Last night something miraculous happened - my inspiration kicked... me in the ass :D
Вдъхновението дойде, разбира се, точно когато най-малко го исках и най-малко го чаках. Но, хей, това е моето вдъхновение, какво друго мога да очаквам от него освен bad timing. В петък следобед се почувствах просветлена... че в неделя имам изпит, за който не знам. В събота мозъкът ми се опита да се превърне в нинджа и да прочете, ако не 650 стр. учебник, но поне 100-те стр. съмнителни лекции, открити във виртуалното пространство. След тази изумителна тренировка, мозъкът ми се болеше. Не главата! Напълно съм убечена, че той страдаше и се съпротивляваше на факта, че за втори път се опитвам да натикам тази напълно излишна и суха информация. И, за да отвърне на удара, той все да ми сипе гениална мисъл, след гениална мисъл. Сериозно?! Значи аз те оставям да си почиваш, за да ти се развиват там правилно мисловните процеси, а ти просто си хъркаш, и накрая, когато все пак ми трябваш, че решиш, че отново няма да е по моята. Винаги съм твърдяла, че съм най-добрата в самопрецакването.
Anyway, изпитът мина заедно с поредната нервна криза (всичко си е по стараму), сега стоя, бездействам и си мисля за разстоянията. За истинските и за онези в сърцето. Опитвам се да свикна с невъзможното, да свикна, че дистанцията ще става все по-голяма, преди този, който е мой и на когото принадлежа, да бъде отново при мен. Отдавна ми е станало ясно, че рядко нещата се подреждат точно както очакваме, но точно за това не съм готова. И ако на днешния тест съм се провалила с гръм и трясък, то този изпит издържа с отличие. Вместо да правим планове как ще съчетаем часовите си зони, искам да мечтаем едно общо бъдеще. Искам дом. Наш дом. И семейство. Много любов и топлина. И никакви изпити.
