Първите целувки с някого не са идеални. Поне не колкото ни се иска. Не че не са хубави – с тях се опитваме за потушим пламнал пожар, който всъщност разпалваме още по-силно. Седим и се гледаме, дълъг момент тишина, няколко нелепи усмивки преди да последва сблъсък на копнеещи устни, преплитат се езици… неволно се удрят носовете или зъбите ни, или пък някой бива не чак толкова игриво захапан. Но нали повторението е майка на знанието, скоро се постига желаното съвършенство.
Но с теб не беше така – думите не ми достигат да обясня колко идеално устните ти паснаха на моите. Без удрящи се носове, без тракане на зъби. Без напасване. Започнах и не искам да спирам… не искам да те пускам. Чувствам се така сякаш съм целувала теб през целия си живот.
Няма коментари:
Публикуване на коментар