18 септември 2012 г.

Дневникът на една работохоличка... отново

Честно, не ми се мрънкаше. Никак даже. Обаче днес ми прекипя, макар че и по-големи работни драми съм имала, чашата преля.

Откакто съм започнала да работя (около 3 години), страдам от следната заблуда - че работата трябва да е приятна, забавна дори. Трябва да правиш нещата с удоволствие, а не на сила. Това е, наивната ми може би, гледна точка. Работата не трябва да е стрес, а по-скоро разтоварване. Достатъчно други неща ни тормозят в извънработно време, за да усещаш и същото напрежение и през работните часове.

И всъщност, не е проблемът в работа. Харесва ми да работя в хотел, да нощните смени понякога не ми понасят, но като изключим това, съм доволна. Приятно ми е да съм полезна на гостите и да се опитвам да представя стоката, която предлагам, в най-добрата й светлина. Не е проблемът в работата, атмосферата е това, което смазва. Във въздуха витае една фаталност... необратимост на нещата, които правиш. Направиш ли грешка, оставаш с усещането, че светът ей сега ще свърши... минимум два пъти. Че това, което си направил е ужасно, апокалиптично и съответно страшно ще си изпатиш, когато шефът научи. Което всъщност не е точно така... Не съм чувала шефа да крещи, не съм го виждала да се държи неадекватно. Но какво знам аз, като легендите за него явно изпреварват здравия разум.

Та какво всъщност стана днес. Аз и колежката направихме гаф, настанихме не когото трябва, аз си тръгнах, защото ми свърши смяната, тя остана, онзи слязъл, направил скандал и си заминал без да прати всичко. Под "всичко" да се разбира 8 лв по-малко за мини бар. И драмата почна о.О Колежката ми звъни буквално разревана по телефона какво сме щели да правим. Аз си мисля, че едно ритуално групово самоубийство ще свърши работа, предвид необратимостта на събития и понеже сме лоши, лоши служителки. Шегата на страна, момичето беше много притеснено. И притеснението се оказа заразно. Какво щял да каже шефът, не сме били съобразили и прочие, и прочие. Хубаво, сбъркали сме. Това ми е ясно и няма да се правя, че нямам вина. Обаче... хайде стига, за 8 лв да има ревове и сополи?! Толкова е натоварващо това. Звъни, реве и накрая ми пожелава хубав ден и приятна почивка. Хайде сега някой да ми обясни как ще стане това? Без значение какво точно е станало, реакциите са еднотипни - страх, истерии и въпросът "сега какво ще стане". Сякаш ние сме някакви машини, на които им е невъзможно да направят грешка. И, не дай боже, грешка се появи, ще си платим жестоко.

Последните 4 месеца ми е точно така. Постоянно напрежение и страх да не объркам нещо, да не кажа нещо не както трябва, че не се знае как ще бъда разбрана. Чувствам се като в big brother - над главата ми има камера и тя следи всяко мое движение и нищо чудно да чете мисли. Работата ми харесва, да повторя, за всеки случай. Но не знам ще мога ли да издържа още дълго време там. А да се науча да не ми пука - това никога не съм го можела, силно се съмнявам изведнъж да стане едно от хубавите ми качества.

Понякога си мисля, че хората влизат в хотела с мисъл "хайде да направим рецепционистката на  луда калинка" и се захващат за работа...

Няма коментари:

Публикуване на коментар