Lacking appropriate title

Паник атаките се завърнаха, с пълна мощ, все едно никога не са си тръгвали. Чувствам се като пометена с мокър парцал, който ме е заврял в ъгъла. Светът пак се завърта и ме поглъща, и всеки един от мускулите ми се стяга, а болката остава дълго след като кулминацията е отминала. Последните 3 дни нямам сили да се надигна от леглото, това че днес успях да отида на работа, ми костваше исполински усилия. чувствам се като личния си герой, само дето няма нищо героично в това да ходиш на работа. Старите ужасни обсебващи мисли се завърнаха и в такива моменти ми идва буквално да си причиня физическа болка, само и само тази отвътре да спре. Казват, че стигнеш ли до ситуация, от която няма изход, единственото, което ти остава е да се справяш. Ден за ден, малко по малко. За съжаление последната година аз чувствам точно това - че съм опряна до стената и не ми остава друго, освен да го преодолея. Само че... не мисля, че преодолявам каквото и да, не мисля, че откривам тази конструктивна промяна, която трябва да настъпи в живота ми, за да тръгнат нещата в правилната посока. И толкова много ме боли. Сякаш изгубих елементарната представя как да се справям с живота.

А добрите хора си отивали в неделя. Знаехте ли? Че тогава Господ прибирал душите им. Аз не знаех, че има такова вярване, но бях забелязала някаква зависимост. В неделя си отиде един добър човек. Ракът отново победи и взе поредната си жертва. И е толкова жалко и тъжно и болезнено да виждаш младите хора, около себе си, които обичаш, да си отиват един след друг. Без лечение, без надежда, без да видят как децата им порастват, без...

Ако има рай

Prom drama, hunger games & mood swings

Ей това заглавие обобщава живота ми посления месец и половина.

Не съм напълно сигурна кога започна всичко, може би началото на май месец, когато отмениха една лекции и в групата на курса ми започнаха масовите самоубийства. От там насетне напрежението започна да ескалира. Курсът ми се превърна в една голямо дисфункционално семейство с много психични отклонения и проблеми. Разбира ли, аз тази година завършвам, след 5 години, 10 сесии и милион умрели мозъчни клетки дойде голямият ден (и не, не говоря за държания изпит), дойде АБСОЛВЕНТСКИЯТ БАЛ. Амин! Колегите успях да се скарат за датата, местоположението, менюто, гостите, фотографа, мястото за снимки... ако изтървам нещо, съжалявам, но със сигурност и за това се е водило спор. И всичко това за една тъпа вечер, която ще завърши като всяка друга, а именно - подпийвали студенти ще тресат потни тела под звуците на мазна чалга. Classy, isn't it? :D

Общата драма доведе до моя лична такава. Рокля, обвуки, чанта... Работата е там, че на мен не ми се ходи на бал и не съм най-големият фен на обикалянето по магазините. Затова един прекрасен февруарски ден майка ми почти ме завлачи за косата из града, за да открием РОКЛЯТА. Беше дълго и мъчително. Но купихме рокля, и обувки, и чанта. И аз се надявах да се възцари мир.

Което вади до втората част от заглавието - игрите на глада. Не филмът и не книгата. ДИЕТАТА. Тъй като животът ми е прекрасен и аз съм напълно удовлетворен от него, половин година се тъпках с антидепресанти. Без полза. Затова просто ги спрях. Това имаше неочакван страничен ефект. Неочаквано се сдобих с 10 кг повече за обичане по мен. Йеййй! Но ужасно рано купената рокля не мислеше така. Затова - диетолог. И много скучен хранителен режим.

Не знам вие как сте, но аз ако съм гладна, ставам раздразнителна, ама мнооого раздразнителна. И неяденето започна средата на сесията. Изобщо не знам какво съм си мислела. Да реша да пазя линия точно, когато имам най-голяма нужда от храна, за да успея някакси да преглътна ужасно скучните неща, които уча. Все едно се бях качила на влакче на ужасите, постоянно нагоре и надолу, добре съм, гладна съм, добре съъъм, искам хранааа. Още държа положението, превръщам се в тревопасен заек, които се налива с вода. Не е забавно, нооо каузата изисква жертви.

Ииии накрая (о, да, има още)... Той. Чувствам се безнадежно влюбена. Не несподелено, а някак... утопично? Колко повече време минава, толкова по-силно започвам да го обичам. И точно тази огромна любов, която съм събрала в себе си, прави раздялата ни още по-болезнена. Все едно нещо се е откъснало от мен и това нарушава целостта ми. И самостоятелното функциониране е трудно. Мисълта, че след 3 месеца това усещане ще бъде само спомен, не ме утешава. И в мен започва да ръмжи едно зелено ревниво чудовище, което преди не се беше обаждало. Вече чакам септември с широко отворени обятия :))