Чета, готвя, снимам котки и чаши
с кафе. Последните две може би повече, отколкото е необходимо. Пръстите ми
отдавна са забравили какво е да шарят по клавиатурата и да се опитват да
настигнат забързаните ми мисли. Аз отдавна съм забравила какво е усещането да
искам да споделя. Не, че нищо не се случва, просто… аз съм по-скоро свидетел, а
не участник. И някак не се трогвам. Поне не достатъчно.
За последните два месеца прочетох
три книги. Не е особено много, като се замисля, но предвид факта, че не бях
чела книга през последната половин
година, ми се стори наистина добро постижение. Попаднах на „Проницателят“, оказа че действието се
развива в Gulf Shores, Алабама, мястото, където
прекарах лятото си и любопитството беше прекалено голямо, за да я пропусна. Изпитвах
смесени чувства, докато я четях. Припомнях си местата, на които съм била и които
сигурно повече никога няма да видя, които всъщност не искам повече да виждам.
Самата книга не ми хареса, така че не я препоръчвам. Вярно, пълна е с добре
известните ни истини, за които (за съжаление) се сещаме основно, когато ги
видим написани някъде, но стилът й… хм, как да кажа, липсва. През цялото време,
докато я четях си мислех, че на Андрюс му е хрумнала наистина прекрасна идея за
книга, само че капацитетът му не достига, за да я изрази. Или просто целта на
книгата е била да достигне и до най-глупавия американец. Ако е така, вярвам,
получило се е.
След кратко сесийно прекъсване, я
последва „Светецът на неизбежната лудост“ на Шафак. Досега единствената нейна
книга, която бях чела, беше „Любов“. Двете са толкова различни, не мога да повярвам,
че са писани от един и същи човек. И не, че не ми хареса, но сякаш тя беше
забравила на какво е способна, и е остави книгата си на някой от героите си –
студенти да я напише. Много ми допадна как е описала Америка в очите на
чужденеца – като нещо хем ново, хем напълно познато. Някога и аз се чувствам по
същия начин и, може би, затова книгата ми стана така близка. А и няма как поне
малко да не хлътнеш по главния герой, щом той измерва времето според
продължителността на песните, които слуша и не може да живее без кафе. И има
отчаяна нужда да обича, без да знае как да даде любов в замяна. Щеше ми се все
пак личността му да има малко повече да дълбочина. И може би малко повече
история за останалите герои – в цялото преплитане на миналото и бъдещето им, остават
празноти как е настъпила промяната в тях. Споменават се факти, които трябва да
се приемат за верни и никъде не се доказват след това. След като я завърших,
имах чувството, че някъде нещо се е случило, но аз не съм успяла да разбера
нито къде, нито какво.
А третата, третата книга е
причината да пиша този пост. Тя беше нещо като събуждане, неочакваното
оживление, което настъпи в монотонното ми ежедневие. The fault in our stars ме преследваше от лятото на
2013, но едва преди няколко дни успях да се сдобия с нея. И я прочетох за около
4 часа, не можех да се отделя от нея, докато не разберях какво ще се случи
накрая. Обявена е за една от най-добрите тийнейджърски книги за изминалата
година, но докато четях, бях далеч от идеята, че е писана за 16-годишни. Една
книга за любовта и за красотата да я открием в най-тежките си мигове. “As he read, I fell in love the way you fall
asleep: slowly, and then all at once.” And “some infinities are bigger
than other infinities.” Because “the
marks humans leave are too often scars.”. “The world is not a wish-granting factory.” but even if it was “it would be a privilege to have my heart
broken by you.”, “because you are
beautiful. I enjoy looking at beautiful people, and I decided a while ago not
to deny myself the simpler pleasures of existence”. Беше просто красиво, и истинско по
един много особен начин, който не може да се обясни, а трябва да се изпита.
Сега искам да продължавам да чета, още и още. Да избягам и да изживея всички живота, които никога няма да ми се случат. “You said you knew the perfect place to run to. A place that was empty of people, and buildings, and far, far away. A place covered in blood-red earth and sleeping life. A place longing to come alive again. It's a place for disappearing, you'd said, a place for getting lost... and for getting found."
