I'm tired of using technology, why don't you...

Running up that hill

Напоследък (последната половин година) толкова рядко изпадам в настроението си за писане, че по-добре да се възползвам от момента и да си излея... мъката? мислите? философията за живота?! Нека е последното, в неговия онлайн вариант. 

Да си поговорим за писането с непознати, на практика, всеки, с когото не си водил поне 3 разговора на живо, си е непознат, да не споменавам хората, които дори не знаем как изглеждат (сега е моментът да благодарим на фейсбук, че от 2006 ни предоставя изкривена представа за това как изглеждат хората, с които си комуникираме; (скоба в скобата - никой не е толкова хубав, колкото на снимките си във фб и толкова грозен, колкото на снимката си в личната карта)). Отклоних се, не ме интересува кой как изглежда. Идеята ми е друга. А именно, че често повтаряме една и съща грешка (поне аз).

Ситуацията е следната - откриваме някого (или някой открива нас), няма значение как или къде, важното е последствието - започвате да си пишете. И не, нямам предвид хората, които срещата и искате да опознаете по-добре. Говоря за пълни непознати, които откривате... в блогър да кажем. И става дума за мъже, нали ви е ясно? Непознатите онлайн приятелки не създават драма и не са причина за безсмислени постове, виж мъжете, това е друга история. Пак се отклоних... та, започвате да си пишете. Тук има няколко възможни варианта на развитие (ох, това май ще е дълго). Най-добрият вариант е просто да сте си онлайн дружки, които убиват свободното време и никога, ама никога да не се виждате, за да остане поне част от магията жива, но кого заблуждаваме... това са някакви единични случаи. Лошото идва в момента, когато започнеш да се замисляш колко всъщност ти допада някой - сходни интереси, сходни разбирания, вихри се някаква виртуална химия, която ви кара и двамата да стоите до 4 сутринта будни, зомбирани и с кръвясали очи, в очакване да светне inbox (1). 

Ако това ви се случва, имате проблем. Даже не знам откъде да започна да обяснявам това колко е сбъркано. Първо, пречупването на думите на другия според собствената ни представа - той казва нещо иронично, ти си мислиш - "леле, колко сладко", гледаш ":D" и си мислиш "харесва чувството ми за хумор", докато сигурно човекът от другата страна го изпраща след всяко изречение. Това, че нещо звучи добре в главата ни, не значи, че наистина е така. Това, че отделям време на пиша на някого, не значи, че е специален, а това, че съм мила - че го харесвам. И обратното (това ми е най-трудно да си го набия в главата). Внушаваме си неща, които реално ги няма и, о, каква изненада, започваме да харесваме човек, когото не познаваме. Не знам коя страна е по-ужасяващата - да си мислиш, че харесваш някого или да си харесвания. И тук, тук идват гениалните идеи "хайде да се видим". Виждала съм се с човек, който в имейлите си се изразяваше прекрасно, а на живо и една дума не можеше да обели и на всичкото отгоре изля бирата си върху мен. Излизала съм с човек, който толкова силно искаше да ме впечатли, че на срещата ми подари розова плюшена мечка... и после щяла вечер ми говори някакви пълни глупости и аз буквално исках да избягам (run for your lifeeeee), нищо, нищо общо с онлайн впечатлението ми. Имало е и такива, на които всичко им е било в ред, но за мен са били просто buddy-та, а те са били така "влюбени", чеее... ("влюбени" в кавички, как ще са влюбени в човек, когото не познават) . Разбира се, няма как да пропуснем тези, които в писмата си са ме очаровали, а на живо направо са ми преобърнали света...

Никога, никога не е било така, както си мисля, че е. Не, че на живо е по-лесно, но поне виждаш човекът и може би тълкуването ти е по-лесно, по-вярно, ако искате. И, ако сега, някой се чуди какъв е смисълът на това роман, ще обясня. Просто се опитвам да си внуша, че нещата не са такива, каквито ми изглеждат. И някога в близкото бъдеще ще бъда разочарована. Ииии, че може би няма да е лоша идея да намаля чатовете, in general, и да започна да чета сесията си. Въобще, да не се вживявам за глупости.

Да пишеш на някого, който постоянно те търси, е опасно. Първо започвате да се плезите, и да си смигате, докато се усетите си пращате мечки. Накрая ще излезете, той ще те целуне под една цъфнала череша в началото на една красива пролет и докато се усетиш, ще си толкова влюбена, колкото никога не си била. После обаче ще дойде есента и той ще реши, че едно сърце му достатъчно... а за теб оставят само шепа спомени и хиляди чатове, които коварно да ти напомнят, че всичко това е било истина. Щастлив край няма. Само краят е гарантиран.