3 септември 2011 г.

Дневникът на една тишина

Напоследък не ми се споделя. Думите са тук, емоциите също, но изпитвам някаква странна потребност всичко да си остане за мен. По-скоро наблюдавам – места, хора. Осмислям. Радвам се на разни малки неща, които другите май не забелязват. Или са им смешни. Не ми пука честно казано. Нито за мнението им, нито за етикетите. Усещам, че малко или много се изолирам, което ми харесва. Затварям се във free drama bubble. И ми е добре. Който трябва да забележи разликата, ще го направи и само това си струва. Иначе няма да спра да пиша, просто за момента ще е нещо по-различно, не толкова лични откровения, пък ще видим какво ще излезе накрая.

Може би е дошло време за промяна, макар това доста отдавна да го повтарям. Разходката преди няколко дни ме вдъхнови да си променя облика на блога, а щом той се изменя, значи и аз самата. Тази зависимост е отдавна открита. Боядисах си косата – тъмнокафяво, преливащо към черно, вече официално съм брюнетка (иначе бях тъмноруса с тенденция към още изсветляване).

Това е от мен. Не знам „нова“ ли съм или „стара“, но усещам нещата различно. Оптимистът в мен се пробуди. Пие си кафето и си радва на изгрева. А той е прекрасен.

Няма коментари:

Публикуване на коментар