Dear 2013

you sucked, bitch!

Затова планирам тази вечер да те удавя в алкохол и нереални очаквания за 2014, които няма да се сбъднат, но ще звучат прекрасно в замъгления ми мозък. И тъй като ще съм от онези хора, които в Новогодишната нощ ще си стоят вкъщи и няма да празнуват, реших да си излея насъбралото ми се в блога, ей така, като за последно тази година. 

През 2013 научих, че аз и късметът не вървим ръка за ръка.

Че колкото и да ти се иска, любовта не може да те спаси, когато пропадаш.

Че най-дръзките мечти умират безпощадно попарени от суровата действителност.

Че дори и да се опиташ да промениш отношението си, ситуацията няма да се промени.

Че имам сериозен здравословен проблем, с който не знам как да се справя. И ме е страх, че заради него вече не съм същата.

Казват, че не знаеш колко си силен, докато не ти се наложи наистина да бъдеш. Не знам дали съм силна. Или оптимист, че ще стане по-добре. Че вярвам в... и аз не знам в какво. В края на тази година взех важно за мен решение, и смятам в началото на 2014 да го изпълня, защото все пак затова са решенията - за да се придържаме към тях. Пък после, както се казва "каквото сабя покаже". Може да бъде по-добре, може и да не е. Но съм длъжна да опитам, макар че вече споменах в какви отношения сме с късмета. В крайна сметка, все някое от решенията, които взема, ще се окаже правилно и няма да ме доведе до поредната душевна катастрофа. А стане ли точно на обратно - вашето мъжко момиче ще продължи да се бори. Защото понякога това е единственият избор, който имаме.

Сляп ден

Сляп безумен ден беше, може би.

Денят, във който се докоснах до теб,

и слях пръстите си

с молба към птици и светци.

Лумна в мен пожар, сякаш с лятото,

На клада бях и не виждах света,

а само теб, в шеметен танц,

как те понасям на ръце.

Припев:

Няма го денят безумен,

Няма го и танца луд,

Няма я жената в този студ.

Няма го морето бясно,

Няма го брега горещ,

и няма нищо... просто нищо...

Днес паля свещ и отново се моля

В моя живот, пак дано се повтори…

Този ден...

Този сляп ден... 

Zahir

„Истинско проклятие за човека е онова желание,

което нито се осъществява, нито пък угасва."

Тя не знаеше точно как се случи. Когато превърташе лентата назад моментът, когато всичко започна, тънеше в мъгла. Пъзелът така се беше подредил, че те да се озоват на правилното място, в точния момент. Помнеше погледът и усмивката му, и това беше достатъчно да запечата лицето му дълбоко в съзнанието си. После минаха години преди пътищата им отново да се пресекат.

Понякога го виждаше и забързаното „здравей“ правеше денят й малко по-добър. Безпричинно. Той не беше достъпен, поне в нейните представи, и да направи крачка към него беше… глупава, безсмислена постъпка. Тя не беше достъпна. Те бяха двама непознати, събрани от обстоятелствата.

После дойде приятелството. Неочаквано. Беше топло и нежно като прегръдка в студен декемврийски ден. Беше смях, мръсни вицове и бяло вино в късните часове на нощна. Беше утеха и запълваше нещо липсващо. Каквото и да беше всъщност, се случваше естествено и в моментите, когато тя мислеше за него, спокойствие изпълваше душата й и тя нямаше търпение да дойде следващата среща.

Има ли смисъл да казвам, че след това дойде привличането. Копнежът и  електричеството, когато докоснеше ръката му. При други обстоятелства, и ако тя не знаеше по-добре, точно онзи момент, когато погледите им се срещнаха в тълпата при онази напълно абсурдна и непланувана среща, щеше да бъде перфектната „как се влюбих в него“ история. Но тя знаеше по-добре. Той беше от онези мистерии, които не можеш да разрешиш и да опита… Не, тя знаеше по-добре. Вече беше вървяла по тази добре отъпкана пътека от грешни решения и изводи.

А годините минаха все по-бързо, като щракване на пръсти, но тя все още си спомняше всичко,  сякаш се беше случило вчера. Но най-ярките спомени бяха нещата, които никога не се случиха. Представата за това как кафените му устни вкусваха цигарения дим в устата й. Как сръчните му пръсти разкопчават ципа на късата й лятна рокля през някоя от онези горещи нощи, които не са предназначени за сън. Той беше захир. Беше се докоснала до него веднъж, но повече не успя да го забрави. И в късните часове на нощта, той обсебваше мислите й до лудост. Защото когато можеше да направи крачка към него, тя отстъпи назад.