Паник атаките се завърнаха, с пълна мощ, все едно никога не са си тръгвали. Чувствам се като пометена с мокър парцал, който ме е заврял в ъгъла. Светът пак се завърта и ме поглъща, и всеки един от мускулите ми се стяга, а болката остава дълго след като кулминацията е отминала. Последните 3 дни нямам сили да се надигна от леглото, това че днес успях да отида на работа, ми костваше исполински усилия. чувствам се като личния си герой, само дето няма нищо героично в това да ходиш на работа. Старите ужасни обсебващи мисли се завърнаха и в такива моменти ми идва буквално да си причиня физическа болка, само и само тази отвътре да спре. Казват, че стигнеш ли до ситуация, от която няма изход, единственото, което ти остава е да се справяш. Ден за ден, малко по малко. За съжаление последната година аз чувствам точно това - че съм опряна до стената и не ми остава друго, освен да го преодолея. Само че... не мисля, че преодолявам каквото и да, не мисля, че откривам тази конструктивна промяна, която трябва да настъпи в живота ми, за да тръгнат нещата в правилната посока. И толкова много ме боли. Сякаш изгубих елементарната представя как да се справям с живота.
А добрите хора си отивали в неделя. Знаехте ли? Че тогава Господ прибирал душите им. Аз не знаех, че има такова вярване, но бях забелязала някаква зависимост. В неделя си отиде един добър човек. Ракът отново победи и взе поредната си жертва. И е толкова жалко и тъжно и болезнено да виждаш младите хора, около себе си, които обичаш, да си отиват един след друг. Без лечение, без надежда, без да видят как децата им порастват, без...
Няма коментари:
Публикуване на коментар