпила промяната в тях. Споменават се факти, които трябва да се приемат за верни и никъде не се доказват след това. След като я завърших, имах чувството, че някъде нещо се е случило, но аз не съм успяла да разбера нито къде, нито какво.

А третата, третата книга е причината да пиша този пост. Тя беше нещо като събуждане, неочакваното оживление, което настъпи в монотонното ми ежедневие. The fault in our stars ме преследваше от лятото на 2013, но едва преди няколко дни успях да се сдобия с нея. И я прочетох за около 4 часа, не можех да се отделя от нея, докато не разберях какво ще се случи накрая. Обявена е за една от най-добрите тийнейджърски книги за изминалата година, но докато четях, бях далеч от идеята, че е писана за 16-годишни. Една книга за любовта и за красотата да я открием в най-тежките си мигове. “As he read, I fell in love the way you fall asleep: slowly, and then all at once.” And “some infinities are bigger than other infinities.” Because “the marks humans leave are too often scars.”. “The world is not a wish-granting factory.” but even if it was “it would be a privilege to have my heart broken by you.”, “because you are beautiful. I enjoy looking at beautiful people, and I decided a while ago not to deny myself the simpler pleasures of existence”. Беше просто красиво, и истинско по един много особен начин, който не може да се обясни, а трябва да се изпита.

Сега искам да продължавам да чета, още и още. Да избягам и да изживея всички живота, които никога няма да ми се случат. “You said you knew the perfect place to run to. A place that was empty of people, and buildings, and far, far away. A place covered in blood-red earth and sleeping life. A place longing to come alive again. It's a place for disappearing, you'd said, a place for getting lost... and for getting found."


28 януари 2014 г.

Bilingual


The only aphrodisiac I need is your voice
Hearing you speak my name
Beckoning me to answer
Telling me you want me
So I tell you that you're the answer
to every question I've ever had about love

Without words I use my tongue to tell the tale of us
Tracing your shadowscape
Kneeling before you my eyes feast upon your masculinity and
All it's divinity and I praise you
Because all of that is for me

I begin to indulge myself of your delicacies
Digesting semi-sweet dark chocolate decadence as it melts
Dripping down my chin
Your taste is something Godiva couldn't re-create

Needing every atom of your anatomy
Necessity is placed upon me knowing you are the source of my serendipity
Dipping in and out of me stroking more than my consciesness
Subconsciously I find myself rewinding our love scenes
In my daydreams
Seeing that face you make when you're making me cum
And it makes me want you right there and then

Thinking of you in inappropriate places I get
Tingling sensations in private locations where
I wish to be caught between a rock and your hard place

Aye papi....
*English Translation of Spanish Lyrics*
"You are so big and so hard,
you give it to me so good,
you are my mortal sin."