Дневникът на една изповед

Някои сутрини са еднакви. Алармата звъни, а пръстите ми шарят по екрана на телефона, за да открият бутончето „Snooze”. Завъртам се на другата страна и се присъединявам към всички, които твърдят, че леглото им е най-удобно в 06:30 сутринта. Не искам да ставам, не искам да съществувам, завивам се през глава и си представям, че така ще стана невидима и светът рязко ще спре да има нужда от мен. Което се случва точно за 10 минути, докато алармата не звънне отново. Предавам се и ставам. Или по-скоро започва поредната ми борба да оцелея и днес.

В стаята е студено. Халатът ми е студен, чехлите са студени. В банята е Арктика, от чешмата текат шушулки. Връщам се обратно и се изкушавам да се пъхна под завивките за още 30 мин, пък после ще му мисля колко ще закъснея. Но вече и те са студени. Никой не ме чака там, освен един пингвин. Аз съм на 23 и спя с плюшена играчка... ain’t it sad?

Anyway, друг път ще мисля за това колко самотно се чувствам. Трябва да се приведа в приличен вид и най-накрая да тръгна за работа. Фон дьо тен, после коректор... и още коректор, иии още малко. Абе, тия лилави кръгове под очите ми няма ли да изчезнат?! Отказвам се, колкото-толкова. Спирала, балсам и руж за свежест. Успешно маскирам всичко, което би издало как се чувствам. Да изглеждам нормално, да се държа нормално, старая се до последния детайл. Вече съм готова, остава ми само едно – да си изпия лекарствата и да се помоля днес да съм добре. Да съм добре и кризата да ме отмине.

Като деца се страхуваме от демоните под леглото си, после порастваме и разбираме, че те са съвсем истински и се крият в самите нас. „Понякога се борим с тях, друг път ги прегръщаме и ядем чийзкейк.” Аз не знам какво правя. Дали се боря или се опитвам да приема. Душата ми страда и болката отдавна даде физическия си отпечатък. Някога това място ме спаси като даде дом на обърканите ми мисли. Сега след дълго затишие пак съм тук. И се опитвам да лекувам себе си.