Как се отказва мъж?

Отказвали ли сте цигарите? Аз не съм, винаги като ми предложат, си взимам ;) А мъж отказвали ли сте? Казват, че при цигарите първата седмица е най-трудна. Май и с мъжете е така. Постоянство му е майката. Успееш ли първата седмица да се откъснеш, шансовете за успех се удвояват. Правиш малки последователни крачки, бавно се отдалечаваш. Отдръпваш се от наркотика. Някои мъже са такива. Като алкохола. Опияняват. Властват над мислите ни и ги размътват. Сливат се с пулса ни. Водят до абсистенция. И боли само когато дишаш. Спирането на алкохола или на мъжа? Първото не съм го пробвала (знам, че не решава проблемите, то и млякото не ги решава, но никой не го прави на въпрос). Виж, мъж съм отказвала… и не беше лесно. 

И как точно става? Най-вече със здрав разум. Не ти трябва нещо, което отдавна се е отказало от теб, не те цени, не те обича и не го е грижа. Жестоката истина. Така се отказва – със широко отворени очи.

Новогодишно

След като всички написаха писмата си до Дядо Коледа, време е за финалната равносметка. Аз писмо не писах и равносметка няма да правя. „Новата година“ е просто дата, един миг. А новият миг не настъпва на определена календарен ден, затова и нямам намерение да се затормозявам с мисълта, че от 01.01. нещо (ще) трябва да бъде по-различно. Дадох си твърде много обещания, които не спазих, така че е време да спра да се предавам. Достатъчно други го направиха вместо мен.

Новото идва, когато сме готови за него, когато сме се поучили, когато сме се разбрали сами себе си. Новото идва, когато е нужно. Новото идва, когато осъзнаем, че повече не можеш да живеем с миналото си – изправяме се срещу страха си, за да знаем как да продължим от тук насетне, защото омагьосаните кръгове са вариант само до време. Затова тук няма да има гениални изводи (понякога си мисля, че целият блог и всяка една публикация е едно заключение) или пък да правя обобщения какво е било през годината. Какво е било, само аз си знам, и честно казано, не искам да си припомням. Не съм започнала да пиша отново от хубаво, а да правя равносметка на болката си… е излишен мазохизъм. Тук има парченца от мен… блогът е усещане за „вкъщи“. Каквото съм искала да кажа, вече съм го направила. Нека нещата се случват какво трябва. Както ще бъде най-добре.

Имам само един списък на книгите, които искам да прочета… И това ми е напълно достатъчно. Няма да очаквам нищо. От последното само боли.

Желания

Днес е Коледа. А на Коледа стават чудеса или поне това твърдят всички в телевизионните предавания, рекламите и фейсбук статусите. И ни призовават да си пожелаем разни нещата, защото е Коледа, и може би те ще се сбъднат. Честно, това ме влудява. От една страна цялата истерия около Коледа, от друга – еуфорията от мисълта, че желанията ще се сбъднат. И хората наистина си пожелават какво ли не – обикновено без да вложат капка здрав разум в него. Пожелават си глупости, пожелават си неща, които са ненужни, пожелават си това, което само би им навредило, ако наистина го получат. Съжалявам, че го казвам, обаче наистина е така.

Нищо не искам за Коледа. Всичко, което желая, отдавна вече е мое. Мога само да бъда благодарна. Нека нещата се случват както трябва, а не както желая. Така ще бъде най-добре. И без това никога не знаем какво (трябва) да поискаме.

Беше бяло

Беше бяло.

Снежинките падаха и, една по една, се топяха върху устните й.

И тя само искаше той да я целуне и, като снежинка, да се стопи върху неговите…

В бутилка вино

Който е казал, че в бутилка вино има повече философия, отколкото във всички книги, може би е бил прав. Рано ми е да бъда окончателна по този въпрос, а и с четенето не напредвам. Но пък поне те карат да се замислиш – и книгите, и виното. Може би последното повече…

Снощи ми беше нощ за размишления (третата поредна, през която не можех да заспя). Затова реших да си използвам безсънна нощ и да си направя някои изводи. Мислех си за нещата, които имам, които искам и тези, които реално ми трябват. Рядко между трите има знак за равенство. И ето какво имам… Всъщност „имам“ не е точната дума, защото всъщност никой никого не притежава, просто има късмета, че този някой е до него. И значи имам до себе си мъж, който ме обича, имам наистина добра приятелка, с която да деля въпросната философска бутилка вино, имам майка и баба, които биха направили всичко за мен, имам покрив над главата си и храна на масата си всеки ден (което според една статистика ме прави един от привилегированите хора на планетата). Имам образование, имам и безброй други неща.

А искам това, което всъщност не ми трябва. Неща, които си мисля, че биха ме направили по-щастлива или пълноценна. Разни ненужности, които после само ще ме наранят. Но това не пречи да ги искам. Колко глупави сме хората – хем осъзнаваме как точно стои всичко, хем това ни най-малко не ни помага да се справим със ситуацията. А това, което имам, остава незабелязано, неоценено и някак „неискано“, понеже често се хващам съсредоточена в това, което липсва. И, разбира се, изгубим ли нещо, веднага осъзнава стойността му. Жалко е, че сме слепи. Че съм сляпа и все още достатъчно незряла, за да се уча от грешките си и да не ги повтарям. Жалко и много, много тъжно.

Няма среда в любовта

 Искаш със теб да останем добри познати -

как да разбирам това, как да разбирам това?

Длани, които до болка се стапяха сляти,

да се здрависват едва, да се здрависват едва.

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни,

леко да се поздравят, леко да се поздравят.

Устни, които се пареха, безпощадни,

дружески да си мълвят, дружески да си мълвят.

Не, ние не можем да бъдем добри познати -

няма среда в любовта, няма среда в любовта.

Бяхме най-близки, за туй от сега нататък

ще сме най-чужди в света.

На брат ми

на Владо (05.01.1977 – 18.10.2004)

Понякога го сънувам. Седим и си говорим. И ми казва, че съм фъстък. Смеем се, понеже го гъделичкам, а той мрази, аз пък обичам… Все такъв здрав и жизнен е, както го помня. Почти рус, с къдрава коса, която по-късно се наложи да отреже (най-меката, която съм пипала, а той и това не обичаше), тъмни очи, бяла кожа. Красавец си беше.

Казва се Владимир и на 5-ти януари щеше да навърши 35. Щеше, ако не беше починал преди 7 години от рак. Не знам как се говори за това. Никой не смее да попита. Не знам и как се мисли, не знам как се преживява смъртта на брат. Не знам как се свиква. Всъщност последното го знам – не се свиква. Никога напълно не проумях това, че е болен, макар да се променяше пред очите ми – ставаше все по-слаб, все по-блед, химиотерапията го довърши напълно. Не искам да си спомням какви ужаси съм виждала. А вярвах, че ще се оправи. Боже, как вярвах! Нямаше нищо по-сигурно от това, че той ще е добре, съвсем-съвсем здрав. С приятелката му щяха да се оженят, както искаха, да имат дете, щях да бъда леля… Как вярвах, че ще се случи точно така. Нали на добрите хора не им се случват лоши неща, той беше толкова добър…

Липсва ми, толкова много ми липсва… и ми е толкова тъжно, че не го познавах истински, че не бях пълноценно до него. Понякога си представям какво би било, ако още е жив. Как си говорим, как ме пази, как ме съветва… как вкъщи не е толкова празно понеже го няма. Как влиза през вратата, все едно просто е бил някъде далеч, далеч и се прибира у дома и всичко си е както преди. Пак ще ми помпи гумите на колелото, което сам ми направи и ще играем белот или покер (той ме научи), може би пак ще ми подари музикална картичка за Коледа (аз тогава толкова много исках) или пък часовник с аларма на Кока-кола, за да не се успивам за училище или пък като любимата ми порцеланова чаша, от която вече ме е страх да пия, за да не я счупя, понеже нямам много останало от него. А още по-страшното е, че напоследък не мога да си спомня гласът му и от това още повече ме боли.

Как може такова нещо да се случи на толкова млад човек? Не го проумявам, не мисля, че някога ще успея. Ето затова не празнувам Коледа, Великден или там за какъвто християнски празник се сетите. Може да е детинско и глупаво, не ме е грижа. Имах вярата и се молих, молих се за чудо. И то не се случи. Дори и да има Бог, той не е моят.

Може би така се случва. Кой знае...

И в един момент спира да боли. Просто спира. Спират сълзите, агонията, въпросите, спираш да търсиш отговори. Просто спираш. Остава само любов. Чиста, силна, истинска любов. Оставяш си едно място в сърцето с табелка „Reserve“ и това е. Просто обичаш. Без да искаш нищо в замяна. Напълно неегоистична, по детски наивна обич. Обичаш го, защото го има. Защото е той. И това ти стига.

С нежност и тъга...

С коси обвих лицето ти

За да не видиш как аз плача

И осъмвам с теб

Нали не ми се сърдиш

Аз се скрих зад мен а не зад друга

Само тази нощ

Остани до стената в стаята

Искам сянката ти аз да нарисувам там

Искам само някаква следа от теб

Да напомня че си минал през живота ми

И тук, точно тук си спрял

В този дом и град....

Бъдеще време

Представете си животът след 5 години. Къде мислите, че ще сте, какво ще правите, с кого? Ще можете ли да погледнете назад и да кажете, че сте научили уроците от миналото? Ще се посмеете ли над днешното си „аз“? Ще си помислите ли „колко бях глупав/а“?

Нямам никаква представа къде ще бъда или какво ще правя. Нямам абсолютно никакъв план за бъдеще, освен някаква бледа фантазия как се прибирам у дома изморена и малко къдраво момиченце тича към мен, за да се сгуши в прегръдките ми и ме гледа с живи, палави очички, съвсем същият цвят като тези на баща си… Вече не си правя планове, понеже ако не друго, поне разбрах, че нещата не се случват както очаквам. 

Понякога се опитвам да погледна нещата отстрани, да видя една по-трезва гледна точка. Това, което се случи преди 5 години, има ли значение днес? Не, никакво. И въпреки че не мога да се посмея над себе си, поне виждам грешките си. Това, което се случва сега… след 5 години… надявам се да е добре забравено минало. Нали времето лекува? Е, чакам му панацеята. Искам всичко да бъде лош спомен, кошмар, от който съм се събудила и тихо да се усмихвам как така съм се уплашила от въображаемите чудовища, които живеят под леглото ми. А и нали сега му е времето на неправилните избори, ако не ги правя сега, кога? Като стана на 30? Не, не ми трябват кризи тогава. А и сега неправилните избори са все още поправими. Може би просто трябва да спра да го мисля толкова, каквото трябва да се случи, ще стане. А и винаги съм живяла с усещането, че нещата ще се наредят, рано или късно. Сега просто ще се оставя на течението. И ще си поживея. Без да съжалявам.

(Анти)коледно

Искам някой да ми върне вярата в Коледа. Вярата в Бог, ако ще. Хайде, предизвиквам ви. Чакам да стане чудо и да бъде заразена с коледния дух. Проблемът е, че не вярвам в чудеса и че не обичам Коледа. И не я празнувам. Не, че имам нещо против самия празник, просто го намирам за… нека кажем неприложим. Иначе се радвам на украсените магазини, опитвам се да не намразя вече втръсналите ми песни, които пускат всяка година, и да не гледам накриво хората, които си купуват отсечена елха. И подаръците обичам, настъпва някакъв баланс във Вселената и не само аз подарявам, нали и без това на повечето хора им е нужен повод… Ей такива неща, проявявам търпимост. Защото надеждата, която умира последна, вече си отиде. Остана вакантно място за празничните депресии. И без това в топ 5 на най-ужасните ми Коледи все още има свободна позиция.