Краят идва неочаквано. Толкова, че не знам какво чувствам. I'm in denial.
Отказвам да мисля, за това, което се случи. Не, не, не и не!
Edit:
Накрая все пак решавам, че няма какво да ме разсее и решавам, че ще мисля. След толкова опити да избягам от всичко и от себе си, виждам, че никъде не достигнах. Ще погледна реалността и ще се опитам да я преглътна.
"Тъжно е когато някой уж е с тебе, а усещаш как го няма с всички сили. И когато му напомниш че, ехо, ти си там, той реагира така, сякаш някаква особено досадна муха бръмчи край него. Тогава изведнъж всичко изгубва смисъл... всичко. И няма значение какво е било в миналото, щом сега си ненужна."
"Умрях веднъж. Преди години. След онзи момент вече всеки трепет ми е като дежа вю. Всеки миг – също. Сякаш съм преживяла всичко, което може да се преживее. Сякаш вече нищо не може да ме изненада. И усещам емоциите. Онези .. същите. Но някак като ехо са. Истински, но слаби .. приглушени. А най-страшното е, че знам – каквото и да стане... ще го преживея, каквото и да стане .. ще има утре. И грешка е, защото дори сегашните моменти не са мои.
Умрях веднъж. Преди години. И тогава също не бях достатъчна. Твърде чувствителна, твърде себеотричаща, твърде искрена. Бях готова на всичко, защото нямаше утре. А сега... не искам утре. Не и ако не мога да съм готова на всичко. И да – приемам нещата твърде навътре, раздавам се цялата, чувствам силно… с всяка клетка..
Но дежа вю съм, когато пак не съм достатъчна... и ако не можеш да ме приемеш такава."
"Липсваш ми. Липсваш ми толкова много, че боли. Боли физически. Като дишам. Като не дишам. Като плача. Като спра да плача. Боли почти както болеше през последните дни, в които те имаше, но те нямаше. Боли само малко повече. Съвсем малко. Колкото когато затворя очи да нямам желание да ги отворя отново. Казвам си - празнотата не може да боли, тя е нищо. Нищото не боли. Нали? Не. Боли. И спирам да мисля. Не съжалявам за думите си. Не съжалявам че избрах да ме няма. Знам, че така е по-добре за теб. С мен си тръгнаха безсънните нощи, изпотрошените ти нерви, нуждата да се съобразяваш с капризите ми, чувството, че си ...вързан, с всички подходящи за този глагол предлози, тръгнаха си параноичните ми страхове, безпричинни (според теб) при това... въобще - тръгна си всичко онова, което ти създаваше дискомфорт. Остана ти свобода колкото си искаш. И щастие, надявам се всичкото щастие на света. И обичта ми. Само че вързана с усмирителна риза, далеч от теб. Защото явно наранява. Сега ще те обичам кротко и отдалеч.
Липсваш ми. Толкова много, че крия телефона си от себе си. Защото не искам да развалям всичко. Успяла съм да ти дам свободата. Няма да ти я отнема никога отново."
- Ти какво правиш?
- Нищувам преди лягане.
- И една тишина?
- И една нищота.
- И чуваш само звездите?
- Чуваш само нищиците. Как тихо нищукат...
- Тъжно ми е!
- И на мен.
"Спомням си всичко, което си ми казвал. Включително и думите, които отрекоха всичко останало..."
"На раздяла се почувства длъжна да му каже нещо мило.
- Искам да знаеш, че не съм те лъгала, когато ти казвах, че ти си мъжът на живота ми...
- Знам. Тъжното е, че си лъгала себе си... - Той пък се почувства длъжен да ѝ отговори!"
"Знаех, че отново съм сама. Прииска ми се да си повтарям думата. Сама. Сама. Е, и какво? Бях жена, която бе обичала един мъж. Съвсем обикновена история - нямаше място за хленч."
"Раздялата не е в думите. Раздялата е в премълчаването, в страха, че нещо ще изчезне. Раздялата не е във времето в което си подаваме за сбогом ръце и тръгваме. Раздялата е след това. Започва с разстоянието, което никой не минава... започва с дяволското страдание и свършва... неизменно свършва със забрава."
"Един чувал с умрели пеперуди. Първите ги погребах, тези се самоубиха без дори да разбера. Сега ще ги кремирам. Ала аз душата си я изплаках.. Сърцето ми изгни. Не ми трепва вече. Отдавна не трепва. Просто ме беше страх, че ще забравя. Но истината е, че дори и това няма значение. Изплаках се. Изписах те. Изстрадах ни. Преди началото. И доста след края. Не съм ли добра, а?
А обичта... тя си остава. Но в един момент дотолкова спира да ти прави впечатление, че почваш да си я подритваш от ъгъл в ъгъл. Докато не дойде времето... с чувала си."
П.С. Благодаря на всички тези хора, които са написа всички тези неща и в моменти като този, когато не мога да открия собствения си глас, се намирам в техните думи. Най-вече на Caribiana и Millita. До този блог имаха достъп... около трима души. Не харесвам потребността си от това място, колкото и да се опитвах да запълня празнината в мен, тя си остана... празна. Макар да съм го казвала десетки пъти, сега вече е факт - нямам нищо за казване, нищо за казване от нещата, за които говорих до сега. Прекалено много ме боли, за да събера чувството в думи. Днес, на Бъдни вечер, част от мен си отиде. И няма да се върне, а аз няма да я гоня. Целта на блога уж беше да ме направи щастлива, да бъда по-добре. В действителност само виждам колко пъти съм ударила дъното. Време е за промяна.
"Не знам какъв би бил моят аватар – напоследък се чувствам като кактус. Настръхнал и бодлив. Абсолютно подготвен за живот при оскъдни валежи. Листата ми са еволюирали до бодли, които, освен че помагат за изпаряването на по-малко вода, евентуално плашат другите аватари. Грозноват, но поне истински. Иначе някои кактуси понякога цъфтят… рядко, най-често нощем… И вероятно не в този живот."
