В моменти като този вярвам, че невъзможни неща няма. И ми иде да изкрещя всичко, което мисля и чувствам. В моменти като този съм готова да си срутя „подредения“ си свят и да го построя точно такъв, какъвто го желая. Без да ме интересуват последствията, укора, без да ме интересува колко ще ме боли и колко хора ще нараня, защото така или иначе, и в момента боли, и ме боли не само мен.
В моменти като този вярвам, че всичко е възможно. Че Вселената ще подреди пъзела според моите желания. Проблемът е, че винаги този момент, неясно как предизвикан, трае твърде кратко, и после се появяват страха и съмненията. И аз в крайна сметка не правя нищо, или почти нищо. I’m stuck.
Няма коментари:
Публикуване на коментар