31 март 2013 г.

50 shades

Имам нужда от голяма доза "реалност", защото си губя главата и се озовавам на местата, на които не искам да бъда. Чувствам се така, сякаш слънцето ми е изместено и нечие чуждо гравитационно поле ме привлича. Аз съм комета с изкривена орбита... и не знам къде ще се разбия.


Любовта наистина е най-силното чувство – побеждава здравия разум, гордостта, ината, обидата, пренебрегва факта, че е допуснала грешка, а ти си се превърнал в пълен идиот. И открива поне 50-десетина начина да те сбърка след края си. И после? Кой събира това, което е останало от теб? И кой ще иска да се справи с кашата, която си? Може ли да очакваме някой да ни даде, това, което ни трябва, щом сами не можем да се погрижим за себе си? 

Не помня какво беше преди него. Само заблудата... че съм знаела какво е любов и какво мога да дам от себе си на другия. А след него... след него е този блог, събрал всичките ми върхове и най-вече паденията ми. Всички начини, по които това, което имахме, ме превърна в това, което съм сега.

А сега... Сега не е красиво. И е пълно със страхове - да не бъда сама, че не съм достатъчна, че след като някой ме опознае, няма да иска да има общо с мен. След него има една несигурност и мисълта, че всяка следваща връзка ще бъда също толкова нездравословна като предишната и краят ще следва неизбежно. Страх да не бъда изоставена. Или че ще направя грешната преценка и като следствие едва ли не пълна неспособност да взимам решения. Защото нито едно от тях няма да бъде правилното.

50 shades of fucked up... нищо чудно, че нищо не се случва, както искам. Странно как е в един момент може да забравиш цялата любов, но споменът за болката да те преследва. Нима наистина е писано да има неща, които не се преживяват и цял живот живеем с тях? Защото, ако наистина е така, ако този кошмар е вечен, то... нетърпимо е.

Няма коментари:

Публикуване на коментар