Днес бях обвинена, че мога да споделям с целия свят какво мисля и чувствам, но не и с човека до мен. Явно блогът ми отново се превръща в трън в задника, мисля, че още малко ще се забие и в моя. Та явно светът знае какво се случва с мен… идеално тълкува думите ми и открива дълбокият смисъл в тях… честно казано не знаех дали трябва да ми е смешно или не. Единственият човек, който знае какво наистина правя, мисля, чувствам и прочие съм Аз. Аз и никой друг. Не аз и най-добрата ми приятелка, която не ми чете блога, не аз и най-добрата ми приятелка, която освен всичко друго чете и блога, да не говорим пък за хората, които си нямат никаква идея коя съм и просто четат написаното тук. Но явно е много по-лесно да се каже, че всички знаят, освен той. Което ме влудява. За пореден път това, че пиша или не пиша за нещо, е проблем. И потребността ми да се изразя по някакъв начин е неразбрана.
Излиза така, че в стаята има голям розов слон. И двамата го виждаме, но не говорим за него и когато вървим напред назад се блъскаме с него и се крием, че ни боли. Явно от мен се очаква да мога да говоря за всичко, да споделям всичко и общо взето главата ми да е отворена книга, а моментите, когато кажа, че не ми се говори или каквото и да става, не засяга него, са недопустими. The f… Явно напоследък ми ценя повече личното пространство. И това, че пиша в определена платформа, не значи че тук си изливам душата и това ми е виртуалният дневник. Но според отсрещната страна не е така.
Понякога наистина ми се иска да седна и да говоря, и да говоря, докато всички неща, които съм си мислела и да ме тормозили по някакъв начин, излязат на яве. Само че полза от това няма. Ако съм смятала, че това ще направи нещата по-добри, отдавна съм цяла да го направя. Но не е така. Предпочитам някои неща да си останат в главата ми, несподелени на никого, и неписани никъде. Защото дам ли им изразност, ще трябва да призная, че са истина. А аз съм на светлинни години от това. Понякога просто не ми се говори.
Няма коментари:
Публикуване на коментар