Devoted

Не знам дали някога ще спра да пиша за теб. Сега поне е по-лесно. Мога наистина да си призная. Мога да кажа на белия лист във word какво си мисля и чувствам.

Чувството към теб е по-страшно от любов. То е онова, което идва след края й. След като си видял всичко най-хубаво и най-лошо, след като човекът те е довел в рая, а после е направил живота ти ад. Колкото и банално да звучи. След като изненадите свършат, пеперудите умрат, знаеш, че някой е твой. И съспенс отдавна няма.

След като си дълго време с някого, неизбежно си свиквате. Огънят между вас не е същият. Разбирането, уважението, взаимната грижа и важността на другия заемат все по-важни места от едната страст. Но въпреки това, в човека с кого си, има една необикновена притегателна сила, която не ти дава да се отскубнеш от гравитационното му поле. Въпреки че вече магията я няма, ти все пак за нищо не света не би го сменила с друг. Не би погледнала друг, не би си позволила мимолетен флирт или краткотрайна афера. Защото в този, който е до теб, има нещо. За „нещото“ няма обяснение, просто знаеш, че е той. Този, за когото би облякла бялата рокля, въпреки че не вярваш в брака и на когото би родила син.

Ето това чувствам. Непоколебимост, че бих споделила живота си с теб и че никога не бих съжалила. Че ти си правилният. За мен. Което е повече от любов. Понеже любовта умира и след нея нищо не остава. А на мен ми остана чувството за обреченост. Че съм срещнала и съм изгубила.

Две години след края ни вече знам какво си. И ако до сега ме беше страх да те определя, вече ме е страх да мисля това „новото“ какви мисли и чувства поражда в мен. Едно обаче е сигурно – искам те и ми липсваш, така както не съм желала нищо през живота си.