26 април 2012 г.

Петето и SE Vivaz

Прецаках си дисплея на телефона – до тук нищо кой знае какво. Нося го на ремонт. Взимам си го. И почват изненадите и борбите.

Новият дисплей е надраскан… преживявам го, поне работи. Старият изглеждаше перфектно, но беше неизползваем. Софтуерът преинсталиран… можеше да предупредят. Едночасова борба да си подредя телефона. Доволна съм. После установявам, че са ми изтрити всички номера. Не мога да ги възстановя. Иде ми да умра. Дишам и издишам, отлагам тази процедура за по-късно. Слагам нов скрийнпротектор. Върху него има стикер. Махам го, лепилото му остава. С мокра кърпичка не се маха, също и със спирт, лакочистител, спрей за почистване на очила и кърпа напоена с топла вода. Търся в гугъл как се чисти лепило от стикери – в бг.мама има всичко. Чистело се с кърпичка за кола-маска. Търся кърпичка, търкам, изчисти се! Тихо ликувам след постигнатата победа. Връщам се към настройките и номерата. Дисплеят ми падна. ПАДНА! Много грозна гледка. Промяна в плана – няма да умирам, утре ще убия онзи, който ми „оправи“ телефона!

24 април 2012 г.

Welcome to my mess

Явно те обичам прекалено много, щом вече не оплаквам, когато ме нараняваш – не знам откъде ми хрумна, разтърсвам глава и се надявам мисълта да излети през ухо по избор. Остава си, а аз категорично отказвам да я мисля. Оооом, слагам край на мислите, оставям се на автопилот. Казват, че хубавите неща ставали бавно – аз днес ставах два часа. После упорито отказвах да се облека и се разхождах неприлично разголена. Съседите май са свикнали, дано обичат лилави чорапки. Оглеждам бъркотията около себе си и решавам, че ще я оставя така, да се развива и че дори може да излезе нещо от нея. Снимам я, добавям vintage effect и воала – правя изкуство.


Започнах да спя на три възглавници – две под главата, третата все в ръцете ми. Гушвам я и я притискам силно съм себе си. По някое време през нощта я изхвърлям от леглото, после се будя и си я търся обратно. Не се научих да спя с друг човек в едно легло, подлудявам като ме прегръщат, никога не съм искала аз да гушкам някого, а сега… мачкам възглавница с жълта патка на нея и си представям, че ми мирише на него, че го заключвам в ръцете си. После ми се иска да се отрека от тези си помисли и да се задуша с възглавницата.
Иначе полза от мълчанието има. Отсрещната страна започва да говори вместо теб. Остава неясно само дали в нарушената тишина има някакъв смисъл. Може би да мълчим е добре. Предлагам и да си държим очите затворени. И само да се целуваме. Така поне няма да открием нищо грешно в другия.

18 април 2012 г.

To pretend or not to pretend

Имам два варианта – да стана най-после от това легло, да си облека нещо хубаво, да изляза след хора и да се правя на щастлива (нямам си представа дали фалшивите ми усмивки са достоверни). Другият е да си остана по пижама вкъщи и да се правя, че ме няма. Така или иначе никой не забелязва присъствието ми, няма да има голяма разлика.

Днес ходих да бягам. За втори ден. Не съм стъпвала във фитнес от година и два месеца, да тичам не помня вече кога се случи последно. Бягах в дъжда, а пред очите ми все той и все с нея. Като се прибрах се наплаках. После ни гледах снимките и поплаках още малко. Колко щастливи изглеждаме, колко искрени. И колко съм себе си до него. Сега пак ми се плаче. Не съм сигурна защо. Опитвам се да сложа етикет на чувствата си, но така и не се получава. В мен ври коктейл от нещо средно между гняв, разочарование, обида, липса, любов. Трябва ми нова дума, но за по-лесно решавам, че е просто „сложно“. И това „сложно“ понякога извира. Като днес. И ме съсипва.

Опитвам се да се разсея – пускам си да слушам дъжда, паля си свещ, правя кафе и си отварям книгата. Опитвам се да не мисля. Опитвам се да се концентрирам. Единственото, което успявам да направя, е да си спомня как той не обича дъжда, нямаше да хареса книгата ми, нито аромата на свещта и накрая, ако беше тук, щеше да ми изпие кафето понеже го харесва по същия начин и си купува съвсем същата марка… И още няколко сълзи се търкулват, опитвайки се напълно да ме дехидратират. Затворник съм на спомените си.

И накрая неизбежно пак се връщам на вариантите – или отивам при нормалните щастливи хора и се държа като тях, или оставам вкъщи и се зомбирам с поредния сезон на Хаус. Посъветваха ме да не мисля толкова, щяло да ми бъде по-лесно. Може и да са прави. Стига съм плакала. Вместо мен навън цяла нощ ще вали.

16 април 2012 г.

Newsflash

И вместо да се отдалеча от теб, както всъщност исках, аз съм те подхранвала. Какво прозрение. И колко всъщност е бил грешен методът на самолечението ми. След като го спрях, реших, че съм добре понеже си налагах да бъда. Да не пиша, да не говоря, да не мисля. Понеже така правиш, когато някой да ти каже, че вече не си фактор в живота му – и той спира да бъде такъв в твоя. Но аз, разбира се, правя изводите със закъснение. И затова тази вечер стигнах до този, не със собствени средства, разбира се. Но показателите са налице, пустотата също. Сякаш съм попаднала на граничното място между убийствената болка и пълното безразличие. А съм била и на двете места. Когато болеше, исках да не чувствам. Когато не чувствах, предпочитах да боли, за да съм сигурна, че това все още съм аз. А сега… ако е възможно, искам да не се случва нищо, не и преди да съм готова.

13 април 2012 г.

Silence

"Понякога мълчанието е може би онзи външен заглушител, който не дава да се разбере, че ти се пръска сърцето"
"На изток от Рая", Джон Стайнбек

Аз се научих да мълча на пет езика.

12 април 2012 г.

Люлякови нощи

Търся вдъхновение на нови места. Търся го в шоколадови торти и фрешове от грейпфрут. После в бели фрапета и къдрави приятелки. Не съм тъжна. Не съм щастлива. Казаха ми, че съм постигнала равновесие. Парадоксът да чувстваш, че не чувстваш нищо. Добре ми е. Хората стават прозрачни и виждам само това, което искам. Удобно е. Остава само да се надявам, че най-хубавото тепърва предстои. Искам люлякови нощи.


8 април 2012 г.

* * *

Мога да разкажа за това как ми разтърсваш света с една-единствена прегръдка. Напълно достатъчна да всее смут в душата ми и дълго граденото ми равновесие да рухне. И да грейна, неприлично щастлива. От глупост. Мога да разкажа как после ме разочароваш и никога, абсолютно никога не се извиняваш. Но аз все пак ти прощавам. От глупост. Понякога си мисля, че имаш патент над усмивките и сълзите ми, само ти знаеш как да ги провокираш.

Мога да разкажа… но не искам. Трябва да спра да те пиша, вече не ми останаха думи за теб, а никак не ме бива да те рисувам с метафори. Спрях да те сънувам, да те мисля става все по-трудно. Не ми се живее с призрак от миналото, не искам вече да те храня с любов. След 519 дни те пускам да си ходиш. Само не мога да обещая да спра да те обичам. Но така или иначе, това вече няма никакво значение.

1 април 2012 г.

Tres Metros Sobre El Cielo

След „Три метра над небето“ изпадам в любимото си състояние да съм „цялата любов“. Заради краят, истински. Без захар. И заради любовта, която те кара да си „между 18-тото и 19-тото небе“ и чувството, че нищо след нея няма да е достатъчно.

В унисон с мен навън вали, цял ден. А аз, за да усиля ефекта, слушам това. Другите се оплакват, а аз лудо си обичам дъжда. По ме бива да се оплаквам за други неща. Правят ми кафе и нарочно му слагат захар, поемам го с тихо „мрън“. Трябвало да стана по-сладка, киселеела съм. Усмихват ме против волята ми. А аз съм се гушнала в едно одеялото и чувствам, че имам всичко – дъжд, кафе и някой, който да търпи всички ми мрън. Неделно блаженство.

После си мисля, че ако наистина обичаш някого, се бориш за него. Не го оставяш просто да си тръгне. Но това, разбира се, си го мисля само аз. Вече отказва да обяснявам или да намеквам. Отказвам да правя каквото и да е. Преди бяхме млади и глупави, сега сме само глупави.