~*~*~*~
Сложих си sticky note с надпис "Не, не, не и не!" да ми напомня да не правя нещата, които не трябва да правя, но въпреки това правя. Просто ми трябва постоянно напомняне да не си причинявам болка и да не си разбивам сама сърцето. "Не, не, не и не!"
Какво правиш обаче, ако ти се случи нещо изключително смешно и единственият човек, който ще го разбере и би се смял заедно с теб, е същият, с когото сте усложнили отношенията си до степен, в която няма връщане назад, и единственият всъщност, на когото не можеш да кажеш?
И после сънувам най-налудничавия сън и се смея на себе си как може така да се радвам на една фантазия пълна с целувки.... Когато действителността не ме удря и установявам, че забравям какво е онзи, с оплетените отношения, да допре устните си до моите. Че съм забравила какво е да ме обича. Да ми казва, че ме обича. И да стиска ръката ми. И това да значи нещо.
Декември е. Всичко е като преди 12 месеца, с разликата, че може би съм с една идея по-тъжна. По-самотна и по-нерешителна. Всичко се повтаря. Ту е близо, ту - далеч. Като два магнита сме - полюсите ни постоянно се променят и едновременно се търсим, и страшно силно се отблъскваме. И аз пак забравям, да стоя далеч, да не си спомням устните му. "Не, не, не и не!"
Боли. Каквото и да се случва, и да не случва, и когато говори, и когато мълчи, и когато ме иска, и когато бяга от мен. Без значение как правиш, мен ме боли. Боли ме от самото му присъствие и същевременно от липсата му в живота ми. От спомените. От всичко казано и премълчано. Защото един ден ще продължи напред, а аз просто ще стоя загледана в гърба му, докато се отдалечава завинаги.
~*~*~*~
Какво правиш обаче, ако ти се случи нещо изключително смешно и единственият човек, който ще го разбере и би се смял заедно с теб, е същият, с когото сте усложнили отношенията си до степен, в която няма връщане назад, и единственият всъщност, на когото не можеш да кажеш?
~*~*~*~
И после сънувам най-налудничавия сън и се смея на себе си как може така да се радвам на една фантазия пълна с целувки.... Когато действителността не ме удря и установявам, че забравям какво е онзи, с оплетените отношения, да допре устните си до моите. Че съм забравила какво е да ме обича. Да ми казва, че ме обича. И да стиска ръката ми. И това да значи нещо.
~*~*~*~
Декември е. Всичко е като преди 12 месеца, с разликата, че може би съм с една идея по-тъжна. По-самотна и по-нерешителна. Всичко се повтаря. Ту е близо, ту - далеч. Като два магнита сме - полюсите ни постоянно се променят и едновременно се търсим, и страшно силно се отблъскваме. И аз пак забравям, да стоя далеч, да не си спомням устните му. "Не, не, не и не!"
~*~*~*~
Боли. Каквото и да се случва, и да не случва, и когато говори, и когато мълчи, и когато ме иска, и когато бяга от мен. Без значение как правиш, мен ме боли. Боли ме от самото му присъствие и същевременно от липсата му в живота ми. От спомените. От всичко казано и премълчано. Защото един ден ще продължи напред, а аз просто ще стоя загледана в гърба му, докато се отдалечава завинаги.
Затова, искаме или не, трябва и ние да продължаваме напред. А животът е много странно нещо... среща и събира хората, когато не предполагат, че това е възможно... Човек никога не знае... ;)
ОтговорИзтриване