Когато си бил тих твърде дълго, а сега, когато искам да говоря, дори не знам откъде да започна. Мисля си... може би хората сме чупливи до време.
Първо те "поврежда" първата голяма любов. Когато сме още млади и вярваме в приказките, нали знаете, all that happy end bullshit. Защото опит няма, перспектива няма, просто е този, специалният човек и любовта, цъфналите вишни и откраднатите целувки... и после краят. След който, като всеки "нормален" човек, си правите блог, споделяте си душата, разбитото сърце и обърканите мисли. После мълчи 6 години, защото отново е щастлив.
Щастливи сте, защото любовта се е върнала. Но вече е зряла, осъзната. Знаете какво искате, знаете, че си пасвате, че може, освен да спите заедно, и да живеете заедно. И да ви е хубаво. Да си представяте неща като сватба и деца, истинско съвместно бъдеще заедно. С добри и лошите ви страни, когато вярвате, че заедно можете всичко. And when all goes to hell... все още не мога да кажа какво точно се случва след това. Мисля, че все още съм в ада. Все още се опитвам да намеря всички части, на които се пръснах.
Не съм сигурна вече мога ли да вярвам. В хората, в това пак да обичам. И когато, и следващият си тръгне от мен, толкова лесно, колкото и предишните "любови", ще пророня ли и за него сълзи, или просто ще му отворя широко вратата. Защото в мен не е останало повече какво да боли.
Няма коментари:
Публикуване на коментар