„Защо се получи така все още не ми е ясно - на работа съм все едно вкъщи - правя си кафето както го обичам, чета за изпити, слушам музика, гледам филми, имам "гости", а вкъщи стана като в хотел - прибирам се да спя и да се къпя, а и да разбера какво се случва с приятелите ми, най-често от skype или facebook...“ – написано на 16 юни 2010 като статус във фейсбук. Почти година по-късно положението е същото и може би точно това ме влудява…
Времето ми е разделено на смени – дневни, нощни и почивки. Дните и нощите ми се сливат – не знам кой ден от седмицата е и никога „усещането“ ми за тях не е правилно. На моменти сякаш и животът ми е на смени – изгрява нещо хубаво, после залязва и между тези два процеса аз съм се изключила за света.
А времето никога не стига. Отделено е за работа, животът е на пауза – само от време на време натискам play за няколко часа. И после пак си грабнат от реалността. По-точно изритан от нея, най-често под формата на аларма в 6:30 сутринта, която те изкарва от леглото. Питам, как да не си намразя ringtone-а? Няма такъв вариант.
Всъщност, работата ми не е лоша, даже напротив. Работя на рецепцията в хотел, срещам се с различни хора, упражнявам си английския и бедствения руски, шефовете са най-добрите и разбрани хора, които можете да срещнете, вярно заплатата не е много висока, но пък те, парите, кога ли стигат… Нощните смени ми тежат най-много и за тях най-често се оплаквам. От работата ми най-много страда ученето. Грешка, за да страдаше, поне трябваше да се случва, а то практически липсва, а като знам колко и какви изпити ме чакат следващия месец, направо свят ми се завива. Всичко правя в последния момент, а преди не бях така. Чудя се от кого ли го прихванах това (не се чудя, знам си :D, и тихичко се радвам, че познавам моето Слънце, което сега е така далеч).
И точно понеже времето не стига и аз трябва да съм супер организирана само още месец и половина, сякаш на пук, аз съм се превърнала в една каша. От седмици се опитвам да си подредя стаята, гардероба, лекциите, мислите… Безуспешно и пак безуспешно. Върхът на всичко е, че направо ме сърбят пръстите да пиша – буквално за всичко. В главата ми поне десетина идеи, които чакат да видят бял свят и се чудя откъде да ги подхвана или просто да ги оставя там да си стоят, докато не мине Страшния съд (сесията, извинете). Но като се знам, след него ще ме тресе следизпитна депресия и хич няма да ми е до това…
А как ми липсва социалния живот, сладкият студентски живот, по-точно. Преди няколко дни ходих на дискотека (party). Чак ме е срам да кажа откога не бях излизала. Ей така да се изключа, като между две смени, и да се отдам на хубаво вино, не до там качествена музика и на… него. Опс, размечтах се. А Земята ме вика, иска да й направя кафе...
Няма коментари:
Публикуване на коментар