В романтичните филми никога не се
казва какво се случва след като срещнеш голямата любов. Според „Приятели с привилегии“
следва голямото порно. А след това? Поредното голямо разочарование? Прекалено
ли е наивно да очакваш да ти се случи приказка? И, ако наистина всеки си има
сродна душа, защо покрай мен има толкова самотни възрастни хора, които са
останали сами в живота? Къде е тяхната перфектна половинка? Объркала е пътят
или я е блъснал камион? Ако в един момент осъзнаеш, че няма точно нещо като
правилен човек и сега си сам, какво правиш? Оставаш с този, с когото ти е ОК?
Няма пеперуди, няма го свития стомах, няма го усещането да си на тръни покрай
него и от това да ни сладнее деня. Но пък за сметка на това ти е сигурно,
спокойно. Знаеш, че той/тя ще е идеалният съпруг, родител, ще плаща сметките,
ще помага вкъщи, майка ти ще го обожава, лятото ще ходите на море, зимата на
планина, ще правите секс един път седмично от уважение и накрая, както Анна
беше казала, ще ти се иска ли да си прережеш вените заради пропиления живот.
Или точно обратното, ще си щастлив, че не си един от онези изкукали самотни стари
хора, които седят сами в парка по пейките, без семейства, деца и внуци и
изглеждат така все едно не са от този свят.
Как разбираш всъщност какво да
направиш, след като знаеш, че някои избори са непредотвратими и после ще живееш
с последствията. Как въобще живееш с мисълта колко са отговорни изборите ти и
от тях зависи всичко, понеже аз поне не вярвам в съдбата. А животът е един. И няма
опция replay. И ако до
момента смяташ, че изборите са верни… няма как да не се замислиш, че в един
момент ще вземеш грешното решение, във Вселената трябва да има баланс, нали?
Това ме влудява напоследък. Че в някои отношения нещата са се развивали повече
от добре и е дошъл момент да се скапят, понеже съм опитвала само сладката
страна. И в един момент ще загорчи. Много.
Какво е по-добре? Да бъдеш
(малко) безотговорен и да искаш и да вярваш, че ще получиш всичко или да си
по-кротък и да се радваш на това, което животът вече ти е дал и да се придържаш
към него. На теория много ме бива в съветите. На практика, дори и да успея да
се погледна от всички ъгли, не мога да си правилното решение. Колкото и страни
да открия, мога повече от спокойно да оборя всяка една от тях (адвокатска му
работа). В такива моменти трябвало да слушаш сърцето си, не разума. Като слушаш
сърцето си трябва да чуваш само туп-туп, другото са собствените ни объркани
мисли и вярвам, че С.О. е прав.
Третият вариант ме успокоява
най-много – а именно, че няма правилно и грешно. Че всичко е въпрос на
подреждане на обстоятелства. А ако нещо ни изглежда грандиозно решение за
вземане, в цялостен план то би било прекалено дребно и незначително. А от друга
страна… малкото нещо да повлече след себе си апокалиптични последици. Което
отново ни връща към въпроса за отговорността и тежестта, която носи, но сега е
по-различно, когато няма категории „важно“ и „неважно“. Напълно е възможно
изборът ми да седна да пиша този пост, вместо да легна да се наспя след нощната
смяна, да преобърне живота ми. Въпреки че е малко вероятно.
И за финал, за да дообъркам
кашата, която сервирах, да се върнем на любовта. Понякога си мисля, че Ромео и
Жулиета са били щастливци. Загинали са с мисълта, че половинката им е
съвършена. И че любовта ще живее вечно. Което наистина е перфектната любовна
история. Защото иначе щяха да поживеят заедно и в един момент щяха да се
разочароват един от друг. Някой щеше да спре да обича, другият щеше да почне да
се заглежда и щяха да се превърнат в една средностатистическа двойка, която си
лази по нервите. Осъществяването на любовта убива самата любов. Ако е
споделена. Ако не е и не се осъществи… се връщаш към изборите. Продължаваш да
търсиш или оставаш с това, което е удобно. Засега везните не клонят на никъде.
Няма коментари:
Публикуване на коментар